— Според донесенията — снабдителен, милорд. За снабдяване на патрули. — Младежът се върна със столчето и дебелият мъж се отпусна с пъшкане. — Трябва да са стотина, най-вече алтарци, и към двеста души ратаи, но ми казаха, че понякога може да отсядат до над петстотин войници. — Предпазлив беше този майстор Ройдел.
Талманес направи един от странните тукашни поклони, с единия крак напред, а другите го повториха като един.
— Милейди. Ванин ми каза за положението ви и за обещанията, които е дал лорд Мат. Искам само да ви кажа, че той държи на думата си.
— Така си е, милейди — измърмори Едорион. — Винаги. — Тюон му махна да се отдръпне, за да не изпуска от очи Играчката, и той го направи, като погледна изненадано към Играчката, а после — към нея. Тя го изгледа строго. Само това й липсваше, тия мъже да почнат да си въобразяват разни неща. Все още не всичко вървеше както трябва. И все още имаше възможност всичко да се обърка.
— Той лорд ли е, или не е? — попита ги строго тя.
— Моля? — отвърна Талманес. — Извинете, но бихте ли повторили? Сигурно имам кал в ушите. — Тя повтори думите си внимателно, но все пак им отне около минута, докато разберат какво им казва.
— Душицата ми да изгори дано, не — най-сетне отвърна със смях Реймон и се почеса по брадата. — Освен за нас. За нас си е лорд.
— Той общо взето не си пада по благородниците — обясни Карломин. — Смятам го за чест, че съм от малцината, които не мрази.
— Чест си е — съгласи се Реймон.
Едорион само кимна.
— Войниците, майстор Ройдел — каза твърдо Играчката. — Покажете ми къде са войниците. И повече от някакви си няколкостотин.
— Какво прави той? — попита намръщено Тюон. — Не може да си въобразява, че ще
— Никакви патрули не сме виждали на повече от триста мили околовръст, и никакви ракени — отвърна й кротко Едориоин. И я огледа. Късно беше да му спре въображението.
Реймон пак се изсмя.
— Доколкото го знам Мат, замисля ни сражение. Бандата на Червената ръка отново влиза в бой. Много време мина, мене ако питате.
Селусия изсумтя, а също и госпожа Анан. Тюон трябваше да се съгласи с тях.
— Една битка няма да ви измъкне от Алтара.
— Значи ни замисля война — отвърна Талманес. Светлина, другите трима кимнаха съгласни, сякаш това бе най-обичайното нещо! Реймон дори се изсмя. На него май всичко му се струваше смешно.
— Три хиляди ли? — възкликна Мат. — Сигурен ли си? Поне да си почти сигурен, човече. Да си почти сигурен стига. Ванин може да ги открие къде са, ако не са се придвижили много.
Тюон го изгледа, както беше клекнал от другата страна до картата и въртеше пръст над нея. И изведнъж го видя в нова светлина. Палячо ли? Не. Лъв, натикан в конска ясла, щеше да прилича на много странна шега, но лъв в степта бе нещо съвсем друго. Играчката вече бе лъв, развихрил се в степта. Полазиха я ледени тръпки. Що за човек бе този, с когото така се оплете? След толкова време най-сетне осъзна, че си няма и най-малка представа.
Нощта бе достатъчно хладна и въпреки кожената подплата на наметалото Перин потръпна, щом вятърът задуха по-силно. Лимбът около дебелия лунен сърп предричаше, че скоро отново ще завали. От гъстите облаци, лазещи под него, бледата светлина ту гаснеше, ту се усилваше, гаснеше и се усилваше, но за очите му бе достатъчна. Седеше в седлото на Стъпко малко зад края на дърветата и наблюдаваше четирите сиви каменни вятърни мелници — всъщност помпи, но за Перин си бяха мелници — на поляната на билото: белите им платна ту лъсваха, ту потъваха в сянка при въртенето. Механизмите скърцаха шумно. Шайдо едва ли изобщо знаеха, че трябва да ги смазват, за да работят добре. Каменният акведукт бе като тъмна резка, изпънала се на изток над високи каменни арки, през изоставени ферми и оградени със синори нивя — Шайдо ги бяха засели твърде рано, при толкова дъжд — към друго възвишение и езерото отвъд него. Перин подръпна тежкия чук в клупа на колана си. Малден и Файле. Само след няколко часа щеше да добави още един възел на каишката в джоба си.
