срещу двамата.
— Кълна се в Камъка, той е! — възкликна единият и припряно прибра меча си в ножницата. Нисък и плещест, с крив белег, почващ от челото и минаващ през носа чак до челюстта, той дълбоко се поклони и разпери широко облечените си в стоманени ръкавици ръце. — Ягин Хандар, милорд. Камъкът стои. Това го получих в онзи ден. — И опипа с длан белега на лицето си.
— Почетна рана, Хандар, и паметен ден — отвърна му Ранд, докато другият също прибираше припряно оръжието си и се навеждаше за поклон. Чак сега Девите отпуснаха копията си, но лицата им останаха забулени. Паметен ден? Тролоци и мърдраали в Камъка. Втория път, в който истински беше развихрил Каландор, Меча, който не е меч, точно така, както трябваше да се използва. Лежащите навсякъде около него мъртви. Мъртвото момиче, което не можа да съживи. Кой можеше да забрави такъв ден! — Зная, че заповядах Сърцето да се пази, докато Каландор беше тук, но защо още стоите на пост?
Двамата се спогледаха озадачено.
— Вие наредихте да даваме стража, милорд Дракон — рече Хандар. — И Бранителите се подчиняват. Но нищо не сте казали за Каландор, освен никой да не се доближава до него, ако не представи сигурно доказателство, че го пращате вие. — Изведнъж нисичкият мъж се сепна и отново се поклони, още по- дълбоко. — Простете, милорд, ако ви се е сторило, че възразявам. Не исках. Да събера ли Върховните лордове от покоите им? Вашите се поддържат в готовност за идването ви.
— Не е нужно — отвърна Ранд. — Дарлин ще ме очаква и знам къде да го намеря.
Хандар потръпна. Другият изведнъж намери нещо много интересно по пода и се загледа в него.
— Може би все пак ще ви трябва водач, милорд — провлече Хандар.
— Коридорите… Коридорите понякога се променят.
Така. Шарката наистина се разбридаше. А това означаваше, че Тъмния докосва света повече от когато и да било от Войната на Сянката насам. Ако се разхлабеше прекалено преди Тармон Гай-дон, Дантелата на Вековете можеше да се разплете. И край на време, на реалност и сътворение. Трябваше някак да предизвика Последната битка, преди това да е станало. Само че не смееше. Все още не смееше.
Увери Хандар и другия, че не му трябва водач, и двамата отново се поклониха, явно приели, че Прероденият Дракон може да направи всичко, което твърди, че може. Простичката истина беше, че знаеше как да намери Аланна — можеше да посочи точно къде е, — а тя се беше раздвижила, откакто го бе усетила. За да намери Дарлин и да го уведоми, че Ранд ал-Тор идва, несъмнено. Мин му беше казала, че я държи в ръцете си, но Айез Седай винаги намираха начин да играят откъм двата края срещу средата. Винаги си имаха свои схеми, свои цели. Виж Нинив и Верин. Виж ги всички до една.
— Скачат, щом кажеш „хоп“ — заговори хладно Кацуан и смъкнакачулката си на гърба, докато излизаха от Сърцето. — Може да е лошо тебе, когато твърде много хора почнат да скачат при всяка твоя дума. —
— Аз водя война — отвърна й грубо Ранд. Гаденето го изнервяше. Точно затова беше груб. — Колкото по-малко хора ми се подчиняват, толкова по-голяма е възможността да загубя. А ако загубя, губят всички. Ако можех да накарам всички да се подчиняват, щях да го направя. — Бездруго твърде много хора не се подчиняваха или се подчиняваха по свой си начин. Защо Мин трябваше да изпита
Кацуан кимна и промълви почти на себе си:
— Така си и мислех.
Камъкът си имаше всичките украси, достойни за палат, от копринените гоблени и скъпите килими по коридорите, от Тарабон, Алтара и самия Тийр, до златните стойки, крепящи светилниците с огледала. Раклите покрай каменните стени можеше да са за нещата, нужни на слугите за чистене, но бяха от скъпо дърво, повечето с резба и винаги с ръбове със златен варак. В нишите стояха купи и вази от порцелан на Морския народ, тънки като дървесни листа и многократно по-ценни от теглото си в злато, и масивни, обсипани със скъпоценни камъни статуетки: златен леопард с рубинени очи, който се мъчеше да събори сребърен елен с обсипани с перли рога, на височина цял разтег, златен лъв, още по-висок, със смарагдови очи и огнекапки вместо нокти, и други, толкова пищно обсипани с драгоценни камъни, че металът под тях не се виждаше. Слуги и слугини в ливреи и рокли на черни и златни ивици се кланяха или приклякаха в реверанс, докато Ранд се изкачваше нагоре през Камъка, а тези, които го разпознаваха, се кланяха доземи. Някои се ококорваха, щом видеха пристъпващите след него Деви, но изненадата им ни най-малко не забавяше проявата на дълбока почит.
