съм с теб. — тържествено прошепна Блейз.
Той не отговори. Само се усмихна и обви ръцете й около врата си.
— Дръж се здраво — прошепна той и се плъзна по гръб. След като се намести удобно, тя се отпусна върху него, упоена и доволна, а дъхът й галеше нежно гърлото му.
— Харесва ли ти летният лов? — промърмори той, докато пръстите му нежно галеха гърба й.
— Някой да ти е казвал, че ти си най-добрият домакин на света? — попита го лениво тя, без да помръдва.
— Истината ли да ти кажа — отвърна той любезно с подкупваща усмивка, — или предпочиташ нещо по-дипломатично? — и прихна, когато тя го смушка, загледан в просветващите й сини очи. — В такъв случаи — каза той с шеговито-сериозен тон, — отговорът е не.
След това на шега започна да успокоява своята докачлива приятелка. И двамата се включиха в играта, като задявките на Блейз бяха не по-малко провокиращи. И както можеше да се очаква, играта имаше своя предсказуем и сладостен финал.
Доста по-късно, когато обедното слънце процеждаше златистата си светлина през клоните на дърветата, Хейзард попита:
— Не почваш ли да огладняваш?
Блейз, която бе легнала до него на утъпканата остра трева, повдигна закачливо едната си вежда.
— Това сериозен въпрос ли е?
Преодолявайки първоначалния си импулс да се засмее, Хейзард отвърна с необходимата сериозност:
— Кълна се във Всевишния.
— Малко — отговори тя, изпънала ръце над главата си като игриво дете.
— Ще изпратя да донесат храна.
— Тук? — Блейз се огледа неспокойно наоколо, но всичко, което забелязваше, бяха различни тоналности на зеленото и златното. — Какво ще си кажат хората?
— Ще си кажат, че аз явно обичам да се любя с теб, и при това огладнявам лесно.
— Много неудобно. — Страните й порозовяха.
— Защо, защото съм огладнял ли?
— Знаеш твърде добре какво имам предвид — тросна се тя с тих, но напушен глас.
— Не беше ли ти тази… — попита той търпеливо и спокойно, — която искаше да посветя деня си на нея?
— Ами да, но…
— Точно това и правя, но със съзнанието, че трябва все някога да ядем. Тук не ми е позволено да готвя. — Веждите му се повдигнаха и спуснаха бързо. — Доброто ми име, нали се сещаш. А сама знаеш, че на твоето готварско умение не може да се разчита, ако ми простиш, че го споменавам, мадам — завърши той, подразвайки я.
— Всъщност казвал ли си на някого, че ще си зает цял ден, защото ще се любиш с мен и затова трябва да ти се донесе храна по-късно? — Сега ръцете й бяха кръстосани под главата, а погледът й бе станал проницателен.
— Конкретно на никого — отговори меко той. — Пък и ние не казваме „любя се“. Наричаме това удоволствие ах-кс-абау.
— Не го увъртай, Хейзард. На кого точно си казал?
— На дамите — каза той с разговорния тон, с който хората обсъждаха времето, — които ни готвиха снощи, и на мъжете, които искаха да проследим днес следите на бизонското стадо.
— О, Господи — възкликна Блейз, — всички знаят.
— Виж, сладурче — започна той успокояващо, видял как руменината пълзи към вратлето й, — в това няма нищо срамно. Ти си моя съпруга. Съпрузите обикновено се държат така. И един поглед е достатъчен, за да се сети човек, че не съм се оженил за теб заради шиенето или готвенето ти. — Той прокара връхчето на една тревичка по изпъстреното й със слънчеви петна тяло. — Ти си радостта на живота ми, биа, и хич не ми пука кой знае за това.
Простите думи й подействаха като балсам. Блейз погледна с любов към Хейзард.
