Никакво доказателство нямаше, че Мин е пренебрегнала всичките им предупреждения, че е нарушила обещанието си и е казала всичко на ал-Тор, но за Салидар той знаеше. Знаеше, че Елейн е там, и бе посрещнал с насмешка — с насмешка! — уклончивите им отговори. Като се оставаше настрана проблемът дали Мин е нарушила уговорките да пази тайните им — така или иначе отсега нататък се налагаше да се внимава какво се говори пред нея, — всичко останало изглеждаше страшничко. А Мерана не беше свикнала да се плаши. Често се беше бояла, в годината, в която загина Бейсан — никога повече не обвърза друг Стражник, отчасти защото не й се искаше да го преживее повторно; и също така отчасти защото беше твърде заета, за да й остане време да си потърси подходящ мъж — но това беше последният път, когато бе изпитвала нещо повече от безпокойство, още преди Айилската война. А сега си изпитваше направо страх и това никак не й харесваше. Всичко все още можеше да приключи добре, нищо пагубно не се беше случило, но самият ал-Тор караше коленете й да омекват.
Наетата каляска рязко спря пред конюшнята на „Короната на розите“ и коняри по елеци с обшити по тях рози се разтичаха да поемат поводите и да отворят вратите.
Гостилницата бе уютна — с тъмна полирана ламперия и с високи камини, облицовани с бял мрамор. Над едната имаше голям позлатен часовник с камбанка — да отмерва часовете. Обслужващите гостите жени бяха облечени все в сини рокли и бели престилки, извезани с рози; всички бяха усмихнати, учтиви и работливи, и онези от тях, които не можеха да се нарекат красиви, бяха поне миловидни. „Короната на розите“ бе любимото място за гостуване на благородници от провинцията, които си нямаха резиденции в Кемлин, но сега по масите имаше само Стражници. И Аланна и Верин, седнали най-отзад. Ако можеше да се сбъднат желанията на Мерана, тези двете щяха да я чакат в кухнята при слугините. Всички останали Сестри бяха навън. Време за губене нямаше.
— Ако нямате нищо против — каза Мин, — бих искала да се поразходя. Иска ми се да поразгледам Кемлин преди да се е стъмнило.
Мерана даде съгласието си и след като младата жена изтича навън, се спогледа със Сеонид и Масури — колко ли време щеше да отнеме на Мин да се върне до палата?
Госпожа Чинчонайн се появи отнякъде — най-дебелата ханджийка, която Мерана бе виждала, закланя се и започна да трие месестите си розови длани.
— Мога ли да направя нещо за вас, Айез Седай? Нещо да ви донеса? — Тя често бе настанявала Мерана и то добре, както преди, така и след като научи, че е Айез Седай.
— Чай от боровинки — отвърна й с усмивка Мерана. — В частната дневна на горния етаж. — Усмивката й се стопи, след като ханджийката се забърза да извика една от сервиращите слугини, и Мерана рязко махна с ръка на Аланна и Верин да се присъединят към тях. И петте се заизкачваха мълчаливо по стълбата.
Прозорците на дневната предлагаха добър изглед към улицата за онези, които го желаеха, но Мерана този път не се интересуваше особено от него. Тя придърпа крилата на отворените прозорци да заглуши отчасти шума и се обърна. Сеонид и Масури бяха седнали, Аланна и Верин бяха останали прави между тях. Тъмната вълнена рокля на Верин изглеждаше леко поомачкана, макар да не беше, и на върха на носа й имаше капка мастило, но очите й блестяха като птичи, остри и бдителни. Очите на Аланна също блестяха, но по-скоро от гняв, и от време на време ръцете й леко потрепваха, стиснали полите на синята й копринена рокля с жълт корсет; тя, виж, изглеждаше все едно че беше спала в нея. За нея, разбира се, имаше някакво извинение. Някакво, но недостатъчно.
— Все още не мога да преценя, Аланна — твърдо каза Мерана, — дали действията ти не го настройват враждебно. За твоето обвързване не спомена — обвързване против волята му! — но беше рязък, много рязък и…
— Нови ограничения постави ли? — намеси се Верин. — Според мен всичко върви добре. Не хукна да бяга при вестта за идването ви. Приел е три — проява на вежливост, най-малкото, иначе щеше да ви засипе с гръм и мълнии. Малко е уплашен от нас, което е само за добро, иначе нямаше да постави ограничения, но стига да не наложи нови, все още разполагаме с достатъчно свобода, така че може и да е поуплашен, но не и ужасен. Преди всичко не бива да го плашим прекалено.
