Нечистота

Този боклук Габи Гарлич сигурно бе лизала задника на Лиза, йес, не можеше да се отрече, но какво печелеше? Какво й бе останало днес?

Анаис тракаше със зъби. Свиваше се на кълбо върху пясъка, защото никакво слънце не можеше да я стопли. Тежко е да ги гледаш как се галят, как си пускат език една на друга, как се опипват между краката. Габи беше горчивият хап, който трябваше да се преглътне, Габи беше истинска мръсница. И ако имаше нещо, което Анаис трудно можеше да понесе, то бе да вижда как сега Габи се върти около братлето.

Дали не се опитваше да го сваля? Това вече би било върхът. Направо да ти се повдигне. Да сваля Еви? Мамка му! Да сваля Еви би било направо гротескно. Би било обратното на това, да оставиш мъртвите да почиват в мир, ако я питаха нея.

На връщане спря у Дани Кларанс. Паркира субаруто встрани, под високите бамбукови дървета, които се полюшваха в хладния въздух.

Дани правеше Бог знае какво зад къщата с една водна помпа, произведена някъде в източните страни.

Разполагаше с трева, енергийни напитки и малко ЛСД — слаба работа, но на Анаис не й се разправяше, затова се задоволи да кимне. Той премери тревата, преброи хапчетата и парченцата попивателна.

— А утре? Може би ще развали спирачките на субаруто ми? — гневеше се Анаис. — Или ще ми изпрати колет — бомба?

Дани отвърна, че не е невъзможно. Познаваше семейство Трендел. По времето, когато Ришар ходеше надрусан от сутрин до вечер, Дани наминаваше от време на време през тях да види дали нямат нужда от нещо и понякога водеше двете деца на разходка.

Дани смяташе, че Еви е способен на много неща, но отказваше да каже мнението си за смъртта на Лиза, което вбесяваше Анаис.

Предпочиташе да не се меси в историите им. Доставяше им каквото искаха и с това ролята му се изчерпваше.

— Но какво смяташ да правиш с тези снимки? Срещу кого си настроена всъщност?

Невинаги успяваше да се контролира, понякога не издържаше — беше по-силно от него. Не желаеше да се меси, за нищо на света, но не можеше да не си завре носа, колкото и да се съпротивляваше, не можеше да не се раздрънка като някоя стара окаяна сврака, вместо да си затваря устата. Непреодолим порив.

Досаждала на всички с тези снимки, каза й той в очите.

— Преброи банкнотите — Анаис ги измъкна от ужасните си шорти с ресни, които я правеха още по- дебела, — но умът му бе другаде. Виждаше, че момичето нямаше намерение да се отказва от идеята за голям скандал и се питаше дали не може да направи нещо.

— Живееш прекалено изолирано — отвърна му тя. — Мозъкът ти започва да се атрофира, така да знаеш.

— Да, но това не е от самотата. От възрастта е, не е от самотата.

Излязоха. Той я изпрати до субаруто. Тя тикна дрогата под седалката и каза:

— Позволявам си да настоявам за снимките.

Той скръцна със зъби и удари с юмрук по покрива на колата. Бум. Огледа се — за миг придоби заплашителен вид.

— Бих отишла и сама — въздъхна тя, — но ме мързи. А и просто не мога да се срещна с него очи в очи. Как ме виждаш?

Той се захили. Винаги се впечатляваше от ината на Анаис, от непоклатимата й решимост, дори когато бе насочена срещу него. Захили се, защото изпитваше дълбоко уважение към този вид поведение, към начина, по който момичето го гледаше, без да мигне.

На връщане се размина с кабриолета на Ерик Дюнкала, който отиваше у Тренделови. Говореше по телефона с Лор и се опитваше да я успокои. Казваше слушай, на път съм, наближавам, ето, показвам пропуска си на пазача, пристигам; хайде, не ставай смешна, съвземи се, ало, не прави нищо непоправимо, идвам.

Ришар беше в градината. И той притискаше към ухото си мобилен телефон, докато се разхождаше, превит на две, раздразнен, и говореше с баща си.

