Ето как на третата си заран в Салидар Мат се озова малко извън него, в сечището между селото и гората.
— Могат да си стоят тук, докато се върна — каза той на Талманес и погледна през рамо към къщите. Скоро щяха да дойдат, а не искаше всичко това да бъде донесено на Егвийн. Ако можеше, щеше да се опита да му обърка плановете. — Във всеки случай поне се надявам. Ако обаче се размърдат, последвай ги накъдето и да тръгнат, но на достатъчно разстояние, за да не ги плашиш. И ако се появи една млада жена на име Егвийн, въпроси не задаваш. Взимаш я и на галоп към Кемлин, дори ако се наложи дупка да пробиеш през Гарет Брин. — Разбира се, възможно бе да се канят да тръгнат точно за Кемлин — току-виж извадили късмет. Но се боеше, че целта им ще е Тар Валон. Тар Валон и секирата на палача. — И вземи Нерим със себе си.
Талманес поклати глава.
— Щом взимаш Нейлсийн, ще се обидя, ако не ми позволиш да си пратя човека да се грижи за нещата ти. — На Мат му се искаше Талманес поне от време на време да може да се усмихва: така щеше да му е по-лесно да познае кога е сериозен. Във всеки случай сега прозвуча сериозно.
Нерим стоеше малко настрани, с Пипе, ниската си дебела кобила и два товарни коня с плетени панери, натъпкани догоре. Човекът на Нейлсийн, трътлест тип на име Лопин, водеше само един товарен кон в добавка към своя и високия черен жребец на Нейлсийн.
Това обаче не изчерпваше цялата група. Никой като че ли не беше склонен да му каже нещо повече освен къде да се яви и кога, но посред поредните уговаряния да стане Стражник Миреле му бе подхвърлила, че вече може спокойно да поддържа връзка с Бандата си, стига да не се опитва да ги приближава към Салидар. Това пък беше последното, което можеше да му хрумне. Ванин беше тук тази заран, защото сигурно можеше да разузнае разположението на терена навсякъде, и дузина конници, избрани от Бандата заради широките им рамене и защото добре бяха поддържали реда като Червени ръце в Мероне. Според Нейлсийн бързите юмруци и тояги щели да могат да потушат всяка неприятност, в която Нинив и Елейн можели да се забъркат. И накрая на всичко това беше Олвер, на гърба на сивушкото, който сам бе нарекъл Вятър, име, което дългокракото животно може би наистина заслужаваше. Виж, с Олвер изборът му не беше труден. Бандата можеше като нищо да се натъкне на някоя голяма беля, следвайки тази пасмина от побъркани жени — достатъчно благородници щяха да настръхнат като таралежи от това, че цели две войски прекосяват земите им, дотолкова, че всяка нощ към тях да хвърчат стрели от всеки втори шубрак. Всеки град щеше да е по-безопасен от това за момчето.
От Айез Седай все още нямаше и помен, а слънцето вече напичаше над върховете на дърветата.
Мат подръпна раздразнено шапката си.
— Нейлсийн познава Ебу Дар, Талманес. — Тайренецът се ухили, целият плувнал в пот, и кимна. Физиономията на Талманес си остана все така строга. — Е, добре. Идва и Нерим. — Талманес наклони глава; май наистина беше сериозен.
Най-сетне от селото излезе група жени, повели коне. Не само Елейн и Нинив, въпреки че не беше очаквал други. Авиенда се бе облякла в сива рокля за езда, но поглеждаше стройната си сиво-кафява кобилка много подозрително. Ловкинята със златната плитка показваше повече увереност с високия си кон с миши цвят и като че ли се опитваше да убеди нещо Авиенда във връзка с кобилата. Какво правеха и тези двете тук? Имаше също така и две Айез Седай — по-точно още две Айез Седай освен Нинив и Елейн — стройни жени с бяла коса, каквато той не бе виждал по Айез Седай досега. След тях се мъкнеше някакъв старчок с товарен кон в добавка към собствения му, жилав и с много малко коса по темето, при това побеляла. Едва след повечко взиране Мат разбра, че е Стражник, с един от онези менящи цвета си плащове, провиснал на гърба му. Това значи било да си Стражник: Айез Седай те изцежда, докато косата ти окапе, а после, като умреш, сигурно и кокалите ти изсмуква.
Том и Джюйлин ги следваха малко по-назад, и те също караха товарен кон. Жените спряха на петдесетина крачки встрани със своя престарял Стражник, без дори да погледнат към Мат и хората му. Веселчунът хвърли поглед към Нинив и останалите, после заговори на Джюйлин и двамата поведоха конете си към Мат, но спряха малко настрана, сякаш не бяха сигурни, че ще ги посрещне добре. Мат пристъпи към тях.
