липсваше да ме наричаш така. — Тя никак не го нарече; тя само се взря в него и сърдитият й поглед напълно се стопи. Миглите й наистина май бяха по-дълги, отколкото ги помнеше.
Опомнил се къде се намират, той я хвана за ръката. Една тронна зала не беше най-подходящото място за среща на стари приятели.
— Хайде, Мин. Ела да пийнем студен пунш в дневната ми. Сомара, прибирам се в покоите си. Можеш да отпратиш всички.
Сомара не изглеждаше особено радостна от това, но освободи всички Деви и останаха само тя и Инайла. Изглеждаха малко посърнали — нещо, което той просто не разбираше. Надяваше се, че двете Деви не се канят да му се правят на тъщи. Редуваха се да го пазят по-често, отколкото им се падаше като че ли, и вечно го поучаваха — той можело и да командва Фар Дарейз Май, но не бил Дева, така че всичко останало не било негова работа.
Мин оглеждаше гоблените по стените, докато той я водеше за ръка из коридора, взираше се в обкованите сандъци и маси, в златните купи и високите вази от порцелан на Морския народ в нишите. Огледа и Сомара и Инайла от глава до пети, по три пъти всяка. Но него не погледна, дори дума не му каза. Ръката му обгръщаше нейната и той можеше да усети как лудо препуска пулсът й. Надяваше се, че не му се е разсърдила наистина, че я завъртя така.
За негово огромно облекчение Сомара и Инайла заеха местата си от двете страни на вратата, въпреки че го изгледаха, когато ги помоли да донесат пунш, и се наложи да им го повтори. В дневната той си съблече палтото и го метна на един от столовете.
— Сядай, Мин. Сядай. Отпусни се и си отдъхни. Ей сега ще ни донесат пунш. Трябва да ми разкажеш всичко. Къде си била, как се озова тук, как пристигна през нощта? Не е безопасно да се пътува нощем, Мин. А напоследък — по-малко от всякога. Ще ти дам най-хубавите стаи в двореца — е, вторите по хубост; най- хубавите са тези — и айилски ескорт да те води където пожелаеш. Всеки нехранимайко и уличен бабаит ще ти сваля шапка и ще свежда глава, ако не хукне презглава да се скрие.
За миг си помисли, че може да му се присмее, застанала така до вратата, но вместо това тя си пое дълбоко дъх и извади някакво писмо от джоба си.
— Да ти кажа откъде идвам не мога, Ранд — обещала съм, — но Елейн е там и…
— Салидар — каза той и се усмихна така, че очите му светнаха. — И аз знам някои нещица, Мин. Навярно повече, отколкото си мислят някои.
— Виждам, че… знаеш — каза тя плахо, тикна писмото в ръцете му и отново отстъпи. И добави с по- твърд глас: — Заклех се първо да ти предам това. Хайде, прочети го.
Той разпозна печата — лилия върху тъмножълт восък — и нежния почерк на Елейн, изписал името му, и се поколеба преди да го отвори. Ясният край бе най-доброто и той веднъж го беше правил, но сега не можа да се сдържи. Прочете писмото, седна на палтото си и отново го прочете. Беше съвсем кратко.
Ранд,
Чувствата си към теб изразих съвсем ясно. Знай, че не са се променили. Надявам се да изпитваш към мен каквото и аз към теб. Мин може да ти помогне, стига само да я слушаш. Обичам я като сестра и се надявам, че я обичаш също като мен.
Мастилото, изглежда, й беше свършило, защото последните две изречения бяха надраскани набързо, съвсем не толкова елегантно като първите. Мин се беше приближила и плахо надзърташе, мъчейки се да прочете писмото, без да личи много, но когато той се надигна да си измъкне палтото, отново изприпка назад.
— Вие, жените, всички ли се мъчите да подлудите човек? — измърмори той.
— Какво!?
Той зяпна в писмото и заговори почти на себе си.