Трудността се състоеше в това, че Верин и Аланна не бяха част от делегацията на Мерана и тя нямаше власт над тях. Двете бяха чули новините за Логаин и Червените и се бяха съгласили, че на Елайда не бива да се позволи да остане на Амирлинския трон, но това все още не означаваше нищо. Аланна, разбира се, все още не беше истински проблем, само можеше да се превърне в такъв. Тя и Мерана бяха дотолкова близки по сила, че единственият начин да се определи коя е по-могъща бе една истинска надпревара, нещо, което понякога правеха новачките, докато не ги хванат. Аланна бе изкарала шест години като новачка, Мерана само пет, но по-важното беше, че тя беше била десет години Айез Седай в деня, в който акушерката бе положила бебето на гърдите на майката на Аланна. Това все пак натежаваше. Мерана просто имаше предимство. Никой всъщност не разсъждаваше с тези понятия, докато някой не ги изтъкне, но и двете го знаеха. Не че Аланна щеше да приеме от нея заповеди, но инстинктивната почит със сигурност щеше да я държи в известно послушание. Както и съзнанието за онова, което беше сторила.
Проблемът беше Верин — тъкмо тя караше Мерана да мисли за сили и предимства. Мерака наново си позволи да усети мощта на другата жена в Силата, макар, разбира се, да знаеше какво ще установи. Не можеше да се определи коя от двете е по-силна. Пет години новачество при всяка, още по шест — като Посветени; това бе нещо, което всяка Айез Седай знаеше за всяка друга Сестра, дори да не знаеше нищо друго. Разликата беше в това, че Верин бе по-стара, навярно толкова по-стара, колкото самата тя спрямо Аланна. Сивият кичур в косата на Верин го подчертаваше. Ако Верин бе част от делегацията, трудности с нея нямаше да има, но тя не беше и Мерана се улови, че неволно я слуша с внимание, проявявайки почит, без да го иска. На два пъти тази заран й се бе наложило да си напомни, че все пак не Верин командва. Единственото, което правеше тази ситуация поносима, бе, че Верин, изглежда, споделяше отчасти вината на Аланна. Ако го нямаше това, тя със сигурност щеше да е заела стол наравно с другите две, а не да стои до Аланна. Да имаше само начин да я накара да си стои в „Хрътката“ ден и нощ и да си пази драгоценните момиченца от Две реки.
Мерана седна така, че двете да са пред нея, между Сеонид и Масура, и грижливо оправи полите и шала си. Имаше известно морално надмощие в това, че седи, докато двете са прави. За нея деянието на Аланна си беше почти изнасилване.
— Всъщност той наложи още едно ограничение. Много добре, че двете сте установили местонахождението на онова негово училище, но сега категорично ви препоръчвам да се откажете от всички начинания в тази насока. Той ни… задължи… да стоим настрана от неговите… мъже. — Все още го виждаше пред очите си, седнал на чудовищния си трон, с Лъвския трон зад него на пиедестала и късото копие в юмрука му — някаква айилска привичка, несъмнено.
— Чуйте ме, Мерана Седай — бе казал той учтиво и много твърдо. — Не желая неприятности между Айез Седай и Аша’ман. Казах на воините да стоят настрана от вас, но не смятам да ги оставя плячка на Айез Седай. Тръгнете ли на лов за Черната кула, сами можете да се превърнете в плячка. И двамата искаме да го избегнем, нали така?
Мерана беше Айез Седай от толкова отдавна, че гробът й да разровеха, нямаше да трепне, но сега почти трепереше. Аша’ман. Черната Кула. Мазрим Таим! Как бе възможно да е стигнал толкова далече? А на всичко отгоре Аланна твърдеше, че мъжете там били над сто, макар да не обясняваше как го е разбрала, разбира се — никоя Сестра не издаваше драговолно своите очи и уши. Все едно. „Подгониш ли два заека, и двата ще ти избягат“, гласеше старата поговорка, а ал-Тор бе най-важният заек на този свят. Другите можеха да почакат.
— Той… Той тук ли е още, или си е заминал? — Верин и Аланна, изглежда, възприемаха много спокойно явната способност на ал-Тор да Пътува; това все още предизвикваше у Мерана леко гадене. — Какво още е научил, което Айез Седай са забравили? Аланна? Аланна!
Крехката Зелена сестра се сепна и се съвзе. Напоследък, изглежда, умът й често се зарейваше някъде.
— В града е. В двореца, струва ми се. — Гласът й още звучеше малко сънено. — Беше… Той има рана на хълбока. Стара рана, но едва наполовина Изцерена. Всеки път, когато си позволя да се спра на нея, ми се доплаква. Как може да живее с това?
