виждал на лицето й. Мин винаги беше усмихната, винаги с малко насмешка към всичко. Сега все едно че изобщо не беше тя. Той самият беше убийствено сериозен. — Лан ми каза, че двамата с него си приличаме в известен смисъл, и това е вярно. Каза, че има мъже, които излъчват смърт. Той самият. Аз. Когато такъв мъж се влюби, най-добрият дар, който може да предложи на любимата си, е да я отдалечи колкото може повече от себе си. Това го разбираш, нали?
— Това, което разбирам, е, че… — За момент тя замълча. — Добре. Аз съм ти приятелка и се радвам, че го знаеш, но не си въобразявай, че ще се предам. Ще те убедя, че не съм нито мъж, нито кон.
— Мин, казах ти, че…
— О, не, овчарю. Не е достатъчно. — Тя се изви в скута му по такъв начин, че го накара да се окашля смутено, и заби пръстче в гърдите му. — Искам да видя сълзи в очите ти, когато го казваш. Искам брадичката ти да се свежда и гласът ти да трепери. Не си мисли, че няма да те накарам да си платиш.
Ранд не можа да се сдържи да не се разсмее.
— Мин, наистина ми е толкова хубаво, че си тук. Ти все още виждаш в мен едно босоного селянче от Две реки с кални крака, нали?
Настроението й се смени мълниеносно.
— Виждам теб, Ранд — отвърна тя странно тихо. — Теб виждам. — Окашля се и седна прилично, с длани на коленете. Доколкото беше възможно да се седи прилично в скута му. — Май е по-добре да ти кажа защо дойдох. Явно вече знаеш за Салидар. Това непременно ще накара някои да вдигнат вежди, казвам ти. Това, което вероятно не знаеш, е, че не дойдох сама. Тук пристигна пратеничество от Салидар, при теб.
Луз Терин измърмори като далечен тътен. Всяко споменаване на Айез Седай го тревожеше след Аланна и обвързването, макар и не толкова, колкото когато се озовеше край Таим.
Въпреки сумтежа на Луз Терин Ранд почти се усмихна. Подозирал го беше още когато Мин му връчи писмото от Елейн. Потвърждението почти доказваше, че са изплашени, както му се струваше. И можеше ли да не са, след като бяха изпаднали в положение на бунтовнички, принудени да се крият край самата граница на властта на Белите плащове? Най-вероятно също така им се искаше да измислят как да се върнат в Бялата кула и как по-безболезнено да се проснат в нозете на Елайда, търсейки милостта й. Според онова, което той знаеше за Елайда, шансовете им бяха нищожни и те трябваше да го знаят по-добре и от него. Щом бяха пратили посланичество до Преродения Дракон, до мъж, можещ да прелива, значи почти бяха готови да приемат закрилата му. Това не беше като с Елайда, която явно си въобразяваше, че може да го купи и да го постави в плетена от върбови клони клетка като пойна птичка. Мъглявите обещания на Егвийн за Айез Седай, които го подкрепяли, май щяха да се сбъднат.
— Коя е дошла с теб? — попита той. — Може би я познавам. — Всъщност не можеше да твърди, че истински познава някоя Айез Седай с изключение на Моарейн, която беше мъртва, но беше срещал няколко. Ако пратеничката се окажеше една от тях, това можеше да позатрудни нещата.
— Не е една, Ранд. Девет са. — Той се сепна и тя бързо продължи. — Замислено е като отдаване на почит, Ранд, три пъти повече, отколкото изпращат при крале и кралици. Мерана — тя ги води — е от Сивата Аджа. Ще дойде тук сама днес следобед и винаги при теб ще идва не повече от една, докато престанеш да се притесняваш. Взеха стаи в „Короната на розите“ в Новия град — направо го завзеха с всичките си Стражници и слуги. Мерана ме изпрати да те посетя първа, защото те познавам, за да огладя пътя. Не искат с нищо да ти навредят, Ранд. Сигурна съм.
— Видение ли, Мин, или твое лично мнение? — Изглеждаше доста непривично да води такъв сериозен разговор с жена, кацнала на коляното му, но това беше Мин в края на краищата. Това го правеше по- различно. Макар че му се налагаше непрекъснато да си го напомня.
— Лично мнение — призна тя неохотно. — Ранд, провиждах ги всяка поотделно, всеки ден, по целия дълъг път от Салидар. Ако се канят да ти навредят, все щях да видя нещо. — Тя се помръдна и го изгледа с тревога, която бързо се смени с твърда решителност. — Щом така и така съм почнала, да взема да ти кажа още нещо по този въпрос. В тронната зала видях една аура около теб. Айез Седай ще те уязвят. Във всеки случай жени, които могат да преливат. Беше много объркано и не съм сигурна дали се отнася точно за Айез Седай. Но може да се случи неведнъж. Мисля, че точно затова изглеждаше такава каша. — Той я изгледа мълчаливо и тя се усмихна. — Харесва ми това у теб, Ранд, Ти приемаш това, което мога да правя, и това, което не мога. Не ме питаш дали съм сигурна, или кога точно ще се случи. Никога не ме питаш за нещо повече от това, което знам.
