усилие пъхна юмрука си между гръдния й кош и ставата — щеше да има дълга крачка — и едва успя да намести длан между последното й ребро и горницата на бедрото. Беше издръжлива, едва ли щеше да изпъне и една жила при бърз бяг.
— Виждам, че милорд разбира от коне.
— Така си е, господин Феарним. Десет златни корони обаче са прекалено много, особено за шарен кон. Знаете, според някои това значи лош късмет. Не че го вярвам. Хич. Иначе изобщо не бих я купил.
— Лош късмет ли? Не съм чувал такова нещо, милорд. Какво предлагате?
— За десет златни корони мога да взема тайренска порода. Вярно, не най-доброто, но все пак тайренска. Ще ви дам десет корони. Сребро.
Феарним отметна глава и се разсмя гръмогласно. А щом спря, почнаха да се пазарят. Накрая Мат връчи пет корони в злато, с три марки злато и три корони сребро, всички сечени в Ебу Дар. В сандъка под кревата му имаше монети от много страни, но чуждата пара обикновено значеше, че трябва да намериш банкер или сараф да претегли монетите и да прецени колко им е местната стойност. Освен че щеше да привлече повече внимание, отколкото му се искаше, накрая щеше да плати повече за животното, сигурно всичките десет корони злато. Везните на сарафите като че ли винаги действаха точно така. Не беше очаквал, че човекът ще смъкне чак толкова ниско, но ако можеше да се съди по физиономията на Феарним, който най- после се ухили, той пък изобщо не беше очаквал да вземе чак толкова много. Това бе най-добрият край на един пазарлък за кон — и двете страни да си мислят, че са надиграли другата. Общо взето денят бе започнал много добре, с проклетите зарове в главата му или без тях. Не биваше да забравя обаче, че това няма да продължи дълго.
Когато по обед се върна в позорището, яхнал бръснача — заровете тропаха в главата му, — опашката от хора беше станала по-дълга. Чакаха да минат под големия син платнен плакат, изпънат между два високи пилона — на него с големи червени букви бе изписано името на позорището. Хората пускаха монетите си в прозрачната стъклена кана, протегната от плещест коняр в грубо вълнено палто, и щом тя се напълнеше, той я изсипваше в обкован с желязо сандък под бдителния поглед на друг коняр, още по-едър, а към опашката прииждаха още и още хора и тя че като че ли не се скъсяваше. Като по чудо никой не се буташе и блъскаше. Вяха се наредили предимно селяни в груби вълнени дрехи, със засъхнала кал по ръцете — е, поне детските лица и тези на селянките бяха поизмити. Лука за жалост си получаваше така леле-яната публика. Вече нямаше никакъв шанс да го убеди да тръгнат утре. Заровете подсказваха, че нещо ще се случи, нещо съдбоносно за проклетия Мат Каутон, ала какво? Понякога се случваше изведнъж да спрат, а той все още представа си нямаше какво става.
Зад платнената стена, където хората се стичаха да погледат артистите, подредили се от двете страни на главната улица, Алудра тъкмо посрещаше два фургона с някакви бурета и бъчви.
— Елате да ви покажа къде да спрете — каза тя на кочияша на предния фургон, върлинест мъж с щръкнала напред долна челюст. Дългите й до кръста сплетени с мъниста плитчици се люшнаха, щом се обърна да погледне за миг Мат, но тя бързо се обърна към фургон-джията. — Ама после конете ще ги заведете на коневръза, нали?
Интересно какво ли толкова беше купила? Нещо за фойерверките й несъмнено. Всяка нощ, скоро след стъмване, за да хване всички, преди да са си легнали, Алудра гърмеше нощните си цветя, по две — по три за градче като Джурадор или ако наоколо имаше няколко сел-ца. Мат имаше някои догадки защо й трябва леяр на камбана, но единствената, която изглеждаше смислена, всъщност май изобщо не беше смислена, доколкото разбираше.
Постара се да скрие кобилата на коневръзите. Е, човек трудно можеше да скрие бръснач, но един кон се набива по-малко на очи между други коне, а и моментът все още не беше подходящ. Пръта за лъка го прибра във фургона, който делеше с Егеанин и Домон — и двамата ги нямаше, — след което тръгна към избеляло червения фургон на Тюон. Този път беше спрян близо до фургона на Лука, макар Мат да съжаляваше, че не е по-близо до товарните фургони. Само Лука и жена му знаеха, че Тюон е Върховна лейди, а не слугиня, която се кани да издаде Мат и Егеанин пред нейния уж съпруг, но мнозина от хората в трупата вече се чудеха защо Мат прекарва повече време с Тюон вместо с Егеанин. Чудеха се и не одобряваха. Странен морал имаше цялата им пасмина общо взето, дори и акробатките. Да бягаш с жената на един жесток благородник беше романтично. Но виж, да се гушкаш със слугинята на дамата беше безсрамно. Ако се разбереше че фургонът на Тюон е любимото му място за посещения, между хората, които бяха с Лука от години и бяха най-ценните му артисти, щяха да плъзнат клюки.
