на място като паленце на Тилин. Но също така изглеждаше на място сред артистите в позорището, а също така с марат-дамане и с двете избягали дамане, както и в „ада“. Онова се оказа пълно разочарование. Нито един бой! Последвалите събития не го бяха компенсирали. Да се забъркаш в уличен бой съвсем не беше като да видиш бой в един „ад“. И това естествено се оказа много по-досадно от мълвата, която бе чула в Ебу Дар. Иначе Играчката се бе проявил откъм непозната страна в уличната свада. Силен и храбър, макар и с някаква особена слабост. Странно, но това й се беше сторило някак симпатично.
— Добър съвет — отвърна той разсеяно, като придърпа черния шал около шията си. Тюон се зачуди за белега, който с толкова усилие се мъчеше да скрие. Непонятно й беше защо го прави. Защо го бяха обесили и как беше оцелял? Не можеше да го попита. Нищо против нямаше да го накара малко да сведе очи — всъщност забавно беше да го кара да се гърчи; толкова малко усилие й трябваше — но не искаше да го унищожи. Най-малкото — не засега.
— Не го ли позна? — попита учудено Талманес. — От твоята книга е. Крал Редран има две копия в библиотеката си. Наизуст я е запомнил. Въобразява си, че това ще го направи голям пълководец. Остана толкова доволен от сделката ни, че поръча да ми напечатат едно копие и да го подвържат.
Играчката го изгледа озадачено.
— Моя книга ли?
— Онази, за която ни разказа, Мат. „Мъгла и стомана“, от Мадок Комадрин.
— А, оная книга. — Играчката сви рамене. — Четох я, отдавна.
Тюон скръцна със зъби и пръстите й зашаваха: КОГА НАЙ-СЕТНЕ ЩЕ ПРЕСТАНАТ ДА ГОВОРЯТ ЗА КНИГИ И ЩЕ СЕ ВЪРНАТ НА ИНТЕРЕСНИ НЕЩА?
СИГУРНО, АКО СЛУШАМЕ, МОЖЕМ ДА НАУЧИМ ПОВЕЧЕ, отвърна Селусия. Тюон я изгледа сърдито, но тя си беше изписала такова невинно изражение, че въсенето й не издържа дълго. Засмя се — тихичко, да не се усети Играчката, че са толкова близо зад него — и Селусия също. Тихичко.
Играчката обаче се беше смълчал, а Талманес явно беше доволен нещата да си останат така. Яздеха в пълна тишина, ако се изключеха горските звуци — песента на птиците, странното бърборене на черноопа- шати катерички по клоните. Тюон се зае да оглежда за поличби, ала нищо не привлече погледа й. Между дърветата прелитаха яркопери птици. Веднъж зърнаха стадо от петдесетина високи длъгнести говеда с дълги рога, щръкнали прави от двете страни. Животните ги бяха чули, че идват, и бяха привели глави за бой. Един бик замята глава и зарови земята с копита. Играчката и Талманес поведоха предпазливо около стадото, по- надалече, а тя хвърли поглед през рамо. Червените ръце… защо ли се наричаха така? Трябваше да попита Играчката.
Червените ръце водеха товарните коне, но Гордеран си беше вдигнал арбалета, а другите бяха заредили стрели на лъковете си. Значи този добитък беше опасен. Нямаше много поличби, свързани с добитък, и тя въздъхна облекчено, след като животните се смалиха зад тях. Не беше била целия този път, за да я убие крава. Или да види, че Играчката го убива крава.
След малко Том и Алудра се приближиха и подкараха до нея. Жената само я погледна веднъж и продължи, вторачена напред. Лицето на тарабонката, обрамчено с тези плитчици с ярки мъниста, винаги беше вдървено, щом погледнеше нея или Селусия — явно беше от хората, отказващи да приемат Завръщането. Гледаше Играчката и изглеждаше… доволна. Сякаш се беше уверила в нещо, едва ли не. Защо Играчката я беше взел с тях? Едва ли заради фойерверките. Хубавички си бяха, но не можеше да се сравнят с „Небесните светлини“, представяни дори от недообучена дамане.
Виж, Том Мерилин беше много по-интересен. Белокосият старец безспорно беше опитен шпионин. Кой ли го беше изпратил в Ебу Дар? Бялата кула изглеждаше най-очевидният кандидат. Рядко се задържаше край трите така наречени „Айез Седай“, но един добре обучен шпионин едва ли щеше да се издаде по такъв начин. Присъствието му я безпокоеше. Докато не бъдеше окаишена и последната Айез Седай, Бялата кула си беше сериозен повод за безпокойство. Въпреки всичко понякога я спохождаха тревожни мисли, че по някакъв начин Играчката е част от заговора на Бялата кула. Беше невъзможно, освен ако някои от тези Айез Седай не бяха всезнаещи, ала все пак тази мисъл я безпокоеше — понякога.
