а и лицето й беше скрито зад онова прозрачно було. Без булото си беше ясно, че личицето е на жена. Големите й очи бяха като два тъмни вира, в които човек може да плува цял живот. Редките й усмивки можеше да са загадъчни или пакостливи и той много ги ценеше. И обичаше да я кара да се засмее. Поне когато не се смееше на него. Вярно, беше малко по-слабичка отколкото бе предпочитал винаги, но ако можеше само да я прегърне веднъж през кръстчето, без Селусия да е тук, вярваше, че ще е точно както трябва. А и можеше да я убеди да му даде няколко целувки с тези пълни устнички. Светлина, понякога го сънуваше това! Нищо че го мъмреше, все едно че вече са женени. Е, почти нищо де. Да го изгори дано, ако можеше да разбере какво толкова им е лошото на някакви си мазни петна. Лопин и Нерим, двамата слуги, които му бяха трупнали, щяха да се избият кой първи да се докопа до палтото му, за да го почисти. Толкова малко работа имаха, че като нищо щяха да го направят, ако лично не им кажеше кой получава задачата. Това обаче не й го каза. Жените най-много обичат да започнеш да се обясняваш, а почнеш ли, значи са спечелили.
— Ще се постарая да го запомня, Миличко — отвърна Мат с най-сладката си усмивка, намести се се до Селусия и сложи шапката си от другата страна. Одеялото между двамата изшумоли. Краката им бяха на цяла стъпка един от друг, но човек можеше да си помисли, че се е отъркал в бедрото й. Очите й бяха сини, но свирепият поглед, който му отправи, беше толкова нажежен, че можеше да му опърли палтото. — Надявам се, че в тази чаша пред Олвер има повече вода, отколкото вино, нали?
— Козе мляко е — отвърна възмутено момчето. Аха. Е, може би Олвер все още беше твърде малък даже за добре разредено вино.
Тюон се изправи много рязко, макар да си остана все пак по-ниска от Селусия, която бездруго си беше ниска.
— Как ме нарече?!
— Миличко. Ти си имаш за мен галено име и реших, че и аз трябва да имам галено именце за тебе, Миличко. — Стори му се, че очите на Селусия направо ще изскочат.
— Разбирам — промърмори Тюон и нацупи замислено уста. Пръстите на дясната й ръка зашаваха уж небрежно и Селусия моментално се хлъзна от леглото и отиде до един от долапите. Но продължи да мята гневни погледи към него над главата на Тюон. — Добре — отрони след малко Тюон. — Интересно ще е да видим кой ще спечели тази игра. Играчко.
Усмивката на Мат увяхна. Игра? Той само се опитваше малко да уравновеси нещата, но тя гледаше на това като на игра. А това означаваше, че може да загуби. Най-вероятно, след като представа си нямаше каква точно е играта. Защо жените винаги правеха нещата толкова… сложни?
Селусия плъзна пред него очукана глинена паница и гледжосана в синьо чиния, с комат ронлив хляб, шест вида мариновани маслини и три вида сирене. Това малко му повдигна духа. Беше се надявал, ала не го очакваше. Почне ли една жена да те храни, трудно й е да те спре пак да си пъхнеш краката под масата й.
— Работата е — продължи Ноал, — че в ония айадски села можеш да видиш жена на всякаква възраст, но не и мъже над двайсет, ако и толкова. Нито един. — Очите на Олвер се ококориха още повече. Момчето буквално попиваше приказките на Ноал за далечните страни, които бе видял, дори за земи отвъд Айилската пустош, поглъщаше ги целите без масло.
— Да не си роднина на Джайн Чарин, Ноал? — Мат сдъвка една маслина и дискретно изплю костилката в шепата си. Вкусът й беше като на развалена. Както и на следващата. Но беше гладен, затова ги излапа и добави набързо към тях парче ронливо козе сирене, като се стараеше да не обръща внимание на намръщените погледи, които му хвърляше Тюон.
Лицето на стареца се вкамени. Мат сдъвка цял залък и го глътна, преди Ноал да му отвърне.
— Братовчед — отрони той с неохота. — Беше ми братовчед.
— Роднина си на Джайн Бродяжника? — възкликна Олвер. Любимата му книга беше „Пътешествията на Джайн Бродяжника“, седеше и я четеше на светлината на лампата дълго след като Джюйлин и Тера му бяха казали да си ляга. Казваше, че смята да види всичко, което е видял Джайн, като пораснел. Всичко, че и повече.
