въпроса.
Очакваше, че Файле ще му наговори куп приказки за това връщане на всички — очакваше тя отново да зачекне досадната тема за така нареченото му „положение“ и да настои за двадесетимата, за които бе споменал Барада, както и за свитата от поне петдесет слуги в добавка — но тя се бе навела от седлото и си шепнеше нещо с Баин и Чиад. Той се постара да не слуша, въпреки че все пак долови няколко думи. Нещо за мъжете, което бе изречено с много насмешка — на жените винаги сякаш или им беше смешно, или се ядосваха, когато говореха за мъже. Тъкмо Файле беше причината всички тези хора да се мъкнат след него, със знамето отгоре на всичко, макар все още да не му беше ясно как бе успяла да го постигне. А отзад във фургоните, представете си, имаше слуги, мъже и жени, облечени в ливреи с вълча глава на рамото. При това дори хората на Две реки не възразиха; напротив, изглеждаха не по-малко горди от целия този маскарад, отколкото бежанците.
— Така доволен ли сте? — попита той Барада. — Останалите можете да ни придружите до Ранд, ако не искате да се изгубим.
— Мисля, че… — Черните очи на Барада пробягаха към Файле и моментално се отместиха. — Мисля, че така ще е най-добре.
След като Файле се изправи, Баин и Чиад заподтичваха край колоната конници, напирайки през тълпата все едно че нямат нищо общо с тях. Салдейците изобщо не се изненадаха, но пък те сигурно бяха свикнали с айилците: според мълвата Кемлин гъмжеше от айилци.
— Трябва да се видя с няколко братя по копие — каза рязко Гаул. — Дано винаги намираш вода и заслон, Перин Айбара. — И хукна след жените. Файле скри насмешливата си усмивка зад дланта си в сива ръкавица.
Перин само поклати глава. Гаул искаше да се ожени за Чиад, но според айилския обичай тя трябваше да го покани и макар че според Файле тя желаеше да му стане любима, нямаше да остави копието, за да се омъжи. А той изглеждаше обиден като някое момиче от Две реки при подобни обстоятелства. Баин като че ли също имаше дял в цялата тази история, макар Перин да не разбираше как точно. Файле бе заявила, че също не знае, макар и някак много набързо, докато Гаул помръкна, когато го попита. Странни хора.
Салдейците им заотваряха път сред множеството, но Перин почти не обръщаше внимание на тълпите, изпълващи града. Веднъж бе виждал Кемлин, или поне част от него, а и напоследък градовете не му харесваха особено. Вълците рядко приближаваха до стените на някой град; не беше усещал близостта на нито един от два дни. Това, което сега правеше той, бе да попоглежда накриво жена си, като се стараеше тя да не го забележи. Но все едно че я зяпаше открито. Тя винаги яздеше с изправен гръб, но сега направо се беше вдървила, забила гневен поглед в гърба на Барада. Раменете на мъжа се бяха смъкнали, сякаш той усещаше погледа й. И на един сокол погледът не можеше да се мери по свирепост с този на Файле.
Перин подозираше, че тя си мисли за същото като него, макар навярно не и със същите фрази. За баща си. На нея със сигурност й предстоеше да даде няколко обяснения — в края на краищата, тя бе избягала от дома си, за да стане Ловкиня на Рога — но тъкмо Перин беше този, който трябваше да се изправи лице в лице с владетеля на Башийр, Тир и Сидона, за да го уведоми, че един ковач се е оженил за неговата дъщеря и наследничка. Нещо, което Перин не очакваше с кой знае какво нетърпение. Никога не се беше смятал за особено храбър — да правиш каквото е нужно не беше никаква храброст, — но пък и никога не си беше помислял, че е страхливец. А от мисълта за бащата на Файле устата му пресъхваше. Май трябваше да се върне и да се погрижи за устройването на лагера. Едно писмо до лорд Башийр щеше да обясни всичко. Внимателно съставено писмо можеше да му отнеме два-три дни, докато го напише. Навярно и повече. Думите му идваха трудно.
