ножове и току галеха дръжките, все едно че търсеха свада. Мат винаги се стараеше да избягва свадите, макар че точно тук късметът не му вършеше никаква работа. Тук май си казваше думата тавиренс-ката работа. Заровете никога досега не го бяха предупреждавали за свада; за битки — да, но никога за вдигане на пушилка на улицата — но все пак вървеше наистина много предпазливо. Не че това щеше да помогне, разбира се. Но не виждаше смисъл да рискува. Мразеше да рискува. Освен в комара, разбира се, а това при него едва ли можеше да се нарече рискуване.
Забеляза едно буре, пълно с дебели сопи и бастуни пред дюкян, където бяха изложени на показ мечове и ками под бдителния поглед на як мъжага с широки рамене и нос, чупен неведнъж. Дебела палка бе окачена на колана му до неизбежната кама. Мъжът ревеше дрезгаво, че всичките изложени оръжия били андорска направа, но всеки, който не си ковеше оръжията сам, твърдеше, че са или андорски, или от Граничните земи. Или тайренски понякога — Тийр правеше добра стомана.
За изненада и радост на Мат от бурето стърчеше тънък извит прът като че ли от черен тис, цяла стъпка по-висок от самия него. Той го извади и огледа тънките, почти усукани като плитка влакна. Черен тис си беше, вярно. Тъкмо това усукано влакно придаваше такава сила на лъковете, два пъти повече, отколкото можеше да предложи друго дърво. Човек не можеше да е сигурен, преди да го резне в края, но прътът изглеждаше идеален. Как, в името на Светлината, се беше появил този черен тис в Южна Алтара? Беше сигурен, че расте само в Две реки.
Когато собственичката, крехка жена с яркопери птици, извезани под деколтето, излезе и започна да хвали качествата на оръжията си, той й рече:
— Колко искате за тоя черен прът, госпожо?
Жената примигна, изненадана, че мъж в коприна и дантела ще иска боен прът — колкото и крехка да беше, адски добре знаеше, че проклетото нещо е боен прът! — и назова цена, която той плати, без да се пазари. Което я накара отново да примигне и да се намръщи — съжаляваше, че не е поискала повече. Е, той щеше да плати и повече за дърво за лък от Две реки. Метна пръта на рамо и продължи по пътя си, като изгълта останалото от месеника и отри ръката си в палтото. Не беше дошъл за закуска или за прът за лък повече, отколкото за комар. Интересуваха го конюшните.
Конюшните за подмяна на коне винаги имаха по някое и друго животно за продан, а ако цената се окажеше добра, обикновено бяха склонни да продадат и някое, което не е за продан. Поне ако сеанчан-ците вече не им ги бяха забърсали. За щастие, сеанчанското присъствие сега-засега подминаваше Джурадор. Мат тръгна от конюшня на конюшня да оглежда червени и сиви, петнисти и дорести, пъстри и червеникавокафяви, бели и черни, само кобили и скопени коне. Жребец нямаше да му свърши работа. Но и тези, които оглеждаше, също. Докато не влезе в една тясна конюшня, тикната между голям каменен хан с името „Дванайсетте солни кладенци“ и работилница за тъкане на черги.
Човек можеше да си помисли, че тракането на становете ще плаши конете, но всички стояха кротко, явно свикнали с шума. Яслите продължаваха навътре повече, отколкото беше очаквал, но фенерите, окачени на коловете, хвърляха достатъчно светлина. Въздухът, напра-шен от плевника горе, миришеше на сено, ечемик и конска тор, но не застояла тор. Трима мъже с лопати чистеха яслите. Собственикът пазеше чистота, а това означаваше по-малка опасност от болест. От някои конюшни беше излизал веднага, само като ги помирише.
Една кобила на черни и бели шарки беше вързана пред яслата — конярят нариваше вътре слама. Стоеше напрегната, с изпънати напред уши, което показваше бдителност. Беше висока, с дълъг корем, което говореше за издръжливост, с дълги съразмерни крака и равен гръб. Нещо повече, беше порода, за която Мат само бе чувал — бръснач от Арад Доман. Никоя друга порода не можеше да има тази отличителна оцветка. В козината й черното се срещаше с бялото на прави черти, все едно че беше срязано с бръснач, оттам идваше и името. Присъствието й тук бе толкова загадъчно, колкото и на черния тис. Беше чувал, че никой доманец не би продал бръснач на чуждоземец. Очите му се плъзнаха покрай нея, без да се задържат, и огледаха другите животни в яслите. Дали не спряха да тропат заровете в черепа му? Не, беше само въображението му. Беше сигурен, че подскачат също толкова бясно, като във фургона на Лука.