— Кой е този човек с две имена? — попита Тюон. — Само за велики хора се говори така, а ти говориш за него все едно, че всеки трябва да го знае.
— Беше глупак — отвърна Ноал, преди Мат да е успял да си отвори Устата, макар че Олвер си я отвори и остана зяпнал. Старецът продължи: — Тръгна да скитосва по света и остави една добра обична жена да Умре от треска, без да е до нея да й държи ръката, докато умира. Остави се да стане инструмент на… — Изведнъж лицето му посърна. Гледаше през Мат и се търкаше по челото, сякаш се мъчеше да си спомни нещо.
— Джайн Бродяжника е бил велик мъж — заяви сърдито Олвер. Ръцете му се бяха свили в юмручета, сякаш бе готов да се бие за своя герой. — Бил се е с тролоци и мърдраали и е преживял повече приключения от всеки друг на този свят! Даже от Мат! Пленил е Коуин Джемалан, след като Джемалан предал Малкиер на Сянката!
Ноал се сепна, овладя се и потупа Олвер по рамото.
— Така е, момче. Това поне му го признавам. Но какво струват приключенията, ако оставиш жена си да умре сама? — Толкова тъжно го каза, сякаш сам се канеше да умре на място.
Олвер не отвърна нищо и лицето му помръкна. Ако Ноал бе накарал момчето да зареже любимата си книга, Мат май трябваше да си поприказва с него. Четенето беше нещо важно — той самият четеше; понякога де — и Мат се грижеше Олвер да има книжки, които да му доставят удоволствие.
Тюон стана, наведе се над масата и сложи ръка на рамото на Ноал. Строгата физиономия беше изчезнала от лицето й, сменена от нежност. Кръстчето й беше стегнато с широк тъмножълт кожен колан, подчертаващ гъвкавите й извивки. Още негови пари похарчени. Какво пък, намирането на пари беше лесна работа, а ако не ги харчеше тя, сигурно щеше да ги потроши по някоя друга.
— Добро сърце имате, господин Чарин. — Всички наречаше с проклетите им имена освен него, Мат Каутон!
— Така ли, милейди? — отвърна Ноал с тон, сякаш наистина искаше да получи отговор. — Понякога си мисля…
Каквото и да си мислеше понякога, нямаше да го научат сега. Вратата рязко се отвори и Джюйлин пъхна глава във фургона. Конич-ната червена шапка на тайренския ловец на крадци както винаги беше килната под странен ъгъл, но смуглото му лице беше угрижено.
— По пътя идват сеанчански войници. Аз отивам при Тера. Ще припадне от уплах, ако го чуе от някой друг.
И също толкова бързо изчезна, а отворената врата остана да се люшка след него.
Глава 7
Студен медалъон
Сеанчански войници! Кръв и кървава пепел! Само това му трябваше на Мат с тропащите в главата му зарове. — Ноал, намери Егеанин и я предупреди. Олвер, ти предупреждаваш Айез Седай и Бетамин и Сета. — Тези петте щяха да са заедно или поне близо едни до други. Бившите сул-дам следваха Сестрите като сянка при всяко излизане от общия им фургон. Светлина, дано поне никоя от тях да не беше отишла отново в града. Това със сигурност щеше да вкара невестулката в курника! — Аз ще ида да се опитам да разбера дали сме в беда.
— Тя няма да отвърне на това име — измърмори Ноал, докато се измъкваше иззад масата. Движеше се чевръсто като за човек, на който като че ли половината кокали са потрошени от бой. — Знаеш, че няма.
— Знаеш кого имам предвид — сопна му се Мат и погледна намръщено Тюон и Селусия. Тая глупост с името беше по тяхна вина. Селусия беше казала на Егеанин, че името й вече е Лейлвин Безморска, и сега Егеанин отвръщаше на това име. Е, той обаче нямаше да се примири с това, нито за себе си, нито за нея. Рано или късно трябваше да й дойде умът.
— Само казвах — отвърна Ноал. — Хайде, Олвер.
Мат се шмугна след тях, но преди да стигне до вратата, Тюон заговори:
— Няма ли да ни предупредиш да не излизаме навън, Играчко? Няма ли да поставиш някой да ни пази?
