Нечистота

ръцете й. Динг-донг-тряс.

Наведе се да го вдигне. Не изпитваше и капка съмнение, че от този момент нататък двойно ще съжалява, задето е платила на Аксел Мендер в натура.

Еви мълчаливо премина от другата страна на бара и се приближи до фурната.

Лор докосна бузите си — пареха като нагорещени тухли. Свят й се зави, когато осъзна ситуацията, в която се бе оказала. Истинска катастрофа. Никоя майка не би искала да се сблъска с това.

Отиде все пак до бара, качи се на една от табуретките. Смело се въздържа да си налее нещо за пиене. Нямаше какво толкова да каже в своя защита. Чувстваше се наистина много зле. За късмет като че ли не му бе пресякла апетита.

— Еви, погледни ме — каза тя.

Той напълни една чиния с пиле и тайно въздъхна — ясно му бе, че са се забъркали в отвратителна каша и че ще последва мъчителен четвърт час. „Има ли смисъл?“ — би искал да й каже. „Има ли смисъл?“ Но дали това бе най-добрият начин да съкрати страданията им? Би искал също да й каже, че му е през оная работа. Че е ваксиниран срещу историите им за чукане дори когато са особено гадни и особено жалки.

— Погледни ме, ако обичаш.

И тя като Ришар имаше вкус към наказанието. Никога не се опитваше наистина да се предпази. Като че ли бе изгубила този рефлекс след смъртта на Лиза. Вкус към самобичуването. За миг Еви си представи как я шиба с камшик, после я влачи за косите, после й залепва устата със скоч.

Обърна се и я загледа в очите.

— Бих искала да ме извиниш — каза тя. — Бих искала да ме извиниш за думите, които чу…

Отвърна поглед и направи уморен жест. Тъй или инак злото бе сторено — синът й току-що беше изслушал подробен отчет за сексуалните приключения на майка си и се бе насладил на симпатичния й речник и на начина й да назовава нещата с имената им. Бе натъпкала главата на сина си със солени и шокиращи изрази, буквално се бе разголила пред него, нищо не му бе спестила по време на разговора си с Джудит, ама нищичко. Би искала да вярва, че в днешно време едно четиринайсетгодишно момче едва ли би могло да види и чуе нещо за секса, което да му разстрои съня, но не беше съвсем убедена.

Ако можеше да надникне в главата на Еви, нямаше толкова да се притеснява. Стотици порнофилми, купища списания бяха минали оттам, без да броим нощите из Интернет, в сайтовете на луди за връзване, на абсолютни извратеняци, на истински душевноболни. Не бе изключено знанията му по въпроса да надминават всичко, което Лор би могла да си представи. Ако можеше да надникне в главата на Еви, щеше да разбере също, че нямаше основания да се бои за имиджа си — той ни най-малко нямаше да пострада. Но тъй като не знаеше дали и доколко я уважава — мигар има баща или майка, които не са на километри от грубата действителност? — тя невинно се боеше, че реномето й ще поспадне.

— Толкова, толкова съжалявам — прошепна тя. — Това не биваше да се случва. Ако знаеш колко съжалявам. Нямахме нужда от това двамата.

Еви не виждаше от какво биха имали нужда двамата с майка му. Тя изглеждаше наистина разтърсена, а той не разбираше защо, след като не за пръв път спеше с друг мъж и това не беше тайна за никого.

— Би ли могъл да седнеш за минутка? — попита Лор.

— Дойдох да взема нещо за ядене за Андреас. Той ме чака.

— Предполагам, че може да почака още малко — отвърна тя твърдо. — Нали? Та възможно ли ще ти е да ми отделиш малко време и да седнеш тук до мен, на тази тъпа табуретка? Или ти изглежда прекалено трудно?

— Не виждам смисъла на подобен разговор. Не виждам полза от него. Не вярвам, че би имало полза.

— Не мисля, че ще загубим нещо, ако се опознаем малко повече — отвърна тя. — Не мисля, че ще ни навреди.

