Белият лъв на Андор се полюшваше на лекия ветрец над най-високия от куполите на двореца. Друг пурпурен флаг висеше над една от кулите, малко по-ниска от белия купол, едва-едва надигнат от немощния полъх, колкото да може да се различи древният символ на Айез Седай в бяло и черно.
Зарадва се, че бе отказала предложените й двама Стражници за придружители — подозираше, че между айилците и Стражниците могат да се разхвърчат искри. Е, не беше точно предложение и отказът й се състоеше в това да се измъкне преди уречения час, указан от часовника над камината в хана. Мерана беше от Кемлин и когато пристигнаха призори, ги отведе направо в това, което нарече „най-добрия хан в Новия град“.
Но не айилците бяха тези, които задържаха Мин там. Не съвсем, въпреки че беше слушала какви ли не ужасни приказки за забулените в черно айилци. Палтото и панталоните й бяха от най-фината, най-мека вълна, която можеше да се намери в Салидар, в бледорозово, с малки синьо-бели цветенца, извезани по реверите, по маншетите и по крачолите. Ризата й също беше с мъжка кройка, но от кремава коприна. В Бейрлон, след като баща й почина, лелите й се бяха опитали да я превърнат в това, което те наричаха „свястна и прилична жена“, макар че леля й Мирен може би разбираше, че след десет години тичане из мините в момчешки дрехи сигурно е твърде късно да я напъхат в рокли. Въпреки това се бяха опитали и тя им се беше съпротивлявала точно толкова упорито, колкото отказваше да се научи да борави с куките за плетене. Освен онзи нещастен период, когато обслужваше масите в „Миньорски отдих“ — място за недодялани грубияни, но не беше се задържала дълго; Рана, Ян и Мирен се бяха потрудили да я принудят да се махне оттам, въпреки че вече беше на двадесет години — та освен през онзи период тя никога не беше носила по своя воля рокля. Сега обаче си мислеше, че може би не би било зле да си има една вместо това палто и панталони. Рокля от коприна, скроена така, че да й стои прилепнала в кръста, с дълбоко деколте и…
„Ще трябва да ме приеме такава, каквато съм — помисли си тя и подръпна раздразнено юздите. — Няма да се променям заради никой мъж.“ Само че едно тънко гласче в главата й шепнеше; „Ще станеш такава, каквато той иска да бъдеш.“ Тя го изрита по кокалчето така здраво, както щеше да изрита някой коняр, опитал се да се държи грубо, и сръга Дива роза съвсем малко по-нежно. Ненавиждаше самата мисъл, че жените трябва да бъдат слаби, стигне ли се до мъже. Имаше само един проблем — беше съвсем сигурна, че много скоро й предстои да разбере какво е да си слаба.
Тя слезе пред портите на палата и потупа кобилата да й покаже, че не е искала да я ритне нарочно, като в същото време поглеждаше колебливо към айилците. Половината от тях бяха жени, всички, с изключение на една, доста по-високи от нея. Повечето от мъжете се извисяваха като Ранд, а някои бяха по-високи и от него. Всички гледаха нея — е, те като че ли наблюдаваха всеки наоколо, но и нея също — и нито един дори не мигваше, доколкото можа да забележи. С тези техни копия и щитове, с лъковете на гърбовете и колчаните на бедрата, с тежките ножове на коланите изглеждаха готови да убиват. Черните платнени ивици, провиснали на гърдите им, трябваше да са прословутите им була. Беше чувала, че един айилец няма да те убие, преди да си е покрил лицето. „Дано да е така.“
Тя се обърна към най-ниската от жените. Обрамчено от рижа коса, къса, каквато обикновено носеше Мин, потъмнялото й от слънцето лице изглеждаше като издялано от дърво. Беше по-ниска дори от Мин.
— Дошла съм да се видя с Ранд ал-Тор — каза Мин малко плахо. — Преродения Дракон. — Ама никой ли от тях не мигаше? — Казвам се Мин. Той ме познава и имам важно съобщение за него.
Червенокосата жена се обърна към другите айилки и бързо започна да жестикулира със свободната си ръка. Когато отново се обърна към нея, останалите жени се разсмяха.
— Ще те отведа при него, Мин. Но ако не те познава, ще напуснеш по-бързо, отколкото си влязла. — Част от айилките се разсмяха и на това. — Аз пък се казвам Инайла.
— Познава ме — смънка Мин и се изчерви. Имаше си два ножа в ръкавите на палтото, Том Мерилин я бе научил как да ги използва, — но имаше чувството, че тази жена може просто да й ги вземе и да я одере с тях. Над главата на Инайла просветна образ и изчезна. Нещо като венец — Мин нямаше представа какво може да значи. — Трябва ли да си вкарам и кобилата? Ранд едва ли ще иска да види и нея. — За нейна изненада част от айилците се изкискаха, мъже и жени, а устните на Инайла се извиха, сякаш и тя щеше да прихне.
