беше усетила. Всичко отново се закъдри, тя самата също, този път — по-силно. Стъписана, Файле се изправи и пусна халата си. Светът се закъдри за трети път, още по-силно, и тя имаше чувството, че може да се издуха като вятър или просто да се разсипе в мъгла.
Тежко задъхана, тя изчака четвъртата вълна — знаеше, че тя ще унищожи и нея, и всичко останало. След като вълната не се появи, тя облекчено издиша последната глътка въздух, останала в дробовете и.
— Какво стана, Мъдра? Какво беше това?
Мейра опипа ръката си, като че ли изненадана, че пръстите й не преминават през плът и кости. — Хм … не знам — бавно отвърна Мъдрата. Тръсна глава и добави: Върви си по работата, момиче.
И тръгна нанякъде почти тичешком, като плискаше кал. Децата по улицата бяха изчезнали, но Файле чуваше хленченето им в шатрите. Изоставени псета терепереха и скимтяха, подвили опашки. Хората по улицата се опипваха, опипваха се едни други, Шайдо, както и гай-шайн. Файле плесна с ръце. Разбира се, че беше плътна. Само беше
Шатрите на гай-шайн образуваха широк кръг около високите гранитни стени на Малден и бяха толкова разнообразни, колкото и във външната част на поселението, макар повечето да бяха малки. В собствената й островърха шатра можеха да спят двама души, но неудобно. Приютяваше нея и още три — Алиандре, Мейгдин и една бивша кайриенска благородничка, Дайрейн, една от онези, които се домогваха до благоволението на Севанна, като клеветят другите гай-шайн. Това усложняваше нещата, но нямаше как да се оправи, освен ако не я убиеха, а Файле нямаше да го подкрепи. Не и ако Дайрейн не се окажеше наистина заплаха. По необходимост спяха сгушени една до друга като кутренца, доволни от топлината на съседните тела в мразовитите нощи.
Вътрешността на ниската шатра тънеше в сумрак. Маслото за светилниците, както и свещите, бяха в оскъдица и не се хабяха за гай-шайн. Вътре беше само Алиандре — лежеше по очи на завивките си, с нашийника и с мокър парцал, напоен с билки, на отеклия си задник. Добре поне, че Мъдрите с охота даваха целебните си билки както на Шайдо, така и на гай-шайн. Алиандре не беше направила нищо лошо, но беше една от петимата, които най-малко бяха удовлетворили вчера Севанна. За разлика от някои, се беше справила доста добре, докато я наказваха — Дойрманес се беше разплакал още преди да го наведат над сандъка, — но пък като че ли беше една от избираните на всеки три-четири дни. Това да си кралица не те учи как да служиш на кралица. Но пък Мейгдин я избираха почти толкова често, а тя беше слугиня на благородна дама, макар и не толкова опитна. Самата Файле я бяха нарочили само веднъж.
Колко беше отпаднал духът на Алиандре си пролича по това, че изобщо не посегна да се покрие, а само се надигна на лакти. Все пак беше сресала дългата си коса. Ако не беше направила и това, Файле щеше да е сигурна, че е стигнала до дъното.
— Случи ли ви се нещо… странно… преди малко, милейди? — попита тя. Гласът й трепереше.
— Да — отвърна Файле. — Не знам какво беше. И Мейра не знае какво беше. Съмнявам се някоя от Мъдрите да знае. Но не ни навреди. — разбира се, че не им беше навредило. Разбира се. — И с нищо не променя плановете ни.
Прозя се, отвърза широкия златен колан и го пусна върху завивките си, после хвана халата да го издърпа над главата си. Алиандре отпусна глава върху дланите си и тихо заплака.
— Никога няма да се измъкнем. Довечера пак ще ме набият. Знам го. Ще ме бият всеки ден до края на живота ми.
Файле въздъхна, коленичи и погали васалката си по косата. Твърде много бяха отговорностите и долу, както и горе.
— И мен от време на време ме спохождат същите страхове — тихо призна тя. — Но отказвам да им позволя да ме завладеят. Ще избягам. Всички ще избягаме. Трябва да съхраниш куража си, Алиандре. Зная, че си храбра. Зная, че си имала работа с Масема и си удържала. Можеш да удържиш и сега.
Аравайн показа главата си през процепа на платнището. Беше грубовата, закръглена жена и със сигурност благородничка, според Файле, макар никога да не го изтъкваше. Въпреки сумрака Файле забеляза, че лицето й сияе. Аравайн също носеше колана и нашийника на Севанна.
