другата страна. Сигурно за да се оправят клапите, които караха водата да тече само в една посока, или да се влиза и да се запушват пукнатини. Видя малките вълнички по водната повърхност — носеха се към Малден по каменния канал.
Мишима спря при тях, слезе от коня и погледна колебливо към Сюлин и Девите. Сигурно вярваше, че тъмнината крие лицето му. Миришеше тревожно. След него по разкаляния склон бързо се изкачи-ха първите сеанчански войници в червени куртки, всеки понесъл издути ютени торби. Издути, но не тежки. Тежаха не повече от по десет фунта. Една жилава жена изгледа подозрително айилците, остави своите торби на земята и сряза едната да я отвори. Шепа черни зрънца се изсипаха в калта.
— Това го прави над отвора — рече Перин. — Всяко зрънце да падне във водата.
Тя погледна Мишима, а той кимна отсечено и каза:
— Прави каквото ти заповяда лорд Перин, Арата.
Тя вдигна торбата и я изсипа в акведукта. Черните зрънца се понесоха към Малден. Беше пуснал щипка от тях в чаша с вода, макар и да не му се искаше да похаби дори толкова, и доста време мина, докато попият достатъчно вода, за да потънат. Надяваше се, че ще е достатъчно, за да стигнат до щерната в града. А можеше да се напоят и в самия акведукт. Тъй или иначе, щерната щеше рано или късно да се превърне в чай от вилняк. Светлината да дадеше дано да е достатъчно силен. С малко късмет — може би достатъчно силен, за да подейства на алгай’д’сисвай. Целта му бяха Мъдрите, които можеха да преливат, но бе готов да се възползва от всяко друго предимство. Светлината да дадеше дано да не стане по-бързо, отколкото очакваше. Ако Мъдрите почнеха да се олюляват много скоро, сигурно щяха да се досетят каква е причината, преди да е готов. Но единственото, което можеше да направи, бе да продължава, все едно че е сигурен кое кога точно ще стане. И да се моли.
Докато изсипят и втората торба в каменния канал, останалите вече започнаха да се трупат на билото. Първа дойде Сеонид, дребна женица, вдигнала черните си поли високо, за да не се окалят. Мишима отклони погледа си от Девите към нея и направи един от ония техни жестове „зло да бяга“. Странно, как можеха да вярват, че това върши работа? Войниците, строени в редица с торбите, също я зяпнаха, повечето опулени, и запристъпваха нервно от крак на крак. Никак не им беше леко на сеанчанците в близост до Айез Седай. Стражниците й, фурен и Терил, вървяха по петите й, всеки отпуснал десница на дръжката на меча си. И на тях им беше нервно със сеанчанците. Единият беше мургав, със сиви кичури в къдравата черна коса, другият — свет-локос и млад, със завити нагоре мустачки, но иначе си приличаха като две грахови зърна, високи, мършави и много сурови. Малко след тях се появи Роваир Кирклин, набит мъж с тъмна окапваща коса и мрачно лице. Не обичаше да се дели от Масури. Тримата носеха вързопи с храна и тежки мехове. Един висок мъж остави торбите си на ръба на канала, а жилавата жена тръгна надолу да донесе още. Колите бяха пълни догоре с такива торби.
— Запомни — каза той на Сеонид, — най-опасно ще е от щерната до крепостта. Ще трябва да минете по стената, а в града може да има Шайдо дори и толкова късно. — Галина така и не беше сигурна. Някъде в далечината глухо отекна гръм, после — втори. — Може да завали и дъждът ще ви прикрие.
— Благодаря — ледено му отвърна тя. Потъналото й в сянка лице беше самата маска на айезседайска ведрост, но мирисът й лютеше от възмущение. — Така и нямаше да го знам, ако не ми беше казал. — В следващия миг лицето й се смекчи и тя сложи ръка на рамото му. — Знам, че си притеснен за нея. Ще направим каквото можем. — Тонът й не че беше точно топъл — никога не беше топъл, — но не беше и леден като преди малко, а мирисът й се смекчи до съчувствие.
Терил я повдигна на ръба на акведукта — сеанчанецът, който изпразваше торбата вилняк във водата, висок тип с почти толкова белези, колкото Мишима, за малко да я изтърве — а тя леко се намръщи, след което се спусна във водата и ахна. Сигурно бе много студена. Приведе глава и скоро се скри от очите им — към Малден. Фурен тръгна след нея, после — Терил, а накрая и Роваир. Трябваше силно да се наведат, за да се поберат под капака на акведукта.
Илиас плесна Перин по рамото, преди и той да скочи във водата.