Един поглед към пурпурното знаме, веещо се лениво над Кралския дворец, го накара да се стресне, сякаш го удариха с чук по главата. Мълвата говореше за това. Перин знаеше, че не е знамето на Дракона, каквото и да твърдеше мълвата — някои твърдяха, че означавало, че Айез Седай служат на Ранд; според други — че той служел на тях — и Перин се зачуди защо Ранд не бе развял самото знаме на Дракона. Ранд. Все още усещаше как Ранд го притегля към себе си, като по-голям тавирен, притеглящ по-малкия. Това чувство не му подсказваше къде точно се намира Ранд; притеглянето не беше от такъв вид. Беше напуснал Две реки с очакването, че ще тръгне към Тийр или Светлината само знае накъде, и само буйният поток от слухове и приказки, потекъл на запад през Андор, го бе довел тук. Някои от тези приказки и слухове звучаха доста обезпокоително. Не, това, което изпитваше, беше необходимост да е близо до Ранд, или навярно нуждата на Ранд от неговата близост, като някакъв сърбеж между плешките, до който ръката ти не може да се добере, за да се почешеш. Сега много скоро щеше да се почеше, макар почти да му се искаше това да не стане. Имаше си той една мечта, такава, на която Файле със сигурност щеше да се изсмее, както си падаше по приключенията. Мечтата му беше да си живее в една малка къщурка с нея, някъде в селски краища, далеч от големите градове и всякаква суета. А около Ранд винаги цареше суета. Но Ранд имаше нужда от него и той щеше да направи това, което трябва.
Влязоха в един широк, обкръжен с колони вътрешен двор и Перин откачи колана, натежал от секирата, и го метна на седлото — беше истинско облекчение да се отърве от нея за малко — и двама облечени в бели роби слуги — мъж и жена — отведоха Стъпко и Лястовица. След няколко разменени думи Барада предаде него и Файле на някакви айилци с ледени погледи — повечето от тях носеха на челата си превръзки с черно-белия диск по средата — които ги поведоха навътре и с още по-малко приказки ги предадоха на свой ред на Деви, чиито погледи бяха още по-ледени. Перин не познаваше нито една от тях от Камъка и усилията му да ги заговори бяха посрещнати с безизразни лица. Ръцете им се разшаваха в ръчния говор на Девите и една от тях бе избрана да поведе него и Файле още по-навътре в двореца — стройна жена с пясъчножълта коса, която сигурно беше на възрастта на Файле. Представи се като Лериан и това май бяха единствените думи, които се отрониха от устата й, освен че ги предупреди да не се помотават. Той съжали, че Баин и Чиад не са с тях — едно познато лице може би щеше да я зарадва малко. Файле се плъзгаше по коридорите като някоя важна дама, каквато си беше, въпреки че на всяка пресечка се оглеждаше бързо в двете посоки. Явно не искаше баща й да я изненада.
Най-сетне стигнаха до една двукрила врата с гравирани лъвове, пред която още две приклекнали Деви бързо се изправиха и след като пръстите им отново се разшаваха в ръчния им говор, пясъчнокосата Дева влезе, без да чука.
Перин тъкмо се чудеше дали напоследък около Ранд е винаги така, с айилски стражи и без никой да говори, когато крилата на вратата изведнъж се разтвориха и ето ти го Ранд, по риза.
— Перин! Файле! Светлината дано ви е осветила в деня на сватбата ви — засмя се той и целуна Файле. — Колко съжалявам, че не бях там. — Перин усети, че приятелят му е смутен.
— Ти как разбра? — възкликна той, а Ранд отново се засмя и го потупа по рамото.
— Боуд е тук, Перин. Боуд и Джанаци, всички. В Кемлин са. Дотук успяха да ги доведат Верин и Аланна преди да разберат за Кулата. — Изглеждаше уморен, очите му бяха хлътнали, въпреки че смехът му беше бодър. — Светлина, Перин, какви неща само ми разправиха за теб! Лорд Перин на Две реки. Какво ли казва за всичко това госпожа Люхан?
— Ами и тя ме нарича „лорд Перин“ — измърмори кисело Перин. Елзбет Люхан го беше пердашила по задника като малък по-често и от майка му. — И ми се кланя, Ранд! Кланя ми се! — Файле го изгледа накриво. Според нея, той само смущавал хората, когато се опитваше да сложи край на всичките им поклони и реверанси; колкото до собствените му притеснения от тях, казваше, че това било част от цената, която трябвало да плати.
Девата, която беше влязла вътре, се шмугна край Ранд навън и той се сепна.
— Светлина, държа ви на прага. Влизайте, хайде. Лериан, кажи на Сюлин, че искам още пунш. С динята. И й кажи да скача. — Кой знае защо, трите Деви се разсмяха, сякаш Ранд беше казал нещо много смешно.
Само една стъпка през прага и благоуханието на цветя подсказа на Перин, че вътре има друга жена, още преди да я види. А когато я видя, се сепна:
— Мин? — Косата на къси къдрици, везаното синьо палто и панталони не бяха същите, но лицето ги беше. — Мин, ти ли си! — Засмя се и я прегърна. — Ама ние май се събираме всички, а? Файле, това е Мин. Разправял съм ти за нея.
Едва тогава усети на какво му замириса откъм жена му и бързо пусна Мин, която го изгледа ухилена. Изведнъж забеляза, че тесните й панталони подчертават твърда много краката й. Файле имаше твърде
