сега.
— Под Светлината и в името на Дървото, заклевам се — каза той хрипливо.
— Тогава, под Светлината и в името на Дървото, обявявам ви за венчани. Нека благословът на Светлината и на Дървото вечно да е над вас.
Лоиал погледна жена си. Своята
— Много си чаровен и мисля, че мустаци ще ти стоят красиво. И брада също.
— Глупости — каза майка му. Изненадващо, попиваше влагата от очите си с дантелена кърпичка. А изобщо не беше податлива на чувства. — Много млад е за тия неща.
За миг му се стори, че ушите на Ерит започват да се изопват назад. Трябваше да е от въображението му. Много пъти си беше говорил дълго с нея — беше великолепна събеседничка; макар че като си помислиш, повечето време го слушаше, но малкото, което казваше, винаги беше на място — и беше сигурен, че нравът й е съвсем сдържан. Все едно, не му остана време да се замисли над това. Отпуснала длани на ръцете му, тя се надигна на пръсти и той се наведе, за да потърка носа си в нейния. Честно казано, търкаха си ги по- дълго, отколкото бе редно в присъствието на старея Хаман и майка му, но двамата се отвяха от мислите му, докато вдишваше мириса на жена си и тя — неговия. А
— Продължава да вали, Корвил. Не може да настояваш сериозно отново да тръгнем, след като поне веднъж имаме здрав покрив над главите си и прилични легла. Казвам, не. Не! Тази нощ няма да спя на гола земя, нито в плевник, или най-лошото — в някоя къща, където ходилата и коленете ми ще висят от ръба ча най-дългата маса. Имало е моменти, в които сериозно съм мислил да откажа гостоприемство и в Ямата да върви грубостта.
— Щом настояваш — с неохота отвърна майка му. — Но държа да тръгнем утре заранта рано. Няма да губя нито час повече от необходимото. Книгата на преображението трябва да се отвори колкото може по- скоро.
Лоиал трепна стъписано.
— Това ли обсъжда Великият пън? Не може да правят това, не и сега!
— Рано или късно трябва да напуснем този свят, за да можем да се върнем на него, щом Колелото се завърти — каза майка му, отиде до камината и разпери полите си да ги досуши. — Така е написано. Сега е точно подходящият момент, и колкото по-скоро, толкова по-добре.
— И вие ли мислите така, старей Хаман? — попита с тревога Лоиал.
— Не, момчето ми, ни най-малко. Преди да тръгнем, изнесох тричасова реч, с която, струва ми се, склоних няколко ума във вярната посока. — Стареят Хаман вдигна високата жълта кана и си напълни синята чаша, но не отпи, а само се намръщи над чая. — Боя се, че майка ти склони повече. Може дори да се домогне до решението за няколко месеца, както казва.
Ерит напълни чаша за майка му и още две — и му донесе едната. Ушите на Лоиал отново замърдаха от смущение. Трябваше да го направи. Още много имаше да се учи за съпруг, но това поне го знаеше.
— Ще ми се аз да можех да се обърна към Пъна — отрони той с горчивина.
— Нетърпелив си, съпруже. — Съпруже. Означаваше, че Ерит е много сериозна. Беше почти толкова лошо, колкото да те нарекат „сине“. — Какво би казал пред Пъна?
— Няма да позволя да се смути, Ерит — заговори майка му, преди да си е отворил устата. — Лоиал пише хубаво и стареят Хаман твърди, че може би у него има заложби на учен, но му се връзва езикът пред по- малко и от сто души. А и си е още момче.
Стареят Хаман да е казал това? Лоиал се зачуди кога ли ушите му Ще престанат да мърдат.
— Всеки женен мъж може да се обърне към Пъна — заяви твърдо Ерит. Този път нямаше съмнение. Ушите й определено се опнаха назад. — Ще ми позволите ли да се грижа за съпруга си, майко Корвил? — Устата на майка му се отвори, но звук не излезе, а веждите й изпълзяха нагоре по челото. Не мислеше, че я е виждал толкова слисана, въпреки че трябваше да го очаква. Жената винаги имаше предимство пред съпруга си над майка му. — Е, съпруже, та какво би казал?