— Елейн е толкова красива, че не мога да се стърпя да не я гледам, но почти никога не знам дали иска да я целуна, или да коленича в нозете й. Честно казано, понякога наистина ми се е искало да коленича… и да я обожавам, Светлината да ми е на помощ. Сега ми казва, че знам какво изпитвала. Две писма ми написа преди това, едното пълно с любов, а с другото ми казваше, че не искала никога вече да ме види. Колко пъти съм седял и ми се е искало първото да е вярно, а второто да е просто някаква шега или грешка, или… А и Авиенда. Тя също е красива, но всеки ден с нея е като някаква битка. Виж, от нея — никакви целувки, повече не, и няма съмнение какво изпитва. Тя дори беше по-щастлива и от мен, че замина надалече. Само че непрекъснато очаквам да я видя, когато се озърна, а когато я няма край мен, сякаш нещо вътре в мен липсва. Всъщност това, което ми липсва, е битката и има моменти, в които се хващам, че си мисля: „Има неща, за които си струва да се сражаваш“. — Мълчанието на Мин го накара да вдигне глава. Тя се взираше в него с лице, изопнато като на Айез Седай.
— Никой ли досега не ти е казвал, че не е учтиво да говориш пред жена за друга жена? Още по-малко за две. — Тонът й беше убийствено хладен.
— Мин, та ние сме приятели — възрази той. — Аз не мисля за теб като за жена. — Не биваше да го казва; усети го веднага щом думите се изплъзнаха от устата му.
— О? — Тя отметна палтото си и опря длани на бедрата си. Не в онази твърде позната му сърдита поза. Китките й се бяха извърнали така, че пръстите й стърчаха нагоре и някак си тъкмо това я правеше по- различна. Стоеше с присвито коляно и това… За първи път той наистина я видя — не просто Мин, но външността й. Не обичайното обикновено кафяво палто и панталони, но бледочервено и с везмо. Не обичайно грубо подкъсената коса, която едва покриваше ушите й, а с къдрици, стигащи до шията й. — Приличам ли ти на момче?
— Мин, аз…
— На мъж приличам ли ти? Или на кон? — С една широка крачка тя пристъпи до него и се намести в скута му.
— Мин — каза той слисан, — какво правиш?
— Опитвам се да те убедя, че съм жена, празна главо. Не ти ли приличам на жена? Не ти ли мириша на жена? — Ухаеше леко на цветя, забеляза го едва сега. — Не ти ли се струвам… Е, стига толкова. Отговаряй на въпроса, овчарче.
Тъкмо това „овчарче“ и „празна главо“ укроти тревогата му. Истината си беше, че седнала така му се стори възхитително хубава. Но си беше Мин, която го смяташе за селянче със сено в косата и не особено разумно.
— Светлина, Мин, знам, че си жена. Не исках да те обидя. Освен това си ми приятелка. С теб просто ми е толкова приятно… С теб изобщо не ме интересува, че мога да изглеждам глупак. На теб мога да кажа неща, които не бих споделил с никой друг, дори с Мат или Перин. Когато съм край теб, всички възли са разхлабени, цялото бреме на раменете ми изобщо не се усеща. Разбираш ли, Мин? Обичам да съм с теб. Толкова ми липсваше…
Тя го изгледа накриво, намръщена.
— Всичко онова за Елейн… А и тази… Авиенда. Коя е тя между другото? Стори ми се, че си влюбен и в двете. О, престани да ме подрусваш така. Дължиш ми отговори. Ще ми казва той, че не съм… Само ми отговори. Влюбен ли си и в двете?
— Може би — отвърна той бавно. — Светлината да ми е на помощ, струва ми се, че да. Това значи ли, че съм развратник, Мин, или просто алчен глупак? — Устата й се отвори и се затвори. Той побърза да продължи преди да е успяла да му каже кое от двете е избрала да му отива по-добре. — Всъщност всичко това вече едва ли има значение. Свърши се. Авиенда я отпратих и няма да позволя да се върне. Не мога да си позволя на една миля да се приближа до нея или до Елейн, дори на десет, стига да мога.
— В името на… Защо, Ранд? Кое ти дава правото да правиш този избор вместо тях?
— Мин, нима не разбираш? Аз съм мишена. Всяка жена, която обикна, също се превръща в мишена. Дори стрелата да е насочена в мен, може да порази нея. Може да бъде насочена и към нея. — Той тежко въздъхна и се отпусна назад. Тя леко се изви и го изгледа с едно от най-сериозните изражения, които бе