— Е, едно поне ще те попитам, Мин. Можеш ли да си сигурна, че тези Айез Седай от видението ти не са същите Айез Седай, с които си дошла?
— Не — отвърна тя искрено. Това пък бе едно от нещата, които той харесваше у нея — никога не се опитваше да се измъкне.
„Трябва да внимавам — напрегнато зашепна Луз Терин. — Дори тези полунеуки момиченца може да са опасни, събрани девет наведнъж. Трябва да…“
„Аз трябва да“ — помисли си решително Ранд. Миг на объркване от страна на Луз Терин и той пак се спотаи в сенчестото си леговище в главата му. Напоследък винаги го правеше, щом Ранд му заговореше. Единственият проблем бе в това, че Луз Терин като че ли вече виждаше и чуваше повече, и възнамеряваше да реагира. Друг инцидент с негов опит да сграбчи сайдин не бе имало, но Ранд вече внимаваше. Мъжът искаше да овладее ума и тялото му, смяташе, че са негови, и ако успееше да се наложи само веднъж, Ранд не беше сигурен, че няма да се получи точно така — Луз Терин Теламон да закрачи по света и да заговори, докато Ранд остане само един глас в главата му.
— Ранд — каза Мин обезпокоена, — не ме гледай така. Аз съм на твоя страна, ако се стигне до страни. Би могло, макар и мъничко. Те си мислят, че ще им кажа какво си ми казал. Няма да го направя, Ранд. Те искат да разберат как да се държат с теб, какво да очакват, но няма да им кажа и една дума, която не си поискал да им предам, и ако ме помолиш да излъжа, ще го направя. За виденията ми те не знаят нищо. Те са за теб, Ранд. Знаеш, че мога да разчета всеки, който поискаш, в това число Мерана и останалите.
Той с усилие прикри озъбването си и се постара да придаде кротост на гласа си.
— Успокой се, Мин. Знам, че си на моя страна. — Това си беше самата истина. Да подозира Мин бе все едно да подозира самия себе си. С Луз Терин засега се беше справил; време беше да се оправи и с тази Мерана и нейното пратеничество. — Кажи им, че могат да идват по три наведнъж. — Това го бе посъветвал Луз Терин в Кайриен: не повече от три наведнъж. Мъжът, изглежда, вярваше, че може да се справи с три Айез Седай. Като че ли дори изпитваше презрение към тези, които днес се кичеха с тази титла. Но онова, което в Кайриен представляваше ограничение, тук щеше да е по-различно. Мерана бе наредила на Мин да го успокои преди дори една Айез Седай да се приближи до него. Да видим как щеше да преглътне поканата за три едновременно, как щеше да се чуди какво ли може да означава това. — Инак никоя от тях няма да влиза във Вътрешния град без мое позволение. И няма да се опитват да преливат край мен. Това им кажи, Мин. В мига, в който се опитат да хванат Извора, ще го разбера и никак няма да съм доволен. Кажи им го.
— Те също няма да са никак доволни, овчарю — отвърна му тя сухо. — Но ще им го кажа.
Трясък и Ранд рязко извърна глава.
Сюлин стоеше на прага с червено-бялата си дреха и с толкова изчервено лице, че светлият белег на бузата й изпъкваше още по-силно. Бялата й коса беше израсла, откакто бе навлякла ливреята, но все още беше по-къса, отколкото на другите слугини. Госпожа Харфор се бе разпоредила да си я прибере на къдрава шапчица. Това Сюлин го мразеше. В краката й лежеше поднос с позлатени ръбове, с чаши в сребърен обков, килнати настрани. Каната с вино се изтъркули още веднъж, но погледът му я улови и тя като по чудо застана права, въпреки че пуншът по подноса и килима като че ли беше не по-малко от останалото в каната.
Мин понечи да се дръпне от него и да стане, но той я хвана здраво през кръста и я дръпна обратно в скута си. Крайно време беше да им набие в главите, че е приключил с Авиенда, а Мин едва ли щеше да има нещо против да му помогне. Всъщност след миг съпротива тя сама се облегна на него и склони глава на гърдите му.
— Сюлин — каза Ранд, — добрият слуга не хвърля така подноси. Сега го вдигни и го направи както трябва. — Тя го изгледа много мрачно и едва не се загърчи от гняв.
Начинът, който бе успял да измисли да й позволи да посрещне своя тох и в същото време да облекчи поне отчасти задължението си към нея, се беше оказал почти блестящ. Сега Сюлин се грижеше за покоите
