въпросната корона, Дарлин, и веднага щом се подпишат документите, искам да ги арестуваш въпросните сеанчанци, а след това да събереш всички мъже в Тийр, които могат да различат единия край на меча от другия. Ще ви осигуря Аша’ман, който да ви отведе в Арад Доман.
— И мен, нали, лорд Дракон? — попита жадно Вейрамон. Само дето не подскочи от нетърпение, настръхнал като петел. — Щом има някъде да се води бой, ще ви служа по-добре, отколкото да се мотая в Кайриен.
Ранд го изгледа. Както и Анайела. Вейрамон си беше кръгъл тъпак, а и на нея не можеше да разчита, но не виждаше какво толкова могат да навредят с не повече от шепата си следовници.
— Добре… Двамата можете да придружите Върховния лорд… тоест крал Дарлин. — Анайела преглътна, сякаш съжалила, че не може да се върне в Кайриен.
— Но какво се очаква от мен да свърша в Арад Доман? — поиска да разбере Дарлин. — Според малкото, което съм чувал за тази страна, там е пълна лудница.
Луз Терин се изсмя дивашки в главата на Ранд.
— Тармон Гай-дон иде — отвърна Ранд. Светлината дано да се смилеше да не дойде твърде скоро. — Отивате в Арад Доман, за да се подготвите за Тармон Гай-дон.
Глава 22
Да разплачеш котва
Въпреки люлеенето заради дългите сини вълни Харайн дин Тога ра седеше много изправена до сестра си, точно пред двамата слуги, които държаха слънчобраните им, и пред кормчията на румпела. Шалон като че ли гледаше напрегнато дванайсетимата мъже и жени, напрягащи се на греблата. А може би беше потънала в разми-съл. Много имаше за какво да се мисли напоследък, не на последно място — за тази среща, на която бе повикана Харайн, но тя беше оставила мислите си да се реят. За да се успокои. Всеки път, когато Първите дванайсет на Ата-ан Миере се съберяха, откакто стигна до Иллиан, трябваше да се успокоява преди срещата. Когато стигна до Тийр и завари „Синя чайка“ на Зайда все още закотвена в реката, беше сигурна, че тя все още е в Кемлин или най-малкото е далече зад нея. Грешка, от която много я заболя. Макар че, честно казано, почти нищо нямаше да се промени дори Зайда да беше няколко недели назад. Поне за Харайн. Не. Нямаше смисъм да мисли за Зайда.
Слънцето се беше издигнало само на педя над хоризонта на изток. Няколко съда на сухоземците напираха към дългия вълнолом, пазеха залива на Иллиан. Единият беше с три мачти и някакво подобие на такелаж, всички главни платна бяха квадратни, но беше тромав и лошо го направляваха, поклащаше се между ниските къдрави вълни сред бялата пяна, вместо да ги цепи. Повечето останали бяха малки и с нисък бушприт, почти всички — с издължени триъгълни платна. Ня-кои като че ли бяха доста бързи, но тъй като „вързаните за брега“ рядко се осмеляваха да отплават в открито море, без да виждат сушата бързината не им помагаше особено. Всеки товар, за който трябваше добра скорост, отиваше на корабите на Ата-ан Миере. На най-висока цена естествено. Беше малка част от товара на Ата-ан Миере, отчасти заради цената, отчасти защото малко неща всъщност имаха нужда от бърз превоз. Пък и освен това, колкото и да гарантираше печалба наемането на товар, щом Надзорникът на товара се спазареше сам за кораба си, цялата печалба отиваше за кораба и за клана му.
Докъдето стигаха очите й, на изток и на запад покрай брега се виждаха застанали на котва кораби на Ата-ан Миере — галери и шху-ни, вълнолети и бързогони, повечето заобиколени от товарни лодки, от които се вдигаше такава врява, че й приличаха на пиянските празненства на сухоземците. Докарани с гребане от града, те предлагаха за продан какво ли не, от сухи плодове до осолено телешко и овче, от пирони до мечове и ками, от евтини иллиански дрънкулки, които-можеха да привлекат окото на някоя юнга, до злато и скъпоценни камъни. Макар че златото повечето пъти се оказваше само позлата, която бързо се изтъркваше и месингът отдолу лъсваше, а камъните — цветно стъкло. И плъхове носеха също, макар и не за продан. При толкова дълго стоене на котва вече на всички кораби гъмжеше от плъхове. Заради плъховете и развалата, за амбулантите винаги се намираше пазар.