— Милейди, Алвон и синът му донесоха нещо за вас.
— Ще трябва да почака малко — отвърна Файле. Алиандре беше спряла да плаче, но лежеше затихнала и неподвижна.
— Милейди, едва ли ще искате да чакате за това!
Дъхът на Файле секна. Възможно ли беше? Стори й се прекалено Да се надява на това.
— Мога да сдържа нервите си — каза Алиандре и вдигна глава да погледне Аравайн. — Ако това, което е донесъл Алвон, е същото, което се надявам, ще си сдържа нервите дори Севанна да ме подложи на разпит.
Файле грабна колана си — да я видят навън без колан или нашийник носеше почти същото сурово наказание, колкото опит за бягство — изхвърча от шатрата. Дъждът беше обърнал на ситна мъгла, но тя все пак придърпа качулката над главата си. Може да беше само ръмеж, но беше студен. Алвон беше набит мъж, доста по-нисък от длъгнестия Терил. И двам ата носеха оцапани с кал халати, ушити от зебло за шатри. Терил, най-големият син на Алвон, беше едва на четиринайсет, но Шайдо не вярваха заради ръста му, почти колкото на повечето мъже в Амадиция. Файле още от самото начало бе готова да се довери на Алвон. Той и синът му бяха станали нещо като легенда сред гай-шайн. Три пъти бяха бягали и всеки път на Шайдо им трябваше все повече време да ги хванат и върнат. И въпреки все по-жестоките наказания в деня, когато й се заклеха във вярност, те вече замисляха четвърти опит за бягство. Никой досега не се беше усмихвал пред нея, но този път усмивки се бяха изписали както на грубоватото лице на Алвон, така и на мър-шавото на Терил.
— Какво ми носите? — попита Файле, докато припряно стягаше колана на кръста си. Струваше й се, че сърцето й ще изхвърчи от гърдите.
— Моят Терил беше, милейди — рече Алвон. — Ей така си вървял, нали, нямало никой наоколо, ама никой, шмугнал се набързо и… Покажи го на милейди, Терил.
Терил свенливо бръкна в широкия си ръкав — халатите обикновено имаха пришити отвътре джобове — и извади гладка бяла палка, която приличаше на костена, около стъпка дълга и дебела колкото китката й.
Файле се озърна да види дали някой не наблюдава — освен тях улицата беше пуста, поне засега — и бързо я набута в ръкава си, за да я прибере в пришития там джоб. Джобът беше достатъчно дълбок да я задържи да не падне, но след като вече беше в ръката й, не й се искаше да я пусне. На допир беше като стъкло-и определено хладна, по-хладна от утринния въздух. Навярно беше ангреал или тер-ангре-ал. Това можеше да обясни защо Галина я искаше толкова, но не и защо не я беше взела сама. Файле я стисна още по-здраво. Галина вече не представляваше заплаха. Сега тя беше спасението.
— Алвон, разбираш, че Галина може и да не е в състояние да вземе тебе и сина ти, когато тръгне — рече тя. — Обеща го само на мен и на онези, които бяха пленени с мен. Но ти обещавам, че ще намеря начин да освободя вас и всички, които ми се заклеха. Всички останали също така, стига да мога, но вас — преди всичко. Заклевам се, в името на Светлината и в своята надежда за спасение и прерождение. — Представа нямаше как, освен да призове баща си да прати армия, но щеше даго направи.
Дърварят се изчерви и преглътна.
— Бе тая Галина няма да помогне на никой, милейди. Вика, че е Айез Седай и таквоз, но си е паленце на тая Терава, мене ако питате, тая Терава никогаж няма да я пусне. Все едно де, знам, че ако успее да ви освободим, ще се върнете за нас. Няма що да се кълнете таквоз. Казахте, че искате пръчката, ако някой може да я спипа, без да го забележат, и Терил ви я взе, това е.
— Искам да се освободя — обади се Терил. — Но ако измъкнем на свобода който и да било, значи сме ги надвили. — Изглеждаше изненадан, че е проговорил, и чак се изчерви. Баща му го изгледа навъсено, после кимна умислено.
— Много добре казано — нежно отвърна Файле на момчето. — Но аз дадох клетва и ще я сдържа. Ти и баща ти… — Млъкна, понеже Ара-вайн я стисна за ръката; гледаше над рамото й. Усмивката й се бе