Всъщност Мат се колебаеше дали изобщо да отиде при Тюон, след като заровете така барабаняха в главата му. Твърде често спираха в нейно присъствие и той все още не знаеше отговора на проклетия въпрос „защо“, в нито един от случаите. Първия път може би беше просто заради това, че я срещна. Само като си го помисли и настръхна. Все пак с жените човек винаги трябва да рискува. С жени като Тюон — да рискува по десет пъти на ден, без да знае какъв е залогът, преди да е станало много късно. Понякога се чудеше защо късметът не му помага повечко с жените. Жените определено бяха точно толкова непредсказуеми, колкото всяка честна игра на зарове.
Пред фургона не пазеше никой от Червените ръце — вече не им, беше до това. Той почука само веднъж, преди да отвори и да влезе. В края на краищата нали той плащаше наема за проклетия фургон, а и едва ли се излежаваха необлечени по това време на деня. Пък и вратата си имаше резе, ако не искаха никой да влиза.
Госпожа Анан беше излязла някъде, но вътре все пак беше тъпка-но. Тясната маса беше отрупана с чинии с хляб, маслини и сирене, сред тях стърчеше една от високите сребърни кани за вино на Лука. Имаше и друга, трътлеста, на червени ивици и чашки с изрисувани цветя по тях. Тюон, с порасналата й от месец къдрава черна коса, седеше на единственото столче във фургона в отсрещния край на масата. Селусия бе до нея, седнала на едното легло, а Ноал и Олвер бяха на другото — опрели лакти на масата. Днес Селусия беше с тъмносинята ебударска рокля, която така добре подчертаваше забележителния й бюст, и с вързана на главата кърпа на цветя, а Тюон беше облякла червена рокля, която сякаш цялата беше на дипли. Светлина, та той й беше купил коприната вчера! Как бе успяла да убеди шивачката на позорището да я довърши за днес? Съвсем сигурен беше, че обикновено отнема повече от ден. С щедри обещания от неговото злато, както подозираше. Е, като си купил коприна за жена, трябва да очакваш, че ще платиш и да я ушият. Тази поговорка я беше чувал като момче, когато изобщо не си беше помислял, че ще може да си позволи да купува коприна, но си беше истина, да!
— … само жените са ги виждали извън селата — тъкмо казваше съсухреният белокос Ноал, но млъкна, щом Мат нахлу във фургона и тръшна вратата. Опърпаната дантела по китките на Ноал беше виждала и по-добри времена, както и добре скроеното му палто от фина сива вълна, но все пак беше чист и спретнат, което изглеждаше странно, като се имаха предвид кривите му пръсти и обруленото лице. Те по-скоро отиваха на застаряващ кръчмарски побойник, отдавна прехвърлил цветущата си възраст. Олвер, в хубавото синьо палтенце, което лично Мат му беше скроил, се ухили широко като огиер. Светлина, добро момче беше Олвер, но така и нямаше да стане красавец с тия големи уши и с тази широка уста. Поведението му с жените се нужда еше от голямо подобрение, ако изобщо извадеше някакъв късмет в това. Мат се стараеше да прекарва повече време с Олвер, за да го избави от влиянието на неговите „чичовци“ — Ванин, Харнан и другите Червени — и на момчето това като че ли му допадаше. Е, не толкова, колкото му допадаше да играе на „Змии и лисици“ с Тюон и да зяпа в деколтето на Селусия. Нищо лошо, че ония го учеха да стреля с лък, да върти меча и други такива, но ако Мат разбереше кой го учи да гледа похотливо…
— Маниерите, Играчко — провлече Тюон с глас като мед, плъзнал се от чинийка. Гъст мед. С него, освен когато играеха на камъчета, физиономията й обикновено беше сериозна като на съдия, произнасящ смъртна присъда, а и тонът не отстъпваше на физиономията. — Първо чукаш, после чакаш разрешение да влезеш. Освен ако не си собственост или слуга. Тогава не чукаш. И освен това имаш мазни петна по палтото. Не бива да се цапаш толкова.
Усмивката на Олвер повяхна, като чу как смъмриха Мат. Ноал прокара кривите си пръсти през косата си и въздъхна, а после се вторачи в зелената чиния пред себе си, все едно че се надяваше да намери между маслините някой смарагд.
Мрачен тон или не, Мат с удоволствие погледна дребната мургава девойка, която щеше да му стане жена. Която вече наполовина му беше жена. Светлина, само три фрази трябваше да каже и работата беше свършена! Да го изгори дано, ама си беше красива. Отначало я беше взел за дете, но то бе заради ръста й,