— Трябва да ти се извиня, Мат — каза Том и поглади мустаците си с кокалчетата на чворестите си пръсти. — Елейн ми каза най-недвусмислено, че не трябва повече да говоря с теб. Смекчи се едва тази сутрин. В един момент на слабост преди време взех, че обещах да изпълнявам заповедите й, и сега тя ми го размахва пред лицето по най-неудобни поводи. Не беше много доволна, че съм ти казал толкова много неща.
— Нинив ме заплаши, че ще ми насини окото, ако приближа до теб — каза навъсено Джюйлин и се подпря на бамбуковата си тояга. Носеше някаква тарабонска шапка, която изобщо не можеше да му помогне срещу жегата, и тя също изглеждаше навъсена.
Мат се обърна към жените. Нинив надничаше към него над седлото на закръглената си кафява кобила, но когато го видя, че я гледа, наведе очи. Той нямаше и да допусне, че Нинив е в състояние да пребие Джюйлин, но мургавият хващач на крадци бе далечен отглас на мъжа, с когото се бе запознал в Тийр. Онзи Джюйлин беше готов на всичко, докато този, с постоянно присвити вежди, като че ли непрекъснато се притесняваше от нещо.
— Ще я науча аз на прилично държане през това пътуване, Джюйлин. Том, аз съм този, който трябва да се извини. За онова, дето ти казах за писмото. Нещо се бях разгорещил и поразтревожил заради глупостта на жените. Надявам се да ти е донесло добри новини. — Твърде късно си припомни какво му беше казал Том. Оставил беше жената, написала му писмото, да загине.
Но Том само сви рамене. Ако не беше това веселчунско наметало, Мат не знаеше какво да си мисли за него.
— Добри новини ли? Още не съм го разгадал. Знаеш ли, човек често не може да разбере една жена приятел ли му е, враг ли или любима, преди да е станало твърде късно. Понякога се оказва, че е и трите неща наведнъж. — Мат очакваше да последва смях, но Том се намръщи и въздъхна. — Жените като че ли винаги обичат да се правят на загадъчни, Мат. Мога да ти дам един пример. Помниш ли Алудра?
Мат се замисли.
— Илюминаторката, дето й помогнахме да не й клъцнат гърлото в Арингил ли?
— Същата. Двамата с Джюйлин я срещнахме по време на нашите пътувания и тя просто не ме познаваше. Не че не ме позна — човек като пътува с някого, си говори с него, опознават се. Алудра не искаше да ме познава и макар да не разбирах защо, не виждах смисъл да се натрапвам. Срещнах я като непозната и я оставих като непозната. Сега приятел ли да я наречеш, или враг?
— Може би любима — каза сухо Мат. Той лично нямаше нищо против да срещне Алудра отново: беше му дала едни фойерверки, които се бяха оказали много полезни. — Ако искаш да научиш повече за жените, питай Перин, не мен. По-рано си мислех, че и Ранд ги познава, но за Перин съм сигурен. — Елейн си говореше нещо с двете Айез Седай под бдителния поглед на Ловкинята. Една от по-възрастните Айез Седай изгледа замислено Мат. Двете имаха същата стойка като на Елейн, хладна като някоя кралица на проклетия й трон. — Е, с малко късмет няма да ми се наложи дълго да се примирявам с тях — измърмори той на себе си. — С малко късмет, каквото и да са намислили да правят, няма да продължи дълго и ще можем да се върнем тук след пет-десет дни. — С малко късмет можеше да се върне преди Бандата да е тръгнала да следва като сянка тези сбърканячки. Да проследи не една армия, а две наведнъж, щеше да е толкова лесно, колкото да открадне топла баница, но не изгаряше от желание да търпи компанията на Елейн повече от необходимото.
— Десет дни ли? — каза Том. — Мат, дори с този техен „праг“ ще минат поне пет-шест дни само докато стигнем Ебу Дар. По-добре е от двадесетина, но…
Мат не го слушаше. Всичкото раздразнение, което бе струпал още откакто за първи път зърна Егвийн, изведнъж изригна в главата му. Свали нервно шапката си и закрачи към Елейн и останалите. Не стига, че го държаха на тъмно — как очакваха впрочем да ги пази от неприятностите, след като не му казваха нищо? — но това си беше направо тъпо. Нинив го видя, че се приближава, и кой знае защо, отново се сниши като патка зад коня си.
— Интересно ще е да пътуваме с един тавирен — каза едната от белокосите Айез Седай. Макар и отблизо, той не можеше да й припише каквато и да било възраст, въпреки че по някакъв начин лицето й
