достатъчно години имат зад гърба си, за да не вършат глупости, а има и достатъчно силни младежи, за да могат да отворят Праг поне за да придружат по-възрастните, които не могат да го направят сами. За по- малко от година ще имаш своите хиляда. А какво става с онези, които пращам в Кемлин? Вече събра ли се армия от тях? Вече би трябвало да имаш много повече от хиляда.
— Това съм оставил на Башийр — отвърна Ранд. Таим се усмихна насмешливо и Ранд остави чашата на масата, за да не се счупи в ръцете му. Башийр правеше от тях каквото може, доколкото Ранд разбираше, в един лагер някъде на запад от града; каквото можеше, като се имаше предвид що за хора бяха, както казваше салдеецът — опърпана сбирщина от сиромаси селяни, избягали чираци и разорени занаятчии, които никога не бяха хващали меч, и не се бяха отдалечавали на повече от пет мили от родните си села. Ранд си имаше твърде много други грижи, за да се притеснява и за тях; казал беше на Башийр да прави с тях каквото иска и да не го занимава, стига да не вдигнат бунт.
Взря се в Таим, който не криеше презрението си, и стисна юмруци. Луз Терин заръмжа някъде отдалече, като ехо на собствения му яд.
— Какво ти става? Сякаш бълха ти пуснаха в гащите, откакто ти окачих тези значки. Да не би да има нещо общо с тях? Ако е така, не разбирам. Тези мъже ще ценят повече своите, след като видяха, че и ти ги получи от Преродения Дракон. И може би така няма да е нужно да налагаш дисциплина, като ги пердашиш по главите. Е, какво имаш да ми кажеш? — Започна съвсем добре, със спокоен тон, макар и не съвсем кротък — не беше се и канил да е кротък, — но към края гласът му стана по-твърд и се повиши. Не чак до вик, но последният въпрос изплющя като бич.
Таим видимо потрепна — от гняв по-скоро, готов бе да се обзаложи Ранд, не от страх — но след миг се овладя. Определено не го гледаше приятелски. Физиономията му бе леко насмешлива.
— След като държиш да знаеш, това, което наистина ме тревожи, са Айез Седай и ти самият. Девет Айез Седай са дошли в Кемлин, плюс още две — стават единадесет. А може да има и още една-две. Все още не съм успял да ги намеря, но…
— Казах ти да стоиш извън града.
— Намерих няколко души, които да ми събират сведения — сухо каза Таим. — Откакто те спасих от Сивия, кракът ми не е стъпвал извън тази ферма.
Ранд не обърна внимание на тона му. Почти. Гласът в главата му бе твърде тих, за да го разбере, но екнеше като далечен тътен.
— Нищо няма да ти донесат освен слухове. — Изрече го с цялото презрение, което изпитваше — Таим го беше спасил? — и мъжът се сепна. Външно изглеждаше все така спокоен, но очите му заблестяха.
— А ако се свържат с Айез Седай? — Гласът му бе студен и насмешлив. — Наоколо има Червени сестри. Няколко групи, дошли са пред последните няколко дни. Опитват се да залавят мъже, тръгнали за насам.
„Ще го убия“ — изрева Луз Терин и Ранд усети онова опипване слепешката, мъчещо се да достигне сайдин.
„Иди си“ — каза той решително. Опипването продължи, както и гласът:
„Ще го убия, а после и тях. Трябва да му служат. Ясно е — те трябва да му служат.“
„Иди си — извика безмълвно Ранд. — Ти си само глас!“ Протягащ се към Извора.
„О, Светлина, всички ги избих. Всички, които обичах. Но ако убия него, ще е добре. Ще се оправя, ако го убия най-сетне. Не, нищо не може да се оправи, но все едно трябва да го убия. Всички да ги избия. Трябва да го направя. Трябва!“
„Не! — изкрещя Ранд наум. — Ти си мъртъв, Луз Терин. Аз съм живият, да те изгори дано, а ти си мъртъв! Мъртъв си!“
Изведнъж осъзна, че се е навел над масата и че мърмори:
— Ти си мъртъв! Аз съм живият, а ти си мъртъв! — Но не беше сграбчил сайдин. Луз Терин също не се бе докопал до него. Потръпна, изгледа Таим и се изненада като забеляза на лицето му загриженост.
— Трябва да удържиш — каза тихо Таим. — Ако разумността може да се удържи, трябва да удържиш. Цената е твърде висока, ако се провалиш.
— Няма да се проваля — отвърна Ранд и се изправи. Луз Терин бе замлъкнал. В главата му като че ли нямаше нищо. Освен усещането за Аланна, разбира се. — Тези Червени хванали ли са някого?