Изключи всички мисли в ума си. „Готови ли сте, Снежно утро? Достатъчно близо ли сте вече?“ — помисли си. Вълците избягваха селищата, а при ловните дружини на Шайдо, шарещи из леса през целия ден, стояха по-настрана от Малден от обичайното.
„Търпение, Млади бико“ — прокънтя отговорът в главата му, с лека нотка на раздразнение. Но пък Снежно утро по нрав си бе раздразнителен, покрит с белези самец, на доста почтена възраст за вълк; веднъж сам беше убил леопард. Старите рани понякога му пречеха да заспи за много дълго. „След два дни, както каза. Там ще сме. Хайде, остави ме да се опитам да поспя. Утре трябва да половуваме добре, защото вдругиден не ще можем“. Бяха, разбира се, по-скоро образи и миризми — „два дни“ беше слънцето, обикалящо два пъти небето, а „лов“ — глутница, тичаща с вирнати муцуни след мирис на сърна — но умът на Перин превръщаше образите в думи още докато ги виждаше в главата си.
Търпение. Да. Припряността разваляше работата. Но след като бе толкова близо, беше трудно. Много трудно.
От тъмната врата на най-близката вятърна мелница се появи фигура и размаха над главата си късо айилско копие. Скърцането го беше убедило, че мелниците все още трябва да са пусти — пусти бяха, когато Девите ги бяха огледали, а никой нямаше да се примири с този шум повече, отколкото се налага — но все пак бе изпратил Гаул с няколко Деви да се увери така ли е.
— Да тръгваме, Мишима — рече той и стисна юздите.
— Как изобщо можеш да виждаш нещо? — измърмори сеанчане-цът. Избягваше да поглежда. Перин, защото златните му очи светеха в нощта. Първия път, когато видя това, нашареният с белези мъж подскочи. Тази нощ не миришеше весело. Миришеше напрегнато. Но той се обърна през рамо и подвикна тихо: — Изкарайте колите напред. Хайде, бързо. Бързо. И по-тихо, че ушите ще ви откъсна!
Перин сръга дорестия жребец, без да изчака другите, нито шестте коли с високите колела. Обилно смазаните оси ги правеха безшумни, колкото можеше да са безшумни коли. За него все пак бяха шумни — конските копита жвакаха в калта, скърцането на дъските също бе силно, но се съмняваше, че друг някой ще ги чуе дори от петдесет разтега, а сигурно и по-отблизо. На билото на ниския хълм слезе и пусна юздите на Стъпко. Като обучен боен кон, жребецът щеше да стои на място, все едно че е спънат, докато юздите му висят. Вятърните мелници стенеха и крилата им леко се обръщаха, щом вятърът сменеше посоката си. Бяха толкова високо, че можеше да ги пипне само ако подскочеше, щом се спуснат надолу. Взря се към последното възвишение, зад което се криеше Малден. Дървета не растяха по него, само ниски храсти. Нищо не се движеше в тъмното. Само още един рид между него и Файле. Девите бяха излезли навън и стояха до Гаул, всички забулени.
— Никой няма — рече Гаул, високо. Бяха толкова близо до мелниците, че скърцането им щеше да заглуши шепота.
— Прахта е непокътната от предишния път — добави Сюлин. Перин се почеса по брадата. Толкова по- добре. Ако се бе наложило да убият Шайдо, можеха да извлекат труповете, но липсата на убитите все пак щеше да проличи и това щеше да привлече вниманието им към мелниците и акведукта. И някой можеше да помисли за водата.
— Помогни ми с тези капаци, Гаул.
Не беше нужно да го прави той. Щеше да му спечели само някол-ко минути, но нещо трябваше да прави. Гаул пъхна копието си под кожените ремъци на гърба си при другите. Акведуктът минаваше по билото, между четирите вятърни мелници, на височина до раменете на Перин и по-малко за Гаул, който се прехвърли от другата страна. Малко зад последните две мелници имаше бронзови халки от двете страни, с помощта на които можеха да се повдигнат тежките каменни плочи, широки две стъпки и пет на дължина, тъй че да се отвори отсек от шест стъпки. Не знаеше за какво служи този отвор. Имаше още един такъв, от
