— Кураж, сестро — каза й Харайн. — Все пак преживяхме Шадар Логот, макар че Светлината да ми е на помощ, така и не ми е ясно
Шалон се усмихна криво, но поне се усмихна.
Харайн се изкатери по въжената стълба с пъргавината, с която щеше да го направи преди двайсет години. На борда я чакаше старшият на палубата, едър набит мъж с пресен белег, минаващ под кожената превръзка на мястото на дясното му око. Мнозина бяха получили рани при Бягството. Мнозина бяха загинали. Дори палубата на този кораб беше странна на допир под босите й крака, с необичайно подредените дъски. Екипажът обаче беше в пълен състав, дванадесет гологърди мъже вляво от нея, дванадесет жени в бели ленени блузи отдясно, всички се поклониха, сведоха лица чак до палубата. Тя изчака Шалон и носачите на чадъри, преди да закрачи напред. Корабната Надзорни-ца на платната и Ветроловката, в края на двете редици, се поклониха не толкова дълбоко, докато докосваха с длан сърце, устни и глава. И двете носеха дълги до кръста бели траурни шарфове, почти скриващи многобройните им гердани, също като нея и Шалон.
— Добре сте дошла на кораба ми, Надзорнице на вълните — заговори Надзорницата на платната и вдиша от кутийката си с благовония. — И нека милостта на Светлината да е над вас, докато сте на палубата му. Другите ви очакват в голямата каюта.
— Нека милостта на Светлината да е и над вас — отвърна Харайн Тюрейн, със сини копринени панталони и блуза от червена коприна беше толкова едра, че Ветроловката й Серайл изглеждаше слаба в сравнение с нея; очите й бяха като свредели и устата й беше стисната, но нито това, нито вдишването целяха да я унижат. Тюрейн
Голямата каюта преминаваше по цялата дължина на високия кърмови мостик, без никаква мебелировка освен тринадесетте стола и маса до напречната преграда, с кани за вино с високи гърла и бокали от жълт порцелан, и две дузини жени в яркоцветни коприни изобщо не можеха да я запълнят. Беше пристигнала последна от Първите дванадесет на Ата-ан Миере и беше очаквала начина, по който реагираха на появата й другите Надзорници на вълните. Линкора и Валейн нарочно й обърнаха гръб. Кръглоликата Ниол я погледна навъсено и отиде да си долее вино. Ласайн, толкова слабичка, че бюстът й изглеждаше огромен, поклати глава, сякаш се чудеше какво търси Харайн тук. Другите продължиха да си бъбрят, все едно че изобщо я нямаше. Всички бяха с траурни шарфове, разбира се.
Пелана закрачи към нея; дългият розов белег през дясната страна на ръбатото й лице й придаваше опасен вид. Силно накъдрената й коса беше почти побеляла, почетната й верижка през лявата буза бе натежала от златни медальончета, ознаменуващи триумфите й, включително участието й в Бягството. Китките и глезените й все още носеха следи от сеанчанските вериги, макар сега да бяха скрити под коприна.
— Надявам се, че напълно си се възстановила по волята на Светлината, Харайн — заговори тя, килнала леко глава, и плесна с пълничките си татуирани ръце в насмешливо съчувствие. — Вече не те наболява като сядаш, нали? Сложих ти възглавничка на стола, за всеки случай.
Изсмя се високо и погледна Ветроловката си, но Кайре й отвърна с празен поглед, все едно че не я беше чула, след което едва се усмихна. Пелана се намръщи. Засмееше ли се на каквото и да е, очакваше подчинените й също да се засмеят. Достопочтената Ветроловка обаче си имаше свои грижи: дъщеря, изчезнала сред вързаните за брега, отвлечена от Айез Седай.
Харайн удостои двете със стегната усмивка и продължи покрай Пелана, като я забърса толкова близо, че тя трябваше да се дръпне навъсена назад, за да не я настъпи. „Щерка на пясъците“, помисли си кисело Харайн.
Приближаването на Марейл обаче събуди у нея искрена усмивка Високата стройна жена с дълга до раменете коса, колкото черна, толкова и бяла, й беше приятелка още докато бяха юнги на една стара шхуна, с една Надзорница на платната с желязна ръка, вечно сърди-та, че няма изгледи за повишение. Това, че Марейл се е спасила от Ебу Дар, без да пострада, я изпълни с радост. Марейл удостои Пелана и Кайре с намръщен поглед. Требейл, Ветроловката й, също изкриви лице към двете, но за разлика от тях, не беше защото Марейл настояваше подчинените дай ближат китките. Като сестри, Требейл и Кайре бяха еднакво дълбоко загрижени за Талаан, дъщерята на Кайре, но извън това бяха в състояние да си срежат гърлата заради един медник. Или още по-добре: да видят сестра си понижена до чистачка в трюма. Няма по-дълбока омраза от тази между сестри.