— Да му се не види, елате, когато искате, у дома сте си. Трябва ли да ви го повтарям? Татко, по дяволите, всички ще се радват. Всички ужасно ще се радват да ви видят. Ама с какъв тон да ти го кажа? Идвайте с мама, когато пожелаете. Разбира се, че ви очаквахме. Както всяка година по това време. Останете колкото искате. Три месеца? Не, шегувам се. Не, нямаме нужда от нищо. Боже Господи, слушаш ли ме изобщо?

Когато забеляза Ерик, Ришар тъкмо бе уредил въпроса с идването на родителите си и триеше челото си с една ръка, докато с другата с всичка сила стискаше телефона и свирепо го гледаше, сякаш очакваше да експлодира.

Прегради пътя на Ерик Дюнкала, чиито мускулести гърди и плосък корем се очертаваха под копринения потник „Пол Смит“ — добре поне че си бръснеше мишниците.

— Сега ще ми кажеш какво става горе — нареди той. — Искам да знам какво се е случило. Съветвам те да говориш.

Това, което Ришар сочеше горе, на етажа зад гърба му, това, което твърдо сочеше с палец, беше стаята на Лор със спуснати завеси на прозорците.

Ерик вдигна слънчевите си очила на челото си. После постави ръце на кръста си и направи гримаса, докато се взираше в тревата, която растеше между краката му.

— Знаеш как е — изрече той накрая. — Толкова е чувствителна.

Ришар го изгледа, поклащайки глава.

— Да, това е първата дума, която ти идва наум. Чувствителна. Знаеш ли, че много те бива да намираш точната дума?

Отдръпнаха се в сянката на малка горичка, където се разнасяше силно ухание на мед и портокалови кори. Там имаше широки плетени столове, възглавнички, вестник, томче стихове от XIX век, получено от Ришар по пощата, писмо на читател, което започваше с „Господине, никак не ми хареса последното ви произведение“, английски цигари без филтър, чаша с джин и сок от червен грейпфрут и остатък от бъркани яйца.

— Знам какво си мислиш, Ерик. Седни за малко. Много добре знам какво си мислиш. Налей си нещо. Но Лор все още ми е жена, както знаеш. Все още сме женени, до доказване на противното. И признай, че нямам навик да ви се бъркам в работите. Не съм такъв. Не те разпитвам по най-малкия повод. Така ли е? Така ли е, Ерик?

Ерик носеше обувки с много остри носове, които в момента разглеждаше с удоволствие.

— Но този път ми се струва сериозно — продължи Ришар. — Как да ти кажа, с тази жена все още съм способен да преценя кога е сериозно. Общуваме си от по-отдавна, отколкото с теб, доколкото знам.

Ерик прекара ръка по изрусените си коси, които затанцуваха между пръстите му като радиоактивни житни стебла. После с гримаса погледна небето.

— Виж, знаеш как става — тъжно каза той. — Сякаш е излязла от хладилник. Сякаш е спала зимен сън през всичкото това време.

— Добре. Но бъди малко по-ясен. За какво точно говориш?

— За какво говоря? Според теб за какво? Да ти го нарисувам ли?

В битността си на хиперактивен гей Ерик не разбираше как може да се отдава такова значение на едно широко разпространено и единодушно прието в неговите среди упражнение, изпълнявано с чисто професионална цел.

Ришар мълчаливо изслуша разказа за приключенията на жена му с Аксел Мендер от „Медиа Макс“, като дъвчеше разнообразни треви, които късаше наоколо. Лор не за пръв път лягаше с друг мъж. Тя бе принудила Ришар скъпо да плати за безизходицата, до която ги бе докарал, без да си поплюва го бе наказала, задето вече не можеше да я чука, и сееше спринцовки из къщата като обезумял. Не се бе церемонила. Известно време очакваше от него да възрази, да протестира, но той нямаше какво да добави, нямаше какво да каже. Знаеше, че трябва да заплати за прегрешенията си. Беше съвсем наясно.