Кемлин бездруго вече гъмжеше от слухове за Айез Седай, което беше още една причина да отиде във фермата. Аланна, Верин и момичетата от Две реки според уличната мълва се бяха превърнали в половината Сестри на Бялата кула и се вихреха какви ли не приказки за Айез Седай, промъкващи се в града нощем. Историята за Айез Седай, която лекувала бездомни котки, се разправяше толкова често, че той самият почти беше готов да й повярва, но всички усилия на Башийр да проследи който и да било от тези слухове осигуряваха толкова здрава основа, колкото приказката, че жените, придружаващи Преродения Дракон, били всъщност предрешени Айез Седай.
Ранд се загледа в една от стените — всъщност през нея. Аланна не беше вече в „Хрътката на Кулаин“. Беше на ръба; да не беше Айез Седай, щеше да си помисли, че нервите й не са издържали. Нощес се бе събудил, сигурен, че тя плаче — толкова силно беше усещането. Понякога почти се улавяше, че е забравил за съществуването й, докато не се случеше нещо, като например да го събуди. Вече му се струваше, че човек наистина може да свикне с всичко. Тази сутрин Аланна беше… напориста също така; да, „напориста“ сякаш беше най-подходящата дума. Готов беше да заложи цял Кемлин, че правата черта от очите му до нея минава точно през „Короната на розите“. Готов беше да се обзаложи също така, че с нея е и Верин. Не девет Айез Седай. Единадесет.
Луз Терин измърмори неспокойно и Ранд сви устни. Единадесет или тринадесет щяха да го пометат като малко дете. Стига да им дадеше шанс. Луз Терин започна тихо да се кикоти, с някакъв хриплив, хленчещ плач; пак се беше побъркал.
За миг Ранд си помисли за Сомара и Инайла, после отвори Праг точно над килима със синьо-златистите шарки. Каквито бяха намусени тази заран, някоя от тях щеше да издрънка нещо преди гостуването му във фермата да е свършило, а той помнеше предишните си посещения и не искаше школниците му все да се оглеждат през рамо от страх от двадесетина Деви. Такова нещо не помагаше много на мъжката им увереност, а имаха нужда от увереност, за да оцелеят.
Таим беше прав в едно — докато удържаш сайдин, знаеш, че си жив, и това усещане надминаваше и най-острите сетива. Въпреки покварата на Тъмния, въпреки чувството за мазен налеп, полепващ по костите ти, когато Силата напираше да те стопи на място, да те смрази така, че да се разсипеш, когато една грешна стъпка или миг на слабост значеха смърт — Светлина, тогава човек наистина разбираше, че е жив. Въпреки това той изтласка от себе си Извора в мига, в който прекрачи през Прага, и не само за да се отърве от покварата преди да е повърнал; стори му се по-лоша от преди, по-отровна, ако това изобщо бе възможно. Истинската причина да изостави Силата беше, че не смееше да се изправи пред Таим, изпълнен със сайдин и с Луз Терин в главата си.
Поляната бе станала по-кафява, отколкото я помнеше, с повече сух листак, пращящ под ботушите му, и още по-малко — по дърветата. Някои от боровете бяха съвсем прежълтели, а много кожолисти стърчаха мъртви, сухи и оголени. Но ако поляната се беше променила, то фермата се бе изменила до неузнаваемост.
Къщата бе с нов сламен покрив, а оборът явно беше съвсем подновен — беше много по-просторен отпреди и изобщо не беше килнат на една страна. Дворът до него беше пълен с коне, а съседният — с крави, кошарите бяха изместени по-настрани. Козите също си имаха двор, а спретнати редици курници приютяваха кокошките. Гората беше изсечена и изтласкана назад. Десетина дълги бели шатри образуваха права редица оттатък обора, а наблизо се изправяха темелите на две постройки, много по-големи от къщата, и там група жени седяха на открито, шиеха и наглеждаха ято дечица, които търкаляха обръчи, подхвърляха си топки и си играеха с кукличките си. Най-голямата промяна бе в самите ученици — почти всички бяха облечени в силно вталени черни палта с високи яки и малцина от тях се потяха. Трябваше да са над сто, на различна възраст. Ранд изобщо си нямаше представа, че екипите на Таим за набиране се справят толкова добре. Въздухът бе изпълнен с усещането за сайдин. Част от мъжете се упражняваха: подпалваха дънери, разбиваха камъни или се оплитаха един-друг с въжета от Въздух. Други преливаха, за да пренесат вода, хванали ведрата с Въздух, или за да избутат коли, пълни с тор, от обора, или да струпат дърва за огрев. Не всички преливаха. Енре Хаслин държеше под око редица голи до кръста мъже, упражняващи се с учебни мечове. Само с един кичур бяла коса на темето и с топчест червен нос, Хаслин се потеше повече от учениците си и несъмнено копнееше за виното си, но ги следеше и ги поправяше също толкова рязко, колкото докато беше служил като майстор на меча в гвардията на кралицата. Серик, сивокосият еднорък Гошиен от септата Червена вода, надзираваше строго две редици гологърди мъже. Едната редица риташе чак до височината на главите си — извръщане и ритник във въздуха, ново извръщане и ритник с другия крак; другата биеше с ръце във въздуха с бясна скорост. Като цяло гледката беше съвсем различна от жалката шепа школници, която Ранд бе видял последния път.
