създаваше впечатление за много, много години. Сигурно беше заради косата. Другата толкова й приличаше, че можеше да я използва за огледало. Може би наистина бяха сестри. — Аз съм Вандийн Намелле.
Мат нямаше никакво настроение да му говорят, че е тавирен. Никога не бе имал такова настроение, но сега — още по-малко.
— Какви са тези глупости, дето ги чувам, за пет-шест дни само докато стигнем до Ебу Дар? — Старият Стражник се изпъна, изгледа го сурово и Мат набързо си поправи преценката за него. Жилав, но и корав, като старо коренище. Това обаче не се отрази на тона му. — Можете да отворите Праг край самия Ебу Дар. Не сме някаква си проклета армия, че да изплашим някого, а колкото до изскачането ви от въздуха, вие сте Айез Седай. Хората очакват от вас да изскачате от въздуха и да минавате през стените.
— Боя се, че говориш не с която трябва — каза Вандийн. Той погледна към другата белокоса, която поклати глава, и Вандийн каза: — Страхувам се, че не е и Аделиз. Изглежда, не сме достатъчно силни за някои от новостите.
Мат се поколеба, след което нахлупи шапката си и се обърна към Елейн.
Брадичката й се вдигна.
— Изглежда, знаете много по-малко, отколкото си въобразявате, господин Каутон — каза тя хладно. Той забеляза, че тя не се поти, също като двете… другите две… Айез Седай. Ловкинята го гледаше предизвикателно. Що за бръмбар й беше влязъл в ухото на тази? — Около Ебу Дар има селца и ферми на сто мили околовръст — продължи Елейн, все едно обясняваше очевидни неща на някой идиот. — Един Праг е доста опасен. Не възнамерявам да избия овцете или кравите на някой беден човечец, още по-малко да убия самия него.
Подразни го не само тонът й. Беше права и това го подразнн още повече. Обаче нямаше намерение да й го признае, не и на нея, и докато търсеше начин да се измъкне, видя откъм селото да идва Егвийн с поне две дузини Айез Седай, повечето от които наметнати с шаловете си с ресни. По точно идваше тя, а те я следваха. Вдигнала глава, тя гледаше право напред, а другите крачеха зад нея на малки групички. Шериам, със синия шарф на Пазителката, говореше с Миреле и някаква Айез Седай с грубовато лице, която странно как излъчваше майчинско добродушие. Освен Делана той не разпозна нито една от останалите — едната бе свила побелялата си коса на кок; колко възрастна всъщност трябваше да е една Айез Седай, за да побелее косата й? — но си говореха помежду си, пренебрегвайки жената, която бяха провъзгласили за Амирлин. Егвийн все едно че беше съвсем сама — и наистина изглеждаше самотна. Доколкото я познаваше, тя се стараеше много усилено да бъде това, за което я бяха провъзгласили, а те я оставяха сама пред очите на всички.
„В Ямата на ориста да вървят всички, ако си мислят, че могат да се държат по този начин с една жена от Две реки“ — помисли си той мрачно.
Закрачи да посрещне Егвийн, с широк жест свали шапката си и се поклони, сгъна най-елегантно крак — когато се наложеше, знаеше как да го прави.
— Добро утро, майко, и дано Светлината да ви освети — рече Мат толкова високо, че да го чуят чак в селото. После коленичи, хвана дясната й ръка и целуна пръстена на Великата змия. Метна един бърз и гневен поглед към Талманес и останалите, скрито от Егвийн и онези след нея, и хората му се смъкнаха на колене и извикаха:
— Светлината да ви освети, майко. — Дори Том и Джюйлин.
Отначало Егвийн като че ли се стресна, но бързо го прикри. После се усмихна и тихо каза:
— Благодаря ти, Мат.
За миг той се втренчи в нея, а после се окашля, изправи се и изтупа коленете си. Шериам и всички онези, другите, се бяха втренчили в него.
— Не те очаквах тук — каза той тихо, — но пък, изглежда, животът е пълен с неща, които не съм очаквал. Амирлин винаги ли излиза да се види с хората, когато тръгват на път? Случайно да си склонна да ми обясниш най-после какво става, а?
Отначало му се стори, че може и да го направи, но после тя стисна за миг устни и леко поклати глава.
— Винаги ще излизам да изпращам приятели, Мат. Щях да поговоря с теб и преди това, ако наистина не бях толкова заета. Мат, наистина, постарай се да се предпазиш от неприятности в Ебу Дар.