— Не, доколкото знам. — Таим го гледаше предпазливо, сякаш очакваше поредното избухване. — Сега повечето ученици идват през прагове, а при толкова много народ по пътищата не можеш лесно да отличиш някой запътил се за насам, освен ако не е твърде словоохотлив. — Той замълча за миг. — Но лесно можем да се отървем от тях.
— Не. — Луз Терин наистина ли се бе махнал? Искаше му се, а знаеше, че ще е пълен глупак, ако го повярва. — Ако започнат да задържат мъже, ще се наложи да направя нещо, но засега извън града те не са никаква опасност. И повярвай ми, никоя от онези, които изпраща Елайда, няма да направи опит да се присъедини към Айез Седай в града. По-скоро теб ще приемат с радост.
— А другите? Цели единадесет! Няколко „нещастни случая“ лесно могат да сведат броя им до много по- безопасен. Ако не искаш да си цапаш ръцете, аз съм готов да…
— Не! Колко пъти трябва да ти го казвам — не! Ако усетя, че някой мъж прелива в Кемлин, ще ти потърся сметка, Таим. Кълна ти се. И не си въобразявай, че ако стоиш достатъчно далече от двореца, няма да го усетя и ще си в безопасност. Ако една от онези Айез Седай се гътне без причина, ще знам кого да обвиня. Помни ми думата!
— Много широки са ти границите — отвърна сухо Таим. — Ако Самаил или Демандред решат да ти се подиграят с няколко мъртви Айез Седай пред прага на покоите ти, аз ли да си режа вените?
— Досега не са го правили, така че по-добре се надявай да не започнат. И ми помни думата.
— Слушам милорд Дракона и се подчинявам, разбира се. Но продължавам да твърдя, че единадесет е опасно число.
Ранд неволно се разсмя.
— Таим, смятам да ги накарам да заиграят по моята свирка. Или флейта ако щеш. — Светлина, откога ли не беше свирил на флейтата? А къде беше флейтата? Усети тихия кикот на Луз Терин.
Глава 43
„Короната на розите“
Наетата от Мерана каляска бавно се поклащаше сред претъпканите с народ улици към „Короната на розите“. Външно поне Мерана беше спокойна — тъмнокоса жена с хладни очи с цвят на лешник, с ръце с тънки пръсти, смирено сплетени на полите й от сива коприна. Вътрешно обаче не бе спокойна. Преди тридесет и осем години се бе наложило да посредничи между Арад Доман и Тарабон, за да се сложи край на ежбите им за Равнината на Алмот, и тогава доманците и тарабонците се измъкваха при всяка поредна среща и на три пъти едва не бяха започнали война посред преговорите, като през цялото време сияеха усмихнати и привидно преизпълнени с добронамереност. Докато подписите на мирния договор изсъхнат, се бе почувствала все едно че се бе търкаляла по каменист склон в бъчва, пълна с трески, а на всичко отгоре договорът се бе оказал с много по-ниска стойност от восъка и лентичките за печатите по него. Надяваше се, че това, което бе започнала този следобед в Кралския дворец, ще свърши добре — трябваше, — но изпитваше чувството, че току-що се е напъхала в поредната бъчва.
Мин седеше отзад, притворила очи: младата жена като че ли гледаше да подремне всеки път, когато някоя Айез Седай не я заговаряше. Другите две Сестри в каляската от време на време стрелваха момичето с бързи погледи. Сеонид, хладно резервирана в зеления си брокат, и Масури, тъничка и с весели очи, цялата в кафяво, с извезани пищни лозници по дрехата. И трите бяха облечени официално, с шаловете си с цветовете на своята Аджа.
Мерана беше повече от сигурна, че си мислят същото като нея, когато поглеждат Мин. Сеонид със сигурност щеше да разбере, макар че кой можеше да е сигурен? Сеонид бе твърде методична и практична в отношенията със своите Стражници, почти като господарка на два породисти вълкодава, към които изпитва привързаност. Масури може би също щеше да разбере. Тя обичаше танците и дори флирта, макар да беше в състояние мигом да забрави поредния нещастен мъж, стига до ушите й да стигне мълва за някой скрит древен ръкопис. Самата Мерана не беше се влюбвала чак отпреди Първия договор на Фалме, но много добре си го спомняше и беше достатъчно човек само веднъж да погледне как Мин е зяпнала в ал-Тор, за да разбере, че е захвърлила здравия си разум през прозореца и сърцето й препуска в галоп.