Някакъв мъж в черно палто, малко под средна възраст, изведнъж изникна пред Ранд. Имаше остър нос и презрителна усмивка.
— А ти кой си? — попита той настоятелно с тарабонски акцент. — Дошъл си в Черната кула да се учиш, нали? Трябваше да изчакаш в Кемлин да те вземе фургонът. Щеше да ти остане още един ден да си го поносиш това лъскаво сетренце.
— Аз съм Ранд ал-Тор — отвърна тихо Ранд. Тихо, за да не се поддаде на внезапно бликналия гняв. Вежливостта поне нищо не струваше и ако този глупак скоро не решеше, че цената й е ниска…
Подигравателната усмивка се разшири.
— Тъй ли? — Непознатият нахално изгледа Ранд от главата до петите. — Не ми изглеждаш толкова велик. Като те гледам, май бих могъл да… — Поток на Въздух се втвърди точно преди да го перне под ухото и той се строполи.
— Понякога имаме нужда от здрава дисциплина — каза Таим и се приближи до Ранд и рухналия на земята мъж. Гласът му беше почти весел, но очите му гледаха мъжа, когото беше шибнал, почти убийствено. — Не можеш да кажеш на един човек, че има сила да накара земята да се разтрепери, а после да очакваш да те гледа в очите като куче. — Драконите, катерещи се по ръкавите на черното му палто, блестяха под лъчите на слънцето; единият, ясно, беше извезан със златни нишки, но синият от какво блестеше така? Изведнъж той повиши тон: — Кисман! Рочайд! Вдигнете Толвар и го залейте с няколко ведра вода, та да се свести. Никакво Церене обаче. Малко главоболие ще го научи да си държи езика.
Двама мъже в черни палта, по-млади от Ранд, дойдоха тичешком и се надвесиха над Толвар, после колебливо изгледаха Таим. След малко Ранд усети прилива на сайдин в тях. Потоци на Въздух повдигнаха отпуснатия Толвар и двамата затичаха към къщата. Тялото на Толвар се носеше помежду им.
„Отдавна трябваше да го убия аз — изпъшка Луз Терин. — Трябваше… Трябваше да…“ И посегна към Извора.
„Не, да те изгори дано! — помисли си Ранд. — Няма да го направиш! Ти си само един проклет глас!“ Луз Терин изхлипа глухо и отново се спотаи.
Ранд бавно си пое дъх. Таим го гледаше с присъщата си полуусмивка.
— И на Церене ли ги учиш?
— На малкото, което знам. Това е едно от първите неща. Преди още да са се научили как да не се потят до смърт при това ужасно време. Едно оръжие не е много полезно, ако се наложи да го оставиш още при първата рана. Впрочем, един ми се самоуби като привлече твърде много, а трима други се изгориха, но досега никой не е загинал от меч. — В думата „меч“ успя да вложи голяма доза презрение.
— Разбирам — отвърна кратко Ранд. Един мъртъв и трима изгорени. Дали Айез Седай губеха толкова много в Кулата? Но пък при тях се напредваше бавно. — Каква е тази Черна кула, за която говореше този? Много лошо ми звучи това, Таим. — Луз Терин отново замънка и застена, само дето думи не се долавяха.
Мъжът с ястребовия нос сви рамене и изгледа фермата и учениците с гордостта на стопанин.
— Школниците го използват това име. Не можеш да продължиш да го наричаш само „фермата“. Не го приемат за подходящо; нещо повече им се иска. Черната кула, в противовес на Бялата кула. — Той килна глава и изгледа Ранд косо. — Но мога да го спра, ако държиш. Много е лесно да заличиш някоя дума от устите на хората.
Ранд се поколеба. Лесно бе да се заличи от устите на хората, но от умовете им — едва ли. Все някак трябваше да се нарече. За това не беше си помислял. Всъщност защо не „Черната кула“? Макар че като погледнеше фермата и оградата — по-голяма отпреди, но все пак дървена — това име наистина си беше смешно.