Той я изгледа раздразнено. Взел той да й коленичи и пръстени да й целува, а тя ще му казва на него да се пази от беди, след като цялата работа се свеждаше да това да запази цели кожите на Елейн и Нинив.
— Ще се постарая, майко — отвърна той заядливо, но не прекалено. Шериам и някоя от ония можеше да са достатъчно близо, за да чуят. — Ако ме извините, трябва да се погрижа за хората си.
Още един поклон и той отстъпи няколко крачки заднишком, след което се обърна и закрачи към все още коленичилите си хора.
— Вие да не сте решили да стоите така, докато пуснете корен? — изръмжа им Мат. — На конете. — Сам изпълни заповедта си и всички с изключение на Талманес се метнаха на седлата.
Егвийн размени няколко думи с Елейн и Нинив, докато Вандийн и Аделиз отидоха да поговорят с Шериам, след което настъпи часът, ей така изведнъж, след цялото това разтакаване. Елейн пристъпи напред и изведнъж пред нея се появи резка от светлина, разшири се до отвор и гледката през него, нещо като било на нисък хълм, покрито с кафява трева, се завъртя и спря. Точно както го правеше Ранд. Почти.
— Слизай от конете — заповяда Мат. Елейн изглеждаше напълно доволна от себе си — човек изобщо нямаше да заподозре що за жена е, ако видеше радостната й усмивка, подканяща Нинив и Авиенда да споделят задоволството й — но колкото и да беше доволна, прагът не беше толкова широк, колкото Ранд го бе направил за Бандата. Разбира се, сегашният им брой изобщо не можеше да се сравнява с този на Бандата, но поне можеше да го направи достатъчно висок, за да скочи човек през него на коня си.
Ниските покрити с изсъхнала трева хълмове от другата страна продължаваха докъдето поглед стига, макар че чернилката на юг предполагаше гора. Прашни хълмове.
— Не бива да напрягаме прекалено конете — каза Аделиз и леко се метна на сивата си кобила щом Прагът изчезна. Животното сякаш щеше да се чувства повече у дома си в някой шадраван.
— О, разбира се, че не — каза Вандийн, също яхна коня си и двете поеха на юг, като махнаха на останалите да ги последват. Старият Стражник подкара по петите им.
Нинив и Елейн се спогледаха раздразнено, след което сръгаха кобилите си да догонят старите жени. Копитата затупуркаха в спечената пръст. Ловкинята със златната коса ги последва също както Стражникът другите две.
Мат въздъхна, развърза черната кърпа на врата си и я стегна около носа и устата си. Колкото и да му беше приятно да види как дъртите Айез Седай учат другите двечки как се стои мирно, това, което наистина му се искаше, беше една езда без никакви произшествия, кратко пребиваване в Ебу Дар и бързо прескачане обратно в Салидар, преди Егвийн да е направила нещо глупаво и непоправимо. Жените винаги му създаваха грижи; ей това той не го разбираше.
След като Прагът примигна и се стопи, Егвийн също въздъхна. Навярно Елейн и Нинив щяха да предпазят Мат да не се забърка в твърде големи неприятности. Да се надява, че ще го предпазят напълно, сигурно беше прекалено. Жегна я съжаление, че го използва, но там, където бе тръгнал сега, сигурно щеше да е от полза поне малко, а и трябваше на всяка цена да бъде отстранен от Бандата. Освен това си го заслужаваше. Може би Елейн все пак щеше да го научи на малко прилично държане.
Тя се обърна към останалите и каза:
— Време е да се заловим с това, което ни чака.
Всички очи се обърнаха към кайриенеца в тъмното палто, който едва сега се качи на коня си край дърветата. „Талманес“ — помисли си Егвийн, Мат така го беше нарекъл като че ли. Не бе посмяла да задава твърде много въпроси. Той ги изгледа за миг и поклати глава, след което подкара навътре в леса.
— Този мъж ще ни създава грижи, освен ако не съм виждала мъж в живота си — каза Романда.
Лелейн кимна.
— Мен ако питате, на мили бих стояла от такъв като него.
Егвийн не си позволи да се усмихне. Бандата на Мат й бе послужила за първата й цел, но сега много зависеше какви заповеди е оставил на този Талманес. Реши, че за това ще трябва да разчита на Мат. Сюан