— Странно съвпадение, не мислите ли, господин Мерилин? — заговори го тя. — Да срещнем част от войската на Играчката посред горите на Алтара.
Той поглади дългите си мустаци с юмрук, без да крие тънката си усмивка.
— Той е тавирен, милейди, а човек никога не знае какво може да се случи около един тавирен. Винаги е… интересно… когато пътуваш с тавирен. Мат притежава способността да намира каквото му трябва, когато му потрябва. Понякога — преди да е разбрал, че му трябва.
Тя то зяпна, но старецът изглеждаше сериозен.
— Свързан е с Шарката? — Така можеше да се преведе думата. — Какво означава това?
Сините очи на стареца се разшириха от удивление.
— Нима не знаете? Та нали е казано, че Артур Ястребовото крило е бил най-силният тавирен, живял някога, силен може би колкото Ранд ал-Тор. Не бих допуснал, че точно вие… Все едно, щом не знаете, значи не знаете. Тавирен са хора, около които се оформя самата Шарка, хора, изтъкани от самата Шарка, за да поддържат верния ход на изтъкаването й, навярно за да поправят грешките, промъкнали се в това изтъкаване. Някоя Айез Седай сигурно ще ви го обясни по-добре от мен. — Сякаш Тюон щеше да заговори с марат-дамане или още по-лошо — с избягала дамане.
— Благодаря ви — учтиво отвърна тя. — Мисля, че чух достатъчно.
Тавирен. Тези хора, с безкрайните им суеверия! Едно кафяво птиченце, сипка явно, излетя от един висок дъб и направи три широки кръга над главата на Играчката, преди да продължи полета си. Тюон най- сетне видя поличбата си.
Малко повече от час, след като бяха потеглили, някъде напред изчурулика птица и Селусия й посочи първия пост — мъж с арбалет в гъстите клони на един дъб отпред, свил ръката си в шепа пред устата. Не беше птица значи. Още птичи трели възвестиха приближаването им и скоро вече яздеха през спретнато подреден лагер. Шатри нямаше, но пиките бяха подредени грижливо на пирамиди, конете бяха на коневръзите, опънати между дърветата, близо до постелите на ездачите, седлата и дисагите до всяко животно. Бързо можеха да разтурят стана и да продължат похода. Лагерните огньове бяха малки и почти не вдигаха дим.
Щом влязоха в лагера, мъжете в сиво-зелени брони, със същата червена ръка на ръкавите на палтата и с червени кърпи, вързани на левите ръце, започнаха да се надигат от постелите си. Виждаха се набръчкани лица, нашарени с белези, и младежки лица, всички — приковали очи в Играчката и с физиономии, които можеше да определи само като „жадни“. Забръмчаха мъжки гласове и глъчта се усили като полъх на вятър сред дърветата:
— Лорд Мат.
— Лорд Мат се върна.
— Лорд Мат ни намери.
— Лорд Мат.
Тюон и Селусия се спогледаха. Обичта в тези гласове бе непресторена. Това беше рядкост и често се свързваше с командири, поддържащи халтава дисциплина. Но пък и тя не очакваше от войската на Играчката да е нещо друго освен дрипава и недисциплинирана сган, мъже, които само пият и играят комар. Само че тези мъже не изглеждаха по-разхайтени от който и да е полк, успял да премине през планинска верига и да извърви няколкостотин мили. Не забеляза нито един, който да се поклаща пиян.
— Обикновено лагеруваме денем и се движим през нощта, да не ни видят сеанчанците — обясни Талманес на Играчката. — Това, че не сме видели от ония летящи зверове, още не значи, че наблизо няма такива. Повечето сеанчанци, изглежда, са далече на север или на юг, но явно имат лагер на по-малко от трийсет мили на север, а според мълвата в него има и едно такова същество.
— Добре си осведомен, изглежда — отвърна Играчката, докато оглеждаше войниците, които подминаваха. Изведнъж кимна рязко, все едно че беше взел някакво решение. Изглеждаше мрачен и… възможно ли беше да е примирен?
— Така е, Мат. Доведох със себе си половината съгледвачи, а назначих и някои алтарци, воювали
