което не означаваше, че Андреас охотно би се задържал вкъщи. Двете жени много бързо му писваха на оная работа, твърдеше той, и дори не подозираха до каква степен.
Вечер, захапала цигарата, Брижит изключваше автоматичното поливане и преминаваше на ръчно — беше убедена, че растенията имат чувства, ценят ръчното поливане и са признателни и поласкани от този знак всъщност на заслужено внимание. Трудно е да се каже дали говореше сериозно, когато подхващаше тази тема. Когато беше много горещо, си поливаше и краката.
Сега ги покани да си изплакнат своите, докато още държи маркуча.
— Как мина къпането? — попита тя. — Разкажете ми.
— Не особено склонен да влиза в разговори, Андреас дори не забави ход, само изръмжа нещо и повлече Мишел навътре, без да остави на Еви време да реагира. Докато двамата приведени прекосяваха прага, Брижит продължи:
— Хей, Еви, я ми кажи, чух, че си пострадал. По-добре ли си? Ей Богу, лошо ми стана, като разбрах. Ама наистина, що за идея! Цяла нощ се питах кое би могло да накара момче на твоята възраст, пък и всеки друг, да направи такова нещо и не можах да си отговоря.
В съседната градина семейство Форвил лениво отпиваха от чашите си и се занимаваха със своите бонзай, които все не искаха да загубят листата си — според последните новини още нито едно-единствено не се бе откъснало и приземило върху миниатюрните морави. Час по-рано Лор бе изтърпяла едно яко чукане в кабинета на Аксел Мендер в сградата на Медиа Макс и сега се прибираше вкъщи с черокито си, пълзеше нагоре по алеята с двайсет километра в час и се чувстваше дълбоко оскърбена и самотна. Някъде пееше птичка. В другия край на градината, застанала с лице на запад, Каролин правеше упражнения по йога, навлякла фланела с надпис ELVIS HURTS и с каска на главата. Без да изпуска маркуча, Брижит уверяваше Еви, че на света няма нищо, което да заслужава такава жертва, а той се питаше има ли смисъл да си хаби слюнката. В далечината, долу в долината над магистралата блещукаше някаква светлинка. Имаше задръствания с километри и в двете посоки. Ришар заяви на Габи, че е най-добре да прояви търпение.
Едно ято диви гъски се изгуби в тъмнината, Брижит насочи маркуча си към повторно разцъфтелите бугенвилии и попита Еви дали си дава сметка колко са привилегировани, до каква степен хората очакват от тях не благодарности, а малко по-интелигентно поведение.
Във всеки случай Брижит нямаше квадратна челюст и не приличаше на четири крил гардероб — много мъже падаха в капана и после се чувстваха като в небрано лозе. Затова, когато протегна ръка и нежно погали Еви по бузата, той не се дръпна.
Жестът й нямаше нищо общо с жестовете на Марлен Арамантис, майката на Мишел, които понякога бяха някак двусмислени. Не, беше просто приятелска, безкористна милувка, която трябваше да го успокои, да му покаже, че го разбират и му прощават.
Под бугенвилиите започваше да се образува локва. В този момент най-учудващо се появиха Андреас и Мишел. Леко напрегнати. Андреас, с все още влажни, пригладени коси, с мрачен поглед, се отправи към изхода, като рязко нахлупи качулката на суичъра си върху главата си. Андреас беше сравнително нисък за възрастта си и това обясняваше много неща. Доста хубаво лице, но по-скоро дребен ръст. Поради което ставаше сприхав, когато не получеше каквото желае. С две думи, лесно кипваше.
— Яденето е в хладилника — уведоми го Брижит спокойно, докато той се отдалечаваше от тази прокълната къща — къщата, която му носеше винаги обратното на желаното и от която не очакваше нищо добро.
— Все ми е тая дали му харесва, или не — каза Мишел. — Каквото е, такова. И същото важи и за теб, разбира се.
— Ако обичаш — каза Еви, — не се заяждай с мен. Оправяй се с него. Разберете се веднъж завинаги.
Тръгнаха по платното след Андреас, който бе набрал доста преднина. Светлините по разделителната линия се изкачваха по хълма като гирлянди.
— Какво? Значи не е шега? — попита тя. — Значи наистина смяташ да й погодиш този номер? Ау! Това е страхотно извратено, да знаеш.