Въпреки всичките дворцови украси Камъкът все пак беше пригоден за война, както отвън, така и отвътре. На всяко пресичане на два коридора на тавана имаше амбразури за стрелба. Стените между гоблените бяха нацепени с тънки отвори за стрелци, под ъгъл, тъй че да покриват коридорите в двете посоки, и ни едно от виещите се стълби-ща не беше без цепнатини, направени така, че стълбището да бъде засипано от дървени и метални стрели. Само един враг досега бе успял със сила да проникне в Камъка, айилците, а те бяха помели съпротивата твърде бързо, за да успее някой от защитниците да се включи в играта, но всеки друг враг, който успееше да влезе в Камъка, щеше да плати с кръв за всеки коридор. Само дето Пътуването завинаги беше променило облика на войната. Пътуването, както и Огнените цветя, и още толкова други неща. Кръвнината все пак щеше да се плати, но каменните стени и високите кули вече не можеха да задържат нападател. Аша’ман бяха превърнали Камъка в нещо толкова отживяло, колкото бронзовите мечове и каменни брадви по времето на Разрушението. Най-старата крепост на човечеството вече беше реликва.
Връзката с Аланна го водеше все нагоре и нагоре, докато не стигна до високи лъскави врати със златни леопарди за брави. Беше от другата страна. Светлина, как му се повръщаше! Ранд се стегна, дръпна едното крило и пристъпи вътре, като остави Девите на стража. Мин и другите го последваха.
Дневната беше почти толкова пищно обзаведена, колкото и личните му покои в Камъка; стените бяха отрупани с големи копринени гоблени със сцени на лов и битки, големият пъстър тарабонски килим на пода струваше толкова злато, колкото да изхраниш цяло село за една година, камината от черен мрамор бе толкова висока, че мъж да може да мине през нея, и толкова широка, че шестима да прекрачат един до друг. Всяка мебел, всички с внушителни размери, беше изкусно резбована, позлатена и осеяна със скъпоценни камъни, както и високите златни стойки на светилниците, чиито пламъци, отразени от огледалата, подсилваха светлината, струяща от остъкления таван. Златен глиган с рубинени очи и сребърни нокти и зъби, висок над един разтег, стоеше на позлатен постамент в единия край на стаята, а друг постамент като него крепеше орел с очи от смарагди и рубинени нокти, също толкова висок. Съвсем скромни изделия за Тийр.
Отпусната в едно от тежките кресла, Аланна вдигна очи, щом той пристъпи вътре, и протегна златния бокал в ръката си към една от стоящите облечени в черно млади слугини, за да го напълни с тъмно вино от високата златна кана. Стройна, със сива пола на зелени ивици, Аланна беше толкова красива, че Луз Терин си затананика в главата му. Ранд за малко щеше да посегне да си погали ухото с палец, но веднага си дръпна ръката, разколебан дали жестът си е негов, или на лудия. Тя се усмихна, но мрачно, и очите й обходиха Мин и Нинив, Аливия и Кацуан, а по връзката й потече подозрение, яд и свадливост. Последните две се усилиха за Кацуан. И радост имаше също така, примесена с всичко останало, щом погледът й се спря на него. Не че пролича в гласа й.
— Я, ами че кой можеше да ви очаква, милорд Дракон? — Натърти на титлата му. — Каква изненада, нали, милорд Асторил? — Значи все пак не беше предупредила никой друг. Интересно.
— Много приятна изненада — каза старият мъж, стана, поклони се и погали намаслената си остра брада. Лицето на Върховния лорд Асторил Дамара беше сбръчкано, провисналата до раменете коса — прошарена и оредяла, но гърбът му беше изправен и тъмните му очи гледаха остро. — От толкова време очаквам с нетърпение този ден. — Отново се поклони, този път на Кацуан, а после и на Нинив. — Айез Седай. — Твърде учтиво за Тийр, където преливането, че и самите Айез Седай бяха извън закона, преди Ранд да промени това.
Дарлин Сиснера, Върховен лорд и Стюард на Тийр в името на Преродения Дракон, със зелено копринено палто на жълти ивици по ръкавите и с позлатени ботуши, беше малко по-нисък от Ранд, с късо подкастрена коса и остра брадичка, широк нос и сини очи, рядкост за Тийр. Очите му се ококориха, щом се обърна и прекъсна разговора си с Каралайн Дамодред до камината. Кайриенската благородничка накара Ранд да