Търговски лодки бяха наобиколили тежките сеанчански кораби, десетки и десетки, използвани при Бягството. Точно така се наричаше вече, „Голямото бягство от Ебу Дар“. Кажи „Бягството“ и никой няма да те пита кое бягство имаш предвид. Грамадни бяха, с тъпи носове, над два пъти по-широки от галера, подходящи навярно за цепене на океанските вълни, но със странен такелаж и още по-странни оребрени платна, твърде тромави. По мачтите и рейките сновяха мъже и жени и подменяха такелажа с нещо по- подходящо. Не че някой щеше да поиска да купи такъв кораб, но на доковете щяха да им трябват години, за да подменят всички съдове в Ебу Дар. А разходите! Никоя Надзор-ница на корабите не гореше от желание да затъне в дълг, като заеме от клановите ковчежници, след като повечето, ако не и всичкото злато беше заграбено от сеанчанците в Ебу Дар, освен ако нямаше друг из-бор. Някои, извадили толкова лош късмет, че да останат и без своите кораби, и без сеанчански, наистина нямаха друг избор.
Лодката подмина тежката стена на вълнолома, затрупан с черна слузеста тиня и водорасли — вълните, разбиващи се в сивия камък, не успяваха да ги разпръснат — и пред очите на Харайн се откри широкият сиво-зеленикав залив, обграден от големи блата, обрасли на места с пролетна зеленина на мястото на зимного кафяво, из които газеха дългокраки птици. Над лодката се заточи тънка мъглива пелена, понесена от лекия бриз, и навлажни косата й. Продължиха към пристана. Рибарски лодчици влачеха мрежите си покрай блатата, десетки видове чайки кръжаха във въздуха над тях да откраднат каквото могат. Самият град не я интересуваше, освен дългите каменни кейове с подредените покрай тях търговски съдове, но виж, заливът… Това широко, почти кръгло водно пространство беше най-просторното място за закотвяне, цялото пълно с морски и речни съдове, чакащи реда си да пристанат на кейовете. Наистина беше пълно, със стотици съдове с всякаква форма и големина, и не всички от тези кораби бяха на „вързаните за брега“. Шхуни имаше тук, тримачтови, дето можеха се надбягват с делфините. Шхуни и три от тромавите сеанчански чудовища. Бяха съдовете на Надзорниците на вълни и Надзорниците на платна, Първите дванадесет на всеки клан — онези, за които щеше да се намери място в залива, защото дори заливът на Иллиан си имаше граници, а Съветът на Деветимата, да не говорим за този „Стюард в Иллиан на Преродения Дракон“, щеше да създаде неприятности, ако Ата-ан Миере започнеха да затрудняват търговията им.
Внезапно от север задуха леденостуден вятър. Не задуха — завя с пълна сила, вдигна пенливи вълни, носеше мирис на борове и на… като че ли на пръст. От дървета тя много не разбираше, но знаеше много за дървения материал, влаган в строежа на кораби. Макар да не мислеше, че около Иллиан ще се намерят много борове. А след това забеляза мъгливата пелена. Докато корабите подскачаха и се люлееха под устремената на юг стихия, мъглата продължи бавно да се носи на север. С голямо усилие успя да задържи ръцете си на коленете. Ужасно й се искаше да избърше влагата от косата си. Беше си мислила, че след Шадар Логот вече нищо не може да я потресе, но напоследък бе видяла твърде много… странности. Странности, подсказващи, че светът се изкривява.
Точно толкова внезапно, колкото се бе появил, вятърът стихна. Гребците замърмориха, ритъмът на греблата се обърка, в лодката плисна вода. Екипажът знаеше, че ветровете не се държат така.
— Греби здраво — твърдо каза Харайн. — Дръжте ритъма!
Шалон се беше загледала съсредоточено в мъглата. Рано беше да я пита какво вижда и какво мисли. А и не беше сигурна дали държи отговорът да бъде чут от някой от екипажа. Достатъчно бяха видели вече и бяха наплашени.
Кормчията обърна лодката към един от грамадните сеанчански кораби: всяка търговска лодка, осмелила се да се приближи, биваше прогонвана, преди амбулантът да е успял да изреве и две думи. Корабът беше един от най-големите, с извисяващ се кърмови мостик на три нива. Три! И имаше дори две тераси на кърмата! Тя никак не държеше да види какво ще им причини море, разбушувано от семарос или някой от онези сохийн на Аритския океан. Други дванадесетици и няколко осмици чакаха реда си да се прилепят до кораба, подредени според ранга на пътниците си.
Джадейн се изправи на носа и ревна:
— Шодейн! — Гласът й отекна силно и една дванадесетица, приближаваща се към кораба, зави настрана. Другите продължиха да чакат.
Харайн не се изправи, докато екипажът не вдигна греблата и лодката плавно не спря точно пред едно от поклащащите се въжета, за да може Джадейн да го хване и да ги задържи до кораба. Шалон въздъхна.