— Ти си моят живот — прошепна тя, убедена, че сърцето й не греши. Независимо че Хейзард си мислеше с неохота за бъдещето, Блейз, въпреки неразбираемото му отношение към понятието „любов“, беше непоколебимо сигурна, че двамата с него биха могли да преодолеят всички пречки, които се изправят на пътя им, знаеше, че любовта им е верният път.
— Ужасяваща перспектива — прошепна той в отговор, — но ще се опитам да живея според твоите скромни очаквания. — Имаше вид на човек, който не е съвсем сигурен, че местното население е приятелски настроено, но подсъзнателно се надява да е така.
Те се върнаха във вигвама, за да похапнат, защото на Блейз не й се нравеше идеята да се хранят на речния бряг. Хейзард задоволи нейната нетипична предвзетост с една минимална доза заяждане, като й напомни, че всяка жена, която е задминала Луси Атънбъроу в дързостта й, не би трябвало да се трогва от подобни несъществени отклонения от общоприетото. Нейният отговор дойде под формата на сритване по кокалчето и заповед да я отведе до вигвама си.
Хейзард се усмихваше често по обратния път, а отговорите му на жизнерадостните забележки на Блейз бяха също толкова безгрижни. Тя бе заровила лице в солидното му рамо и броеше стъпките му по покритата с трева земя.
Жените, които донесоха храната, се изкикотиха на излизане, с изключение на една висока, стройна жена, която размени няколко думи с Хейзард. Отговорът му беше рязък.
— Приятелка ли ти е? — подхвърли Блейз, след като тя излезе, способна да разпознае бившата изгора.
— Очевидно не — отвърна Хейзард леко озадачен. Той размисляше над провокиращите подмятания на Малка луна. Някой от по-младите вождове явно се бе похвалил, че ще отвлече Блейз. Подобни гръмки приказки бяха съвсем в реда на нещата, когато ставаше въпрос за младоците, но това, което го бе разтревожило повече, беше обещанието на Малка луна да го навести някоя вечер.
Не беше нещо необичайно любовчиите да се промъкват нощем в чужди типита, особено през лятото, в лековатата атмосфера на летния лов, когато флиртовете си бяха съвсем в реда на нещата. Той й бе отказал, но не беше сигурен доколко тя ще уважи желанието му. Де да можеше Блейз да разбере специфичните отлики на културата на абсароките. Подобно на танц, тя също беше многостранна, с трудно доловими правила, формализирана от наложилите се порядки, съвкупност от движещи се по сложно преплетени пътища хора. О, по дяволите, щеше да се оправя с проблемите, щом се появяха. Можеше и въобще да не се появят. Каквото и да предстоеше, той не можеше да я въведе в същността на една култура с хилядолетна история за няколко дни. И така, подминавайки пренебрежително евентуалните трудности, той й поднесе многообразната храна, оставена пред тях, и каза с усмивка: —
— Ще ни трябва дегустатор, ако Малка луна има пръст в приготвянето им.
— А… ревнива приятелка значи.
— Бивша приятелка — поправи я Хейзард и колебливо опита от някаква яхния.
— Ако след десет минути си все още жив, ще опитам малко от това.
— Правилно. Човек никога не знае…
— Значи си й отказал?
— Разбира се. Аз приемам брачните си ангажименти напълно сериозно.
Вече бе успяла да опита три, други ястия освен яхнията.
Блейз гледаше замислено как той забожда лъжицата си в смесицата от плодове.
— Ти може и да си падаш по емоциите, но аз не бих имала и грам доверие на тая жена. — Последва непринудена усмивка.
Хейзард се втренчи в нея за миг, докато устните му се гърчеха неудържимо, после се отпусна назад в покритата с кожа върбова облегалка и се изсмя гръмко. Продължи да се смее, докато очите му не се навлажниха и Блейз сериозно се зачуди дали той не се гърчи под въздействието на силна отрова. Накрая той замлъкна, избърса очите си с опакото на ръката, кръстоса ръце зад главата си и се облегна неподвижно на лъскавите кожи.
