— Нека си остане. — Сигурно и Бялата кула бе започнала съществуването си също толкова скромно. Не че за Черната кула щеше да остане време да се разрасне до нещо, което да може да си съперничи с Бялата. Тази мисъл заличи усмивката му и той погледна тъжно към децата. И той си играеше досущ като тях, преструвайки се, че има шанс да съгради нещо, което би могло да оцелее за дълго. — Събери школниците, Таим. Имам да им кажа няколко неща.
На идване беше очаквал да се съберат около него и после, ако види, че са много, може би да им говори от паянтовата кола, която, изглежда, вече я нямаше. Таим обаче бе приготвил платформа за произнасяне на обръщения — масивен блок от черен мрамор, така фино издялан и излъскан, че светеше като огледало под лъчите на слънцето, с две стъпала, изсечени на задната му страна. Беше поставен на равното място зад къщата и земята около него бе гола, подравнена и здраво утъпкана. Жените и децата се струпаха от едната страна да слушат.
От каменния блок можеше да види доказателствата за това колко се е разраснало набирането на обучаващи се. Джаар Наришма, когото Таим му бе изтъкнал, младежът с искрата, имаше тъмни очи, големи почти като на момиче, бледо, изпълнено със самоувереност лице и коса на две дълги плитки със сребърни звънчета на краищата. Таим му беше казал, че идва от Арафел. Ранд видя и бръснатата глава на един шиенарец и два прозрачни воала, носени често както от мъжете, така и от жените в Тарабон. Мяркаха се скосени салдейски очи и нисички мъже от Кайриен. Един мъж на преклонна възраст си беше пуснал брада и я бе намазал с помада в подражание на някой тайренски лорд, какъвто със сигурност не беше. Още двама- трима носеха бради, оголващи горните им устни. Можеше само да се надява, че не е възбудил интереса на Самаил, набирайки и в Иллиан. Очаквал бе да види предимно младежи, но гладките лица като на Ибин и Федвин се уравновесяваха от немалко оплешивели или побелели глави. Всъщност, като си помислеше, в това нямаше нищо загадъчно — никаква причина нямаше да не се намерят толкова дядовци, колкото и момчета, способни да се научат.
Не умееше много да държи речи, но беше мислил дълго и усилно какво трябва да им каже. За началото не беше помислял, но с малко късмет това щеше да приключи бързо.
— Всички вие сигурно сте чували приказки, че Кулата… Бялата кула… се е разцепила. Е, знайте, че е истина. Има едни разбунтували се Айез Седай, които, изглежда, могат да решат да ми окажат подкрепа и са проводили пратеничество. Девет са, в момента са отседнали в Кемлин и чакат благоразположението ми. Така че когато чуете за Айез Седай в Кемлин, не вярвайте на никакви слухове. Знаете защо са тук и можете да се изсмеете в лицето на онзи, който ви пусне слуха.
Реакция не последва. Само стояха безмълвни и се взираха в него, почти без да мигат. Таим го гледаше иронично. Много иронично. Ранд опипа по-голямата торбичка в джоба си и продължи с онова, което бе обмислил.
— Трябва ви име. На Древния език Айез Седай е означавало „Слуги на всички“ или нещо много сходно. Древният език не се превежда лесно. — Той самият знаеше само няколко думи от Ашмодеан, още пет-шест други от Моарейн и няколко, изтървани от Луз Терин. Башийр обаче му бе осигурил каквото му е нужно. — Друга дума в Древния език е аша’ман. Означава ратник или ратници. Или „защитник“, а може би още едно- две неща — вече ви казах, че Древният език е много гъвкав. „Ратник“ обаче ми се струва най-добре. Но не просто защитник или ратник. Не можеш да наречеш мъж, който защитава несправедлива кауза, аша’ман, и никога — мъж, който върши злина. Един аша’ман е мъж, който е защитавал истината, правдата и доброто за всички. Ратник, който не би се огънал дори когато не му е останала никаква надежда. — Светлината му бе свидетел, надеждата щеше да свърши когато дойдеше Тармон Гай-дон, ако не и по-рано. — Дошли сте тук, за да станете точно това. Когато завършите обучението си, ще бъдете Аша’ман.
Мъжете се размърдаха и замърмориха, но бързо млъкнаха и го загледаха напрегнато — чакаха да чуят следващите му думи. Той извади платнената торбичка от джоба на палтото си и тя леко издрънча.