До него се спря набит мъж, само с кичур останала му сива коса, и сведе глава над стиснатите си ръце.
— Тоук Феарним, милорд — представи се и изгледа подозрително пръта за лък на рамото на Мат. Мъже с копринени палта и със златни пръстени рядко носеха такива неща. — С какво мога да ви услужа? Милорд желае да си наеме кон? Или да купи?
Елекът, който носеше над бялата някога риза, беше покрит по раменете с везмо на малки ярки цветчета, но Мат така и не погледна цветчетата. Погледна двата криви ножа на колана му и двата дълги бели белега на сбръчканото лице. Стари белези. Нямаше следи от последните си боеве.
— Да купя, господин Феарним, стига да имате нещо за продан. Стига да намеря нещо що-годе прилично. Толкова кранти ми предлагаха дотук, все уж шестгодишни, а то все по осемнайсет, че ще размахам вече сопата. — Надигна дългия прът с широка усмивка. Баща му твърдеше, че пазарлъкът върви по-добре, когато накараш другия да се ухили.
— Три имам за продан, и нито един не е кранта — отвърна с нов поклон Феарним без намек за усмивка. И махна с ръка. — Едната е ей тази, пред яслата. Петгодишна и първокласна порода, милорд. На безценица я давам — за десет корони. В злато — добави невъзмутимо.
Мат зяпна.
— За тая шарената? Знам, че сеанчанците вдигнаха цените, но това е нелепо!
— О, тя не е точно шарена, милорд. Бръснач е това. Доманските благородници яздят бръсначи.
Кръв и кървава пепел! Почваше пазарлъкът.
— Хм, не знам — измърмори Мат и запъна пръта в каменния под и се опря на него. Бедрото напоследък рядко го притесняваше, освен когато повървеше повече, но тая заран беше вървял доста и сега го пробождаше. Е, пазарлък или не, трябваше да довърши играта. Търговията с коне си имаше правила. Нарушиш ли ги, все едно да си отвориш кесията да ти я опразнят. — Не бях чувал кон да се нарича „бръснач“. Какво друго имате? Без жребци обаче.
— Освен бръснача имам още два за продан, милорд — отвърна Феарним, като наблегна малко на думата бръснач.
Обърна се към дъното на конюшнята и извика: — Адела, доведи оня, едрия дорчо, дето е за продан.
От другия край на конюшнята притича млада жена с пъпчиво лице, бричове и прост черен елек. Феарним я накара да разходи дорес-тия, а после и един пъстросив, на по-светло при вратите. Конете никак не изглеждаха зле, но дорестият беше прекалено едър, а сивият си беше дръпнал ушите и на два пъти се опита да ухапе Адела по ръката. Тя обаче беше опитна и не му позволи. Мат веднага щеше да отхвърли и двата, дори да не си беше избрал вече бръснача.
Мършав сив котарак, като скална котка в миниатюра, се появи отнякъде, клекна в краката на Феарним и почна да ближе раната на Рамото си.
— Тая година плъховете са ужасна напаст, никога не е било така — измърмори търговецът и изгледа намръщено котарака. — А и по-злоб-но се бият. Мисля да взема още някоя котка, даже две. — И веднага се върна на въпроса. — Ще погледне ли милорд стоката ми, след като Другите два не му харесват?
— Е, ще хвърля един поглед и на шарената, господин Феарним — отвърна Мат. — Но никакви десет корони.
— В злато — не отстъпи Феарним. — Хурд, доведи бръснача да го види милорд.
Пак наблегна на породата. Тоя човек трудно щеше да го надиграе. Освен ако поне този път не му помогнеше това, че е тавирен. Късметът му никога не помагаше в нещо толкова просто като пазарлъка.
Хурд се оказа онзи, дето сменяше сламата в яслата — нисък и набит, само с три-четири косъма по главата и без нито един зъб в устата: видя се, щом се ухили, а той го направи щом поведе кобилата в кръг. Явно я харесваше, и имаше защо.
Кобилата стъпваше добре, но Мат все пак я огледа грижливо. По зъбите й личеше, че Феарним е съвсем честен за възрастта — само глупак прекаляваше с лъжите за възрастта, освен ако купувачът също не беше глупак, макар да беше изненадващо колко продавачи си мислеха, че купувачите са точно такива — а ушите й щръкнаха към него, щом я погали по муцуната, докато й оглеждаше очите. Бяха чисти и ясни, без слуз. Опипа й краката и не намери затопляне или издуване. И намек нямаше за рана или оток, нито за тения. Без