— Не се оставяй тези блатни патки да те кълват, Харайн. — Гласът на Марейл беше дълбок за жена, но мелодичен. Подаде й единия от двата бокала, които носеше. — Ти направи това, което чувстваше, че трябва да се направи, и ако Светлината благоволи, всичко ще е наред.
Въпреки волята й, очите на Харайн се плъзнаха нагоре към желязната халка, завинтена на една от гредите на тавана. Можеше вече да са я махнали. Сигурна беше, че са я оставили само за да я провокират. Онази странна млада жена, Мин, се беше оказала права. Сделката й с Корамуур бе преценена като унизителна, с повече отстъпки, отколкото искания в замяна. В същата тази каюта, пред очите на останалите Първи дванадесет и новата Надзорница на корабите, я бяха съблекли и овесили за глезените от същата тази халка, разпънали я бяха за няколко други на палубата и я биха с камшик, докато дробовете и не се скъсаха от рев. Подутините и отоците бяха спаднали, но споменът си оставаше, колкото и да се мъчеше да го потисне. Не рев за милост и пощада обаче. Това никога, иначе нямаше дай остане избор, освен да отстъпи, да стане отново поредната Надзорница на платната и някоя друга да бъде избрана за Надзорница на вълните на клана Шодеин. Повечето жени тук бяха убедени, че така или иначе трябваше да г направи след такова наказание, навярно дори и Марейл. Но другата част на предсказанието на Мин крепеше куража й. Един ден тя щеше да стане Надзорница на корабите. По закон Първите дванадесет на Ата-ан Миере можеха да изберат всяка от Надзорниците на платната за Надзорница на корабите, но от три хиляди години само пет пъти бяха избирали извън своя състав. Айез Седай твърдяха, че виденията на Мин винаги се сбъдвали, но тя не смееше да рискува.
— Всичко ще се оправи, с волята на Светлината, Марейл. — Рано или късно. Трябваше само да намери кураж да надмогне бурята, която щеше да дойде преди това.
Както обикновено, Зайда влезе безцеремонно, следвана по петите от Шиелин, Ветроловката й, висока, стройна и сдържана, и Амилия, едрогърдата светлокоса Айез Седай, която Зайда бе довела от Кемлин. Айез Седай — с вечно удивеното, лишено от възраст лице и с ококорени, смайващо сини очи — дишаше задъхано, непонятно защо. Всички се поклониха, но Зайда не обърна и капка внимание на вежливостите. Ниска, с късо подстригана къдрава бяла коса, тя успяваше да създаде впечатлението, че е висока като Шиелин. Въпрос на лично присъствие, длъжна бе да признае Харайн. Имаше го това у нея, както и хладнокръвието, което не можеше да бъде разколебано дори да я връхлети семарос на заслонен от бурите бряг. Освен че се беше върнала с първата Айез Седай, след като бяха сключили сделката за Купата на Ветровете, тя се беше върнала и със своя си сделка, за земя в Андор, в която да властва законът на Ата-ан Миере, и докато за сделката на Харайн бяха отсъдили, че е неизгодна, Зайда си беше спечелила голямо уважение. Това, както и фактът, че бе успяла да стигне чак до Иллиан през един от онези странни Портали, изтъкан от личната й Ветроловка, не бяха единствените причини сега тя да е Надзорницата на корабите, но двете неща съвсем не бяха увредили на каузата й. Самата Харайн смяташе, че въпросното Пътуване е надценено. Шалон вече също можеше да направи Портал, но да се прави на корабна палуба, без да се нанесат щети, дори в такава спокойна вода като сега, особено от палубата на друг кораб, в най-добрия случай бе рискована работа и никоя не можеше да го направи достатъчно широк, за да мине кораб през него. Доста надценено.
— Мъжът още не е пристигнал — каза Зайда, след като се разположи на един от столовете, с гръб към големите кърмови прозорци, и понамести дългия си червен пояс с ресни тъй, че канията на отрупалата й със смарагди кама да се покаже изпод шала. Много особена беше — Това, че държеше всичко да си е на мястото на един кораб, беше естествено — порядъкът бе въпрос не само на необходимост, но и на навик — но все пак се престараваше. Останалите столове, незакрепени за палубата, образуваха две редици една срещу друга и Надзорниците на вълните започнаха да заемат местата си, като Ветроловката на вся-ка заставаше зад стола й. — Изглежда, възнамерява да ни накара да го чакаме. Амилия, погрижи се бокалите
