й беше казала, че онзи Ванин бил изровил доста неща преди тя самата да е успяла да му ги подхвърли под носа. И че ако й дойдел „умът в главата“ и прибегнела до Бандата за закрила, Бандата трябвало да е близо до нея.
— Не е ли време да яхнем конете? — каза тя. — Ако тръгнем веднага, ще можем да догоним лорд Брин преди залез.
Глава 45
Горчива мисъл
Вилнар водеше конния патрул из улиците на Новия град а//и/ си мислеше дали да не се обръсне. Някои други вече се бяха обръснали заради тази неестествена жега. В Салдеа все пак трябваше да е по- хладно.
Да остави мислите си да блуждаят беше съвсем безопасно. Коня си можеше да води и насън, а и само някой много тъп уличен джебчия би опитал занаята си близо до десетината салдейци. Обикаляха напосоки, за да не могат да разберат тези типове къде са в безопасност. Всъщност по-често вместо да залавят крадци, те просто задържаха онези, които сами идваха при тях. И най-здравият побойник в Кемлин бе готов да се затича към Салдейците, за да го приберат преди да са го спипали айилците. Така че Вилнар оглеждаше с половин око улицата и бе оставил ума си да се рее. Замисли се за момичето, за което искаше да се ожени; бащата на Терян беше търговец и искаше да си има зет войник навярно повече, отколкото Терян искаше да си има мъж. Замисли се и за играта, която му бяха предложили няколко айилки; „Целувката на Девите“ му бе прозвучало съвсем невинно, но в очите им бе доловил някакъв блясък, заради който не можеше да им се довери напълно. Преди всичко обаче се замисли за Айез Седай.
Винаги му се беше искало да види някоя Айез Седай, а със сигурност сега едва ли имаше някое по- подходящо място за това от Кемлин, освен ако не отидеше до Тар Валон. Явно в Кемлин беше пълно с Айез Седай. Беше яздил и до „Хрътката на Кулаин“, където според мълвата имаше поне сто Айез Седай, но така и не можа да се насили да влезе. Достатъчно храбър беше, все едно срещу мъже или тролоци, но мисълта за Айез Седай го притесняваше. Освен това ханът едва ли можеше да приюти сто Айез Седай, а никое от момичетата, които успя да види, не можеше да мине за Айез Седай. Ходил беше и до „Короната на розите“ и беше наблюдавал от другата страна на улицата, но също не беше сигурен дали жените, които успя да види, бяха Айез Седай.
Той погледна една слаба жена, която излезе от някаква висока къща. Жената спря намръщена на вратата, нахлупи на главата си широка сламена шапка и се забърза нанякъде. Вилнар поклати глава. Не можеше да определи възрастта й, но това не стигаше. Знаеше той как да разпознае Айез Седай. Нека Джидар да твърди колкото си ще, че те били толкова красиви, че можели да убият всеки мъж с усмивката си, и нищо, че според Рисен всички били с една стъпка по-високи от най-високия мъж. Вилнар знаеше, че можеш най-добре да ги разпознаеш по лицата им, по онези техни безвременни като на безсмъртни лица. Невъзможно трябваше да е да се сбърка това.
Патрулът стигна до укрепената с кули сводеста арка на портата Бели мост и Вилнар забрави за Айез Седай. Отвън бе едно от пазарищата — дълги каменни навеси, покрити с червени керемиди, с ясли и огради, пълни с телета, свине и овце, с кокошки, патици и гъски, и сергии, по които се продаваше какво ли не, от боб до ряпа. Обикновено по тези пазарища цареше какофония от викове на фермери, хвалещи шумно стоката си, но сега с изключение на животинския врясък към портата настъпваше безмълвие, съпътстващо най-странната процесия, която Вилнар беше виждал.
Дълга колона селяни по четирима в редица и на коне оформяше челото й, а след тях като че ли следваше върволица от фургони. Селяни, със сигурност, в тези груби вълнени аби, но пък всеки носеше на гърба си най-дългия лък, който той бе виждал, плюс пълен колчан на едното бедро и дълъг нож или къс меч на другото. Процесията се предвождаше от бяло знаме, обрамчено с червено и с червена вълча глава на него, а около знамето — мешавица от хора, не по-малко странна от самата колона. Сред тях имаше трима айилци, пешаци естествено, мъж и две Деви, и някакъв чешит, чиито убийствено жълти торбести гащи и яркозелено палто на бели ивици подсказваха, че е Калайджия, стига да го нямаше дългия меч на гърба му. Водеше кон, голям колкото товарен кон от Нашун, със седло, направено като за някой великан. Самият им предводител май беше един мъжага с широки рамене и рунтава коса, с къса брада и злокобна секира, окачена на колана му, а от едната му страна яздеше салдейка с тясна тъмна пола, която непрекъснато го поглеждаше с най-нежния…
Вилнар се втренчи в нея. Познаваше я тази жена. Сети се за лорд Башийр, който точно в този момент беше в Кралския дворец. Нещо повече, сети се и за лейди Дейра и сърцето му се смъкна в петите — тя също беше в палата. Ако точно в тази минута някоя Айез Седай махнеше с ръка и превърнеше цялата тази колона в тролоци, Вилнар щеше да падне от седлото си от радост. Навярно това беше цената на доскорошния му унес. Ако не се беше унесъл, а мислеше само за задълженията си, патрулът му отдавна щеше да е минал оттук. Но заповедите си бяха заповеди.
