Моли се замисли за минута-две, а Улф я гледаше настоятелно. Моли не знаеше какъв отговор очаква той от нея.
— Да — прошепна тя.
Улф не каза нищо, за да се защити, пусна брадичката й и я привлече към себе си, така че тя зарови глава на гърдите му, а топлият му дъх галеше косите й.
Шестнадесета глава
Моли все още спеше, когато Улф излезе от апартамента. Той самият също бе спал дълбоко, след като бе прекарал една безкрайна нощ.
Искаше да я люби, преди да излезе и да свърши това, което трябваше, но тя спеше толкова сладко, че не му даде сърце да я събуди.
Бе все още рано и Фостър със сигурност още спеше. Улф изкачи стълбите, като вече не изпитваше онази ярост, която го бе довела тук по-рано, но целта му бе същата.
Вратата на стаята на Фостър все още не бе поправена, Улф я отвори и видя приятеля си в леглото, дълбоко заспал.
— Добро утро — извика високо Улф, а Фостър стреснато скочи в леглото.
— По-тихо — настоя той, като с усилие отвори очи.
— Дължа ти извинение. — Улф затръшна вратата, а Фостър болезнено примигна.
— Освен това ми дължиш и нова врата — прошепна Фостър.
— Разбира се.
— Да разбирам ли, че си я намерил?
— Да — отвърна спокойно Улф. — Всичко е наред, поне засега.
Фостър закри лице с двете си ръце, които леко трепереха. Несъзнателно, Улф си представи как тези ръце галят Моли и стисна юмруци. Не сега. Все още не.
— Миналата нощ те нямаше при Фил. Трябва да призная, че се обезпокоих. — Фостър се изправи и с усилие прехвърли крака през леглото, като простенваше при всяко движение.
Преди много пъти се бе случвало Улф да пие заедно с Фостър питие след питие и на сутринта се бе чувствал по същия начин. В момента, гледайки Фостър, Улф се питаше защо, по дяволите, бе постъпвал по този начин.
— Миналата нощ с Моли не излизахме никъде.
Фостър му хвърли измъчен поглед.
— Е, Моли издържа блестящо изпитанието, нали? Изобщо не пожела да има нищо общо с мен. Предполагам, че вече ти е казала.
— Да. — Улф се ухили.
Фостър с мъка нахлузи панталоните си, след което се обърна към Улф.
— Какво правиш тук толкова рано сутрин?
— Не ми остава време от работа, затова реших да се отбия на път за офиса. Откакто пристигнах в Ню Йорк, не съм имал възможност да се кача на ринга и се чувствам малко напрегнат.
— И с кого очакваш да се боксираш по това време на деня? Момчетата, които срещу заплащане служат за спаринг-партньори, не идват по-рано от следобед, затова много се съмнявам, че по това време ще намериш някого.
— А ти какво ще кажеш за предложението ми? — попита Улф с обичайния си спокоен тон, а Фостър го погледна ужасено.
— Искаш мен за партньор? Сега?
— Винаги си се справял добре — отвърна Улф с безразличие, като си спомни няколкото случая, когато се бяха боксирали с Фостър.
— Само защото не ме нападаше прекалено. — Фостър облече бяла риза. — Виждал съм те понякога как си изкарваш лошото настроение на някое от онези бедни момчета.
— Значи няма да те нападам прекалено — отвърна Улф, като се усмихна. — Знаеш, че винаги постъпвам по този начин. Излизаме на ринга, разгряваме малко, после си разменяме по някой удар.
— Това ти липсва, нали?
На Улф не отне много време да убеди Фостър да слезе с него в спортната зала, която се намираше в задната част на клуба, след библиотеката и билярдната зала.
Фостър бе прав, по това време на деня спортната зала бе празна.
— Не съм много сигурен дали да изляза на ринга — обади се Фостър, а гласът му глухо отекна в празната зала.
— Няма да останем дълго — обеща Улф.
Двамата се съблякоха, като останаха само по панталони и чорапи, и се качиха на ринга, Фостър вдигна отбранително юмруци, тъй като Улф незабавно се обърна и го удари по рамото.
— От колко време се виждаш с Адел?
Фостър се движеше така, като че ли имаше олово в краката си, но въпреки това успя да удари Улф леко в гърдите.
— От две седмици. Имаш ли нещо против?
— Съвсем не. — Десният юмрук на Улф улучи челюстта на Фостър, който залитна назад.
Наистина ли двубоят щеше да го накара да се почувства по-добре?
— Моли разказа ли ти какво се случи? — попита Фостър, като смело приближи противника си.
Да, определено щеше да се почувства по-добре.
— Да, всичко.
Улф заби силно юмрук в стомаха на Фостър.
— Само за да съм сигурен, че тя наистина ми е разказала всичко, защо сега ти не ми разкажеш какво се случи?
— Започнах да флиртувам с нея, както предложи ти. — Гърдите на Фостър хриптяха от напрежението и физическото усилие, по лицето му започнаха да се стичат струйки пот. — Тя обаче през цялото време те търсеше. Казах й, че съм те видял да отиваш към задните стаи и тя се отправи натам.
— Сама?
— Не, аз я последвах, разбира се.
— Разбира се. — Улф посегна да удари Фостър през лицето, но юмрукът му бе отбит с бърз контраудар. — И после?
— Станах малко по-смел — призна Фостър. — Знаех, че искаше да се увериш…
— Да, исках. — Улф стовари следващия си удар върху рамото на Фостър.
Собственият му дъх започна да излиза на пресекулки, като този на Фостър, тъй като и самообладанието му го напускаше.
Фостър разпозна гнева в очите на Улф. Улф забеляза това изражение на лицето на противника си — шок, изненада, страх — точно преди Фостър да се опита да отстъпи назад и да прикрие лицето си.
— Помоли ме да ти направя услуга, не помниш ли? — извика Фостър, като продължи да брани лицето си с кръстосани ръце. — Това беше твоя идея. Ти ме помоли да флиртувам с нея.
Улф отпусна ръце и отстъпи крачка назад. Нямаше намерение да преследва Фостър и да бие човек, който дори не искаше да се защитава.
— Прав си — призна Улф, останал без дъх. — Това беше моя идея.
С усмивка на облекчение Фостър отпусна ръце.
— За миг наистина ме изплаши. — По лицето и тялото му се стичаше обилна пот. — Направих това, което ми беше казал, това е всичко.
Улф отвърна на усмивката на приятеля си, след което светкавично стовари юмрука си в челюстта на Фостър. Ударът бе толкова силен, че Фостър се просна на земята, излекуван от махмурлука си.
Улф се изправи до стенещия Фостър.
— Никога не съм ти казвал, че можеш да я докосваш.
— Виждам, че не си готова.