Нещата загрубяха, мислеше Еви. Не се развиваха както трябва. Заяви, че предпочита да стои прав. На лунната светлина, сред букетите цветя майка му щеше да се опита да замаже нещата и на Еви му бе донякъде любопитно как щеше да подходи, какъв заслепяващ прах щеше да разпръсне във въздуха — като например да подхвърли, че въпросният тип е използвал презерватив, да признае, че не е изпитала никакво удоволствие, да намекне, че е направила саможертва, да изиграе ролята на, кажи-речи, невинна жертва, след като все още вонеше на секс, образно казано.

От друга страна, нямаше желание да я слуша. Беше дошъл за парче пилешко и нямаше вина, че е дочул деликатните й и лепкави признания. На никой не би му станало приятно.

— Искам да знам за какво мислиш — каза тя. — Опитай се да не ме пращаш за зелен хайвер.

— Не те пращам за зелен хайвер.

— Пращаш ме. Разбира се, че ме пращаш. Предпочитам да ми се изплюеш в лицето, ако искаш да знаеш. Предпочитам да ми кажеш в очите какво мислиш.

Добре ли е тази жена? Какъв й е проблемът?

Когато се прибра, Ришар завари къщата празна, но това не се отрази на настроението му. Нито му попречи да вечеря сам. Налагаше се да се примири, да не се формализира, когато се сблъска с тази пустота, която цари в повечето семейства с пораснали деца.

Нищо не може да е като преди. Разбереш ли това, приемеш ли го, действителността няма да ти изглежда толкова зловеща. Дори полумракът става приемлив, понякога се превръща в истински съучастник.

Наля си чаша вино и седна пред ниската масичка. Пилето беше сочно и вкусно. Чувстваше се освежен от миговете, прекарани в компанията на Габи Гарлич, зареден за цялата вечер. Отдавна не се бе усещал така добре в кожата си.

Някога беше писател. По-скоро добър писател. С времето бе забравил този факт, бе го погребал под пластовете хероин и ето, че той се появяваше отново след една разходка с кола с негова читателка.

Когато Габи Гарлич заяви, че е чела „Независимост“, последния му роман, издаден преди петнайсет години, той се обърна към нея, неспособен да произнесе и дума. Беше направо гениално. Бяха попаднали в задръстване в края на града, някъде към Сен Жорж, и околният свят му се видя по-светъл.

— Не съм ли ви казвала? — добави тя.

Каква вероятност има днес да попаднеш на млад човек, който чете книги? Който не стои непрекъснато пред телевизора, способен е да напише три реда за Шекспир, да се прехласва пред стила на Набоков или да изгълта роман от Дона Тарт, като се моли никога да не свършва? Едно на хиляда.

Ришар се питаше дали Габи не му се привижда. Вълна от горещина заливаше шосето, докато слънцето залязваше в далечината между кулите в административната част на града, и пейзажът сякаш плуваше, разстилаше се вълнообразно по цялата дължина на авенюто, покрай което се редуваха нови модерни сгради. Но Габи Гарлич беше от жива по-жива и точно от това имаше нужда Ришар, макар в момента да не го знаеше, точно от това, да се почувства освежен, да стане обект на малко възхищение след всичките тези унили години, да се почувства ободрен, да вдъхва уважение поне от време на време, да бъде другаде, да бъде друг, не този, за когото го смятаха жена му и синът му.

Половин час стояха в колата пред дома й. Толкова много можеше да се каже за писането, за непрекъснатото внимание към ритъма и звучността на думите, за целия този каторжен труд, който обаче беше и единственото удоволствие на писателя. Толкова много можеше да се разкаже за това колко е трудно да се изгради свястна фраза, която да не прилича на никоя друга и която да диша, да живее. Ришар можеше да бъде неизчерпаем на тази тема, стига да имаше кой да го слуша.

При това в случая не ставаше дума за разговор с някой стар глупак, с някой критик или с някой побъркан на тема литература, а за разходка през един прекрасен ден с ръце в джобовете, в мир със света и със себе си.

Ришар отдавна не беше изпитвал такова щастие. Като се разделиха, й се извини за това, че е бил толкова досаден и толкова въодушевен, но тя му бе отговорила, че е било вълнуващо. И в този отговор имаше толкова свежест, толкова непринуденост, толкова светлина, че на връщане изпусна едно отклонение и удължи пътя си с няколко километра.