— Трябваше да я подрежа тая брада като тебе, да не се мокри. — Посивялата брада, разрошена от вятъра, стигаше до гърдите му, но пък и косата, стегната на тила му с каишка, висеше до кръста му. Той също носеше храна и мях с вода. — Все пак една студена баня помага на човек да не мисли за неприятностите си.
— Мислех, че помага да не мислиш за жени — отвърна Перин. Нямаше настроение за шеги, но пък и не можеше да очаква, че всички ще са мрачни като него.
Илиас се изсмя:
— Че какво друго носи неприятности на човек?
Скри се във водата и на мястото му застана Таланвор. Перин го хвана за черния ръкав.
— И не забравяй: никакви геройства. — Много се беше двоумил дали да му позволи да участва в това.
— Никакви геройства, милорд — съгласи се Таланвор. За пръв път от дълго време изглеждаше нетърпелив. Мирисът му също тръпнеше от нетърпеливост. Но и нотка предпазливост се долавяше също така. Тази предпазливост бе единствената причина да не си остане в лагера. — Няма да изложа Мейгдин на риск. Нито лейди Файле. Просто искам да видя Мейгдин колкото може по-скоро.
Перин кимна и го пусна да тръгва. Това можеше да го разбере. Отчасти и на него самия му се искаше да се спусне по акведукта. Да види отново Файле колкото може по-скоро. Но всяка част от цялата тази работа трябваше да се изпипа, а го чакаха и други задачи. Освен това, ако наистина влезеше в Малден, никак не беше сигурен, че ще може да се сдържи и да не се опита да я намери. Собствената си миризма не можеше да улови, разбира се, но се съмняваше, че в нея има предпазливост. Крилата на вятърните мелници отново се обърнаха със силно скърцане. Добре поне че вятърът не беше стихнал. Всяко спиране на водата щеше да е гибелно за плана им.
Билото вече се беше изпълнило с народ. Двайсетина от следовниците на Файле чакаха реда си при акведукта — всичко, което бе останало от тях, освен двамата, които шпионираха Масема. Жените носеха мъжки палта и бричове и бяха обръснали главите си, само с един дълъг перчем на темето в подражание на айилците, макар че никой айилец нямаше да носи меч като тях. Много от тайренските мъже сй бяха обръснали брадите, понеже айилците не носеха бради. Зад тях петдесет мъже от Две реки носеха алебарди и неизпънати дълги лъкове — прибрали си бяха тетивите на сухо под палтата. Всички мъже в лагера се бяха писали доброволци за това и Перин ги беше оставил да хвърлят чоп. Беше мислил да удвои броя им, че и повече. Следов-ниците и хората от Две реки също носеха вързопи с храна и мехове с вода. Потокът сеанчански войници не секваше — носеха пълни торби нагоре по склона и празни — обратно надолу. Дисциплинирани бяха. Щом някой се подхлъзнеше в калта и паднеше, а това ставаше често, никой не сипеше ругатни, нито мърмореше. Ставаха и продължаваха напред.
Селанде Даренгил, облечена в тъмно палто с шест цветни водоравни ивици през гърдите, спря и подаде ръка на Перин. Стигаше едва до гърдите му, но Илиас твърдеше, че доста добре борави с меча, който носеше на бедрото си. Перин вече не мислеше, че тя и останалите са глупаци — е, не винаги — въпреки усилията им да подражават на айилските нрави. Опашката на темето й бе вързана с черна панделка. В миризмата й нямаше страх, само решимост.
— Благодаря ви, че ни позволите да вземем участие в това, милорд — каза тя. — Няма да ви провалим. Нито лейди Файле.
— Знам — отвърна той и стисна ръката й. Преди време беше изтъквала, че служи на Файле, а не на него. Стисна ръката на всеки от тях, преди да се спуснат в акведукта. Всички миришеха решително. Също и Бан ал-Сийн, който командваше хората от Две реки.
— Като дойдат Файле и другите, залостете външните порти, Бан. — Вече му го беше казал, но не можа да се сдържи да не го повтори. — И вижте дали не можете да ги измъкнете по акведукта. — Крепостта не беше издържала напора на Шайдо първия път и ако нещо се объркаше, съмняваше се, че ще ги задържи и сега. Не мислеше да разваля сделката си със сеанчанците — Шайдо щяха да си платят за всичко, което бяха причинили на Файле, а и не можеше да ги остави да продължават да опустошават околностите — но искаше да я измъкне извън опасността колкото може по-скоро.
Бан опря калъфа с дългия лък и алебардата си на стената на акведукта, надигна се и бръкна дълбоко във водата. Измъкна я, избърса я в палтото си и се почеса по дългия нос.
— На дъното има утайка, тинеста като в езеро. Много време ще ни трябва да се спуснем по последния