Като си помислиш, че са израснали на този път, че бавачките им са ги возили тук с колички, че са тежали само по няколко килограма и не са могли да говорят, нито да мислят за лоши неща, направо не можеш да повярваш. И за миг изпитваш носталгия по онова време.
Андреас вече не беше сигурен в нищо. С гняв и тъга гледаше как Мишел се отдалечава с лека стъпка — изглеждаше така, сякаш плава над керемидено червената настилка на оградената с мимози алея към вратата на Арамантис, — защото краят на тази връзка, усърдно поддържана още от началното училище — понастоящем вече бяха изчерпали цялата гама от опипвания, — наближаваше все повече с всеки изминал ден.
— Как да я убеди човек? — запита се той високо със, свито гърло, изгубен сред океана от чист мрак, какъвто представляваше момичешкият мозък. — Защо е тоя цирк за едно най-обикновено чукане, можеш ли да ми кажеш?
Не беше лесна работа да очертаеш разумна граница между нещата, които момичетата приемаха да правят, и нещата, които не приемаха да правят. Не и преди да ти стане ясно, че обичат да разиграват хората, да ги правят на маймуни, да ги поболяват.
Вдигна една шишарка, която се готвеше да изрита, и я хвърли над покрива на къщата — проектирана от Мале-Стивънс, лондонски период — в момента, когато Мишел влизаше в нея.
Андреас познаваше един тип, който можеше да му изпрати някоя самарянка без проблеми, но Еви не беше особено въодушевен от идеята. Не защото имаше някакви скрупули или сексът го отблъскваше. Просто нещата не трябваше да се смесват. Това, което занимаваше ума му от няколко дни, което се промъкваше в мислите му и ги завладяваше, без да може да му се противопостави, това озарение, тази светлина, които смяташе за завинаги изчезнали, всичко това нямаше нищо общо със секса.
Във всеки случай нямаше намерение да говори на тази тема с Андреас. Не беше сигурен, че приятелят му ще го разбере в състоянието на постоянна възбуда, в което се намираше, откакто бе започнала учебната година — цяла кутия хартиени кърпички на ден не му стигаше.
Изплюха се, когато минаваха покрай къщата на Джудит Беверини, мрачни и угрижени, смазани от тежестта на вселената, осъзнали нищожеството на света, усетили настръхналата му от остриета утроба. Най-гадното бе, че не бяха моторизирани и за да слязат в града, трябваше да разчитат на другите.
Докато продължаваха да вървят в унилата атмосфера на ранната вечер — някои от обитателите на хълма се прибираха, други се готвеха да излизат или си забъркваха сухо мартини на терасата, или се мотаеха из къщите си, — Андреас се обади тук-там, но не попадна на нищо, което да си струва труда, отдалеч да напомня за дрога или дори за най-обикновен семеен ксанакс.
— Мамка му, не ми казвай, че ще си останем само двамата! — изръмжа той с отвратена гримаса.
Но натам вървяха нещата. Понякога и така ставаше. Нощта злокобно се разстилаше над земята като саван над огромна катафалка и нищо не можеше да се направи — простият факт, че си жив, ставаше мъчителен, почти непоносим, подобен на лоша, много лоша шега. Ако не се намереше нищо, което да им помогне да доплуват до зората, ами значи това беше краят на всичко, това беше самата смърт.
Качиха се в стаята на Еви, за да вземат — поради липса на нещо по-интересно — нещата на Анаис, защото се очертаваше ужасна нощ.
На минаване през кухнята Андреас повдигна един-два капака на тенджери. Одобряваше смяната на готвачката у Тренделови и чевръстата италианка Джина напълно му допадаше. Отмъкна едно парче от пилето с лимонов сос — защото Брижит не само редовно чукаше майка му, но и готвеше като първия човек — и го изгълта, докато се качваха по стълбите, по които истеризиралата Лор се бе качила преди половин час.
Не че бе очаквала друго. Аксел Мендер не беше романтик нито на думи, нито на действия. Просна я по корем върху едно бюро и я оправи заднишком, после продължи на мокета с тъмносиньото лого на „Медиа Макс“ върху небесносиния фон. Още имаше залепнала сперма в косите. Погледна се в огледалото и видя на какво прилича жена, която току-що се е изчукала с шейсетгодишен мъж, надрусан с виагра. Изстена и се отпусна на леглото си.
Когато чу момчетата, най-после реши да се съблече. Подритна дрехите си, изпра гащите си на ръка,