Не беше нетърпелив. Отчаян беше. Отпи от дъхавия чай, но устата му си остана пак толкова суха. Майка му беше права. Колкото повече хора го слушаха, толкова повече бе склонен да забравя какво иска да каже и да се отклонява. Всъщност трябваше да си признае, че понякога се запъваше малко дори пред няколко слушатели. Съвсем мъничко. От време на време. Формите ги знаеше — всяко петдесетго-дишно дете знаеше формите, — но някак си не можеше да накара думите да излязат. А тези, които го слушаха сега, не бяха кои да е. Майка му беше прочута Говорителка, стареят Хаман — изтъкнат учен, да не говорим, че беше и старей. А и Ерит. Всеки мъж иска да изглежда добре в очите на жена си все пак.
Обърна им гръб, отиде до най-близкия прозорец и повъртя чашата в ръцете си. Прозорецът бе с прилични размери, макар резбованата каса да не беше по-голяма от тези на долния кат. Дъждът бе намалял до леко ръмене от посивялото небе и въпреки шуплите в стъклото можеше да различи дърветата оттатък нивите — пиния, тупело и по някой дъб, всички щедро обрасли с нови клони и листи. Хората на Алгарин добре се грижеха за гората си, разчистваха сухия клонак и шумата, за да не оставят храна за пожарища. Огънят трябваше да се използва внимателно.
Сега, след като не виждаше как го гледат другите, думите му идеха по-лесно. Дали да не започнеше с Копнежа? Щяха ли да посмеят да напуснат този свят, след като щяха да започнат да умират след няколко години? Не, този въпрос щеше вече да е поставен и да са намерили подходящи отговори, иначе за една година Пънът щеше да е приключил. Светлина, ако наистина се обърнеше към Пъна… За миг си представи тълпите, стоящи около него, стотици и стотици мъже и жени, чакащи да чуят словата му, навярно дори няколко хиляди. Езикът му само дето не се залепи на небцето. Примига и видя отпред само мехурчета в стъклото, и дървета зад тях. Трябваше да го направи. Не беше особено храбър, каквото и да си мислеше Ерит, но бе научил много за храбростта, докато гледаше човеците, гледаше ги как се вкоп-чват в нещата, колкото и силно да духат ветровете, как се борят дори когато няма никаква надежда, борят се и печелят, защото се бореха с отчаян кураж. Изведнъж разбра какво трябва да каже.
— Във Войната на Сянката не се свихме в нашите стеддинг с надеждата, че нито един тролок или мърдраал не ще успее да проникне. Не отворихме Книгата на преображението и не побягнахме. Тръгнахме редом с човеците и воювахме със Сянката. В Тролокските войни нито се крихме в стеддинг, нито отворихме Книгата. Тръгнахме редом с човеците и воювахме със Сянката. В най-мрачните години, когато всяка надежда беше изтляла, воювахме със Сянката.
— А по време на Стогодишната война се бяхме научили да не се замесваме в човешките дела — вметна майка му. Това беше позволено. Говоренето можеше да се превърне в дебат, освен ако чистата красота на думите ти не заплени слушателите. Веднъж тя беше Говорила от изгрев до залез в полза на непопулярно решение без нито едно прекъсване, а на другия ден никой не беше станал да Говори срещу нея. Виж, той не можеше да оформя красиви изречения. Можеше само да каже това, в което вярва. Не се извърна от прозореца.
— Стогодишната война си беше човешка работа, не наша. Сянката е наша работа. Когато е ставало дума за воюване със Сянката, на брадвите ни винаги са им израствали дълги дръжки. Може би след година, след пет или след десет ще отворим Книгата на преображението, но ако го сторим сега, не можем да избягаме никъде и сериозно да се надяваме, че ще сме в безопасност. Тармон Гай-дон иде и на това виси съдбата не само на този свят, но и на всеки свят, в който бихме избягали. Щом пожарът обхване дърветата, ние не бягаме с надеждата, че няма да тръгне след нас. Борим се. Сега Сянката иде като горски пожар и не можем да побегнем от него. — Нещо между дърветата се движеше, по цялата линия, доколкото можеше да види. Стадо добитък? Доста голямо, ако беше стадо.
— Не е лошо — рече майка му. — Прекалено простовато, за да има тежест пред Пън на стеддинг, още по-малко пред Великия пън, разбира се, но не е зле. Продължавай.
— Тролоци — изпъшка той. Точно това беше. Хиляди черни троло-ци с увенчани с шипове брони се изсипваха от леса и тичаха насам, вдигнали извитите си като коси мечове. Размахваха остри копия и носеха горящи главни. Тролоци, доколкото можеше да види — отляво и отдясно. Не хиляди. Десетки хиляди.
Ерит притича при него до прозореца и ахна.
