Господарят на хаоса

на другите четирима от Бандата места за спане в плевника.

— Не искайте нищо — предупреди Мат хората си, след като раздели с тях останалите си монети. — Плащайте си за всичко и не приемайте дарове. Бандата няма да позволи да стане длъжник на никого тук.

Фалшивата му самоувереност им се предаде и те дори не се поколебаха, когато им нареди да забият знамената пред вратата на плевника. Конярът оцъкли очи, а Мат само се ухили, подхвърли му една златна марка и каза:

— Искам всички да разберат с кого си имат работа.

Искаше всъщност Егвийн да разбере, че няма да позволи да го подбутват насам-натам, а понякога, за да накараш хората да го разберат, се налагаше да се правиш на шут.

Бедата бе в това, че от показно набучените знамена нямаше никаква полза. О, всички минувачи зяпаха и ги сочеха с пръст, а и доста Айез Седай минаха да погледнат и той почти очакваше възмутено да настоят да ги свали, само че очакванията му така и не се сбъднаха. Когато се върна в Малката кула, една Айез Седай, която кой знае как успяваше да си придаде вид на сушена слива въпреки гладките си бузки, го уведоми най-недвусмислено, че Амирлинския трон е заета и навярно щяла да може да го види чак след ден-два. Навярно. Елейн сякаш се беше изпарила, както впрочем и Авиенда, но все още никой не се беше развикал: „Убийство, убийство!“ и Мат подозираше, че Авиенда е някъде наоколо и са я принудили да нахлузи бялата рокля. Все едно му беше, стига да имаше мир и покой — не държеше точно той да бъде човекът, който ще трябва да уведоми Ранд, че едната е убила другата. Виж, Нинив успя да зърне, но тя се шмугна зад един ъгъл и докато я догони, бе изчезнала.

По-голямата част от следобеда прекара в издирване на Том и Джюйлин — всеки от двамата със сигурност можеше да му обясни по-подробно какво точно става тук, а и освен това трябваше да се извини на Том заради подмятанията си за онова писмо. За съжаление като че ли никой не знаеше и те къде са. Дълго преди да падне нощта той реши, че сигурно и тях двамата са ги скрили някъде просто за да не може да ги намери. Егвийн явно целеше да го накара да кипне, но той бе решен на всяка цена да й покаже, че не само няма да кипне, но дори не къкри. И за да стане това по-лесно, реши да потанцува.

Изглежда, празненствата за избирането на новата Амирлин щяха да продължат цял месец и макар че всички в Салидар през деня като че ли работеха на бегом, паднеше ли мрак, на всяко кръстовище се запалваха огньове, появяваха се цигулки и флейти, дори и битерни. Музика и смях изпълваха въздуха и празникът продължаваше чак до след полунощ. Мат видя Айез Седай да танцуват по улиците с колари и коняри и Стражници — със слугини и готвачки, свалили белите си престилки. От Егвийн обаче — ни вест, ни кост; проклетата Амирлински трон, виждате ли, не можеше да си позволи да подскача по улиците. И следа нямаше нито от Елейн, нито от Нинив също така, както и от Том или Джюйлин. Том нямаше да пропусне един танц дори двата му крака да бяха счупени, освен ако съзнателно не го скатаваха някъде. Мат обаче реши да се позабавлява, за да покаже на всички, че изобщо не му пука за нищо на този свят. Обаче не стана точно така, както му се искаше.

Потанцува малко с най-красивата жена, която бе виждал — стройна и в същото време приятно закръгленка, която държеше да научи всичко за лицето Мат Каутон. Много ласкателно, особено след като му предложи да „поизлязат“. Но след известно време забеляза, че Халима все гледа да се поотърка в него или току се навежда уж да види нещо, но така, че той да не може да се сдържи да не надникне в пазвата й; сигурно щеше да му е приятно, ако не беше фактът, че всеки път го изглеждаше рязко и с насмешлива усмивка. При това не беше добра в танците — преди всичко се опитваше все тя да го води, — затова накрая той я помоли да спрат.

Но не беше се отдалечил и на десет крачки, когато лисичата глава на гърдите му се вледени. Той се обърна светкавично и свирепо се заоглежда. И видя Халима, втренчена в него под светлината на огъня. Само за миг, след което сграбчи един висок Стражник под мишницата и отново се развихри в танца, но той бе сигурен, че долови изумление, изписано на красивото й лице.

Цигулките жално стенеха в мелодия, която той разпозна. Най-малко разпозна я един от най-древните му спомени — не беше се променила особено през изминалите над хиляда години. Думите й обаче сигурно се бяха променили, защото древните слова, които заотекваха в главата му, нямаше да се възприемат тук много добре.

Айез Седай каза: „На мен си довери ума и сърцето,
че аз на раменете си крепя небето.
На мен се довери — и ще забравиш всяка грижа.
За всичко друго аз ще се погрижа.“

Ала доверието е цветът на черен плевел избуял.
Доверието е цветът на кръв и мръсна кал.
Доверието ни дълбае като кърт.
Доверието е цветът на смърт.

— Айез Седай ли? — отвърна презрително на въпроса му една млада закръглена женичка. Сладка беше и той сигурно щеше да се опита да я целуне и да я гушне при по-други обстоятелства. — Халима е най- обикновена секретарка на Делана Седай. Все дразни мъжете, такава си е. Като дете с нова играчка — дразни ги само за да види дали може. Досега десет пъти да се е опарила, ако Делана не я защитаваше.

Кралицата от трона каза: „На мен си довери душата,
че в тежкото ми бреме тегне самотата.
На мен се довери — да водя, съдя, властвам пак,
и никой няма да те нарече глупак.“

Ала доверието е звукът от лай на псе от гроба.
Доверието е звукът на кръв и на прокоба.
Доверието ни дълбае като кърт.
Доверието е звукът на смърт.

Сигурно беше сбъркал. Сигурно беше слисана само защото я остави така внезапно. Малцина мъже биха се отдръпнали от жена с такава външност, колкото и да ги дразнеше и както и да танцуваше. Сигурно беше така. Но оставаше открит въпросът кой тогава, и защо? Той се заозърта — огледа танцуващите, огледа зрителите, полускрити в сенките и чакащи реда си. Златокосата Ловкиня на Рога, която му се струваше някак позната, се въртеше вихрено с някакъв свъсен мъжага и плитката й се развяваше във въздуха. Айез Седай Мат можеше да отличи по лицата им — повечето поне, — но трудно можеше да се каже коя от тях се е опитала да… каквото там се бе опитала.

Той закрачи към следващия огън, преди всичко за да се отърве от тази натрапчива мелодия, преди да е стигнала до „краля върховен“, „господаря и господарката“ и „любовта на живота ти“. В древния си спомен сам бе написал тази песен, заради любовта на живота си. „Доверието е вкусът на смърт.“ На следващия ъгъл един цигулар и една флейтистка свиреха нещо, което му заприлича на „Пухкави перца“ — хубав селски танц.

Доколко можеше да се довери на Егвийн? Сега тя беше Айез Седай; трябваше да бъде, след като беше Амирлин, макар и Амирлин на една паплач в едно нищо и никакво село. Е, каквато и да беше станала, тя все пак си беше Егвийн и той не можеше да повярва, че е способна да го удари изотзад. Нинив естествено можеше, макар и не за да го нарани сериозно. Кракът обаче все още го болеше; отокът беше станал на