Някакъв мъж дойде да отведе Дива роза — на Мин й се стори, че и той е айилец, въпреки сведения му към земята поглед и бялата му роба — и тя последва Инайла през портите, после през някакъв просторен вътрешен двор и в същинския палат. Изпита известно облекчение, като видя слуги в червено-бели ливреи да щъкат из просторните коридори — вече бе започнала да си мисли, че ще завари палата пълен само с айилци.
Пред някакви високи и широки врати, гравирани с лъвове и широко отворени, Инайла спря и бързо размърда ръката си към айилците на стража. Всички бяха жени. Една, с лененожълта коса и доста по-висока от повечето мъже, също разшава пръсти.
— Изчакай тук — каза Инайла и влезе.
Мин направи само стъпка след нея и светлорусата жена сякаш случайно препречи пътя й с копието си. Можеше и да не беше случайно, но на Мин й беше все едно. Беше успяла да зърне Ранд.
Той седеше на позлатен трон, в червено палто, тежко извезано със злато, и на всичкото отгоре държеше някакъв си връх на копие със зелено-бял пискюл. Друг трон стърчеше на висок пиедестал зад него, също така позлатен, но с лъв, изпъкващ върху пурпурен фон. Лъвския трон, това трябва да беше. Изглеждаше уморен. Беше толкова красив, че сърцето я заболя. Около него непрестанно кръжаха образи. При Айез Седай и Стражниците този потоп от образи беше нещо, което й се искаше доколкото може, да избегне — не можеше да каже какво означават повече, отколкото при някой друг, но винаги кръжаха. При Ранд трябваше насила да се накара да ги гледа, защото инак щеше да се взира само в лицето му. Един от тези образи бе виждала винаги, когато го погледнеше. Неизброими блещукащи светлини, като звезди или светулки, нахлуваха сред умопомрачителна чернота, мъчейки се да я изпълнят, напираха и биваха погълвани. Светлините сякаш бяха безкрайно повече, отколкото бе виждала през целия си живот, но мракът ги поглъщаше също така бързо. А имаше и още нещо, нещо ново — аура от жълто, кафяво и пурпурно, при вида на която стомахът й се сви.
Опита се да провиди неща и около благородниците, изправени срещу него — не можеха да бъдат нещо друго, разбира се, в тези фини извезани палта и пищни копринени рокли — но нямаше нищо за гледане. Това беше вярно за повечето хора в повечето случаи и когато тя наистина видеше нещо, повечето пъти не знаеше какво предсказва то. Въпреки това Мин присви очи и се напрегна. Ако можеше да зърне поне един образ, поне една аура, сигурно щеше да му е от полза. Според разказите, които бе чула, откакто влязоха в Андор, май щеше да му е нужна цялата помощ, която някой можеше да му предложи.
Накрая с тежка въздишка се отказа. Да присвива очи и да се напъва нямаше никаква полза.
А после изведнъж забеляза, че благородниците се оттеглят, Ранд се изправя и Инайла й маха с ръка да влезе. Ранд се усмихваше. Мин си помисли, че сърцето й ще изскочи от гърдите. Това значи изпитваха всички онези жени, на които толкова се беше смяла, готови да се проснат пред нозете на някой мъж. Не! Тя не беше лекомислено момиченце — по-голяма беше от него, целунала се беше за първи път когато за него единственото удоволствие в живота все още е било да изкарва овцете на паша и… „О Светлина, моля те, не искам да се просна пред него.“
Ранд подхвърли небрежно Драконовия скиптър на мястото, където доскоро седеше, прескочи стъпалата на подиума и се затича през Великата зала. Прегърна Мин и я завъртя във въздуха още преди Диелин и останалите да са си излезли. Благородниците го зяпнаха. Можеха да зяпат колкото си искат, все едно му беше.
— Светлина, Мин, колко се радвам, че те виждам! — засмя се той.
Когато я пусна да стъпи на пода, тя се отпусна на гърдите му задъхана и го стисна за ръцете.
— Прощавай — каза той. — Не исках да ти се завие свят. Просто наистина се радвам, че те виждам.
— Е, наистина ми се зави свят, празноглав овчар такъв — измърмори тя в гърдите му, после се отдръпна и го изгледа през дългите си мигли. — Яздих дълго, пристигнала съм посред нощ, тъй да се каже, а ти ме подхвърляш като торба с овес. Не са ли те учили на прилични маниери?
— Празноглав! — изсмя се той. — Мин, можеш да ме наречеш лъжец, ако искаш, но толкова ми