— Айез Седай започват като новачки, после стават Посветени и най-накрая — пълноправни Айез Седай. Вие също ще имате степени, но не като техните. При нас няма да има изгонвания и отпращания. — Отпращания? Светлина, та той бе готов да стори всичко освен да ги върже за ръцете и краката, само и само да спре всеки, който би поискал да си иде, щом може да прелива. — Когато един мъж току-що е дошъл в Черната кула… — никак не му харесваше това име — …ще бъде наречен воин, защото тъкмо в това се превръща той, когато се присъедини към нас, в това се превръщате всички, във воини, готови да се сражават със Сянката, и не само със Сянката, а с всеки, който се противопоставя на правдата и потиска слабия. Когато един воин достигне определена степен на умения, той ще бъде назован „Вречен“ и ще носи ето това. — От торбата той извади една от сребърните значки, които му бе изработил майсторът: малък сребърен меч с леко извито острие. — Таим.
Таим пристъпи вдървено към черния блок и Ранд се наведе да забоде сребърния меч на високата яка на палтото му. Знакът сякаш засия още по-ярко върху катраненочерната вълнена тъкан. Лицето на Таим не беше по-изразително от камъка, под ботушите на Ранд. Ранд му подаде торбичката и му прошепна:
— Раздай ги на тези, за които смяташ, че са готови. Само гледай да си сигурен.
И се изправи. Надяваше се значките да стигнат. Наистина не беше очаквал да завари тук толкова много мъже.
— Вречените, които в достатъчна степен напреднат в уменията си, ще бъдат наричани Аша’ман и ще носят ето това. — Извади малката кадифена торбичка и показа съдържанието й. Върху фино изкованото на поле от пурпурен емайл злато заблещука слънчева светлина. Змиевидна фигура, досущ като на знамето на Дракона. Тя също се озова на яката на Таим, от другата страна, така че мечът и Драконът засияха от двете страни на шията му. — Предполагам, че аз съм първият Аша’ман — обърна се Ранд към школниците, — но Мазрим Таим е вторият. — В сравнение с лицето на Таим и камък би изглеждал мек. Какво му ставаше на този човек? — Надявам се, че всички вие ще станете Аша’ман един ден, но независимо дали ще станете, или не, помнете, че всички ние сме воини. Много битки ни предстоят, може би не точно такива, каквито очакваме, и накрая — Последната битка. Светлината дано благоволи да е последната. Ако Светлината ни огрява, ще победим. Ще победим, защото трябва да победим.
Трябваше все пак да има някакви възгласи, когато свърши. Не се смяташе чак за такъв оратор, че да ги накара да заподскачат и завикат, но тези мъже знаеха защо са тук. След като бе казал, че ще победят, поне трябваше да последва нещо, колкото и нищожно да е. Нищо. Пълно мълчание.
Ранд скочи от каменния блок и Таим подвикна троснато:
— Разпръсни се по уроци и задачи. — Школниците — воините — се пръснаха мълчаливо. Таим махна с ръка към каменната къща. Беше притиснал торбичката със значките така силно до гърдите си, че щеше да е цяло чудо, ако не го прободат през плата. — Ще има ли милорд Дракона малко време за чаша вино?
Ранд кимна; смяташе да свърши всичко тук преди да се върне в двореца.
Предната стая изглеждаше точно така, както можеше да се очаква. Голият под бе изрядно пометен, а столовете — най-различни — бяха подредени пред тухлената камина, толкова чиста, че изглеждаше невъзможно в нея някога да се е палил огън. Имаше и масичка, покрита с бяла покривка с извезани по ръбовете й цветенца. Сора Грейди влезе тихо и постави върху покривката дървен поднос със светлосиня кана с вино и две глинени чаши, покрити с бяла глеч. Ранд си помисли, че този път поне погледът й няма да го нарани, но укорът, стаен в очите й, го накара да се зарадва, когато тя излезе. Забеляза, че тя е потна. Таим хвърли торбичката върху подноса и на един дъх пресуши чашата си.
— Защо не учиш и жените на номера със съсредоточаването? — попита Ранд. — Жестоко е да ги оставиш да се потят, след като мъжете им не го правят.
— Повечето отбягват да си имат работа с мен — отвърна Таим. — Мъжете и любимите им се опитват да ги научат, но повечето отказват дори да ги слушат. Нали разбираш, според тях това сигурно има нещо общо със сайдин.
Ранд заби поглед в чашата си с тъмното вино. Трябваше да се сдържа, а не да избухва само защото го е жегнало раздразнението.
— Радвам се да видя, че наборът върви така добре. Ти каза, че ще станем равностойни с Кулата… — Бялата кула… Бялата кула и Черната кула. Какво ли щяха да направят от това сказанията? Ако изобщо се стигнеше до сказания. — …след по-малко от година и ако продължаваш със същия замах, ще го постигнеш. Не разбирам как намираш толкова много.
— Като пресееш достатъчно пясък — отвърна намусено Таим, — все ще намериш няколко зрънца злато. Сега вече съм го оставил на други. Деймир, Грейди — има поне десет души, на които мога да разчитам;