Зачуден дали лейди Дейра няма да реши, че има на раменете си не глава, а мях, пълен с въздух, той развърна хората си пред портата.
Перин подкара коня си към портата и дръпна юздите на десетина крачки от нея. Стъпко спря с радост — жегата не му харесваше. Конниците, препречили портата, бяха салдейци, ако можеше да се съди по големите им носове и дръпнатите им очи; някои бяха с лъскави черни бради, други с дебели мустаци, а трети бяха гладко обръснати. Всички, с изключение на един, бяха стиснали дръжките на мечовете си. Въздухът откъм тях се раздвижи; дори и полъх не беше. Нямаше миризма на страх. Перин погледна към Файле, но тя се беше привела над дългата шия на Лястовица и най-съсредоточено опипваше такъмите й; от нея леко ухаеше на билков сапун и тревога. Бяха чули вест за салдейци в Кемлин през последните около двеста мили от пътя, салдейци, предвождани вероятно от баща й. Това сякаш не тревожеше толкова Файле, но тя беше сигурна, че майка й също ще е в Кемлин. И твърдеше, че уж това не я безпокояло.
— От лъкометците дори няма да имаме нужда — каза тихо Ейрам и погали дръжката на меча, стърчаща над рамото му. Тъмните му очи като че ли бяха изпълнени с нетърпение; от него определено миришеше на възбуда. — Те са само десет. Двамата с теб можем да си пробием път и сами. — Гаул междувременно се беше забулил и почти сигурно Баин и Чиад също, от другата страна на Файле.
— Никакви стрелци и никакви пробиви — каза Перин. — И никакви копия, Гаул. — На Баин и Чиад не каза нищо; те бездруго слушаха само Файле. Която не изглеждаше никак готова скоро да вдигне глава и да каже нещо. Гаул смъкна булото си и сви рамене. Ейрам се навъси разочаровано.
Перин се обърна към салдейците. Жълто-златистите му очи срещнаха няколко нервни мъжки погледа.
— Аз съм Перин Айбара. Мисля, че Ранд ал-Тор ще иска да ме види.
Брадатият непознат, който единствен не бе докоснал дръжката на меча си, кимна и каза:
— Аз съм Вилнар Барада, лорд Айбара. Подлейтенант, заклет в меча на лорд Башийр. — Произнесе го много гръмко, обаче отбягваше да поглежда Файле. Тя въздъхна при споменаването на баща си и изгледа навъсено Барада, още повече след като той продължаваше да не й обръща внимание. — Заповедите на лорд Башийр — продължи той, като сякаш между другото добави, — а също и на лорд Дракона, са, че никой благородник не може да влиза в Кемлин с повече от двадесет въоръжени мъже или петдесет слуги.
Ейрам помръдна на седлото си — той беше по-докачлив за така наречената чест на Перин дори от Файле, но слава на Светлината, нямаше да извади меча си от ножницата освен ако Перин не му заповядаше.
Перин заговори през рамо:
— Данил, върни всички на онази ливада, край която минахме преди три мили, и вдигнете лагера там. Ако някой фермер вземе да се оплаква, дай му малко злато и го успокой. Обясни му, че ще му се заплатят всички щети. Ейрам, ти се връщаш с тях.
Данил Луин, мъж с дебели мустаци, които почти скриваха устата му, докосна челото си с юмрук, въпреки че Перин непрекъснато му казваше, че едно „добре“ е предостатъчно, и веднага зараздава заповеди всички да обръщат. Ейрам се вкочани, разбира се — той не обичаше да остава настрана от Перин, — но не каза нищо. Понякога на Перин му се струваше, че в лицето на бившия Калайджии се е сдобил с истински вълкодав. Не беше никак добре човек да се държи точно така, но не знаеше какво да направи по
