поглед траекторията на Анаис. И тя й се чудеше на акъла.
Нямаше смисъл да се тюхкат, но им беше тежко при мисълта, че Андреас е в инвалидна количка, а на Анаис нищо й няма. Ако имаше Бог, той не би позволил да се случи подобно нещо.
— Да му се не види, Еви! Да не си луд! — се беше разкрещял Ришар. — Даваш ли си сметка какво си направил?
Прочете му едно конско, разбира се. Поиска му обяснения за този злотворен акт — да пререже стъпалата към колибата! — и три минути по-късно Лор се качваше в стаята си, докато Ришар продължаваше да се дере:
— … пак ли започваш, а, пак ли започваш с глупостите си!
Помислил бе, че този път Ришар ще го удари. И погледът на баща му наистина диво проблесна, но нищо не се случи. Ришар се отказа.
— Жорж Кроз смяташе, че Еви заслужава наказание — физическо, — а според Джудит Беверини трябваше да го пратят на психиатър. Вместо това Ришар го заведе на разходка. Поеха по пътя нагоре през планината. Съмваше се. Ришар бе изкарал поршето и наредил на сина си:
— Сложи си колана. Или не го слагай, както искаш. Във всеки случай смятам да дам отговор на мълчанието ти. Ще се освободя от всичката злоба и всичката ярост, която предизвикваш в мен и която ме задушава. Сега ще видиш как става това.
По-късно, след демонстрацията, завършила на една пуста площадка със скърцане на спирачки, което се чу на километри наоколо и се разнесе над гората, подплашвайки птиците и всичко, що тичаше, пълзеше, подскачаше от клон на клон или още спеше, Еви доста време се опитваше да пребори гаденето, да отпусне вдървените си колене и лакти и да раздвижи врата си, докато Ришар бършеше челото си и почистваше очилата си, като духаше отгоре им.
— Понякога са направо опасни — с гримаса изкоментира Андреас, когато Еви му разказа случката. — Напълно непредвидими.
Сравнителното безгрижие на Андреас се дължеше на едно ново болкоуспокояващо лекарство, от което той взимаше тройна доза или го съчетаваше с риталин. Понякога се чувстваше малко объркан или изнервен от амфетамина, но това беше бял кахър.
Еви го наблюдаваше със свито гърло как трескаво бърка в джоба си в беседката, която Дани бе довършил и откъдето се чуваше как Каролин предлага да им донесе оранжада и как Брижит полива цветята и голите си крака.
През почивните дни за Вси светии половината „Брийанмон“ отиваше на Сейшелите или някъде из природата, а другата половина организираше празненства или каквото и да е, стига да можеше максимално да купонясва. През една такава вечер, която се отличаваше с приток на нови продукти — знам от Еви за едно тайнствено бледосиньо хапче, нещо като
Не че триъгълната й връзка с Патрик и Габи през предишните два месеца беше пример за уравновесеност и разумно поведение, не, червеят вече бе проникнал в плода.
Но нямаше какво друго да се прави.
Сега поне не беше студено и можеха да се къпят, да се търкалят по пясъка и по боровите иглички, да се възстановяват от натрупаната умора в гъстата сянка на големите дървета.
Общо взето, всички изглеждаха доволни. Всички като че ли си даваха сметка за милосърдието на небето, за великолепното циганско лято, което отпускаше на тази част от страната. Вечер оставаха навън възможно най-дълго, потъваха в мекия сумрак, отпивайки от чашите си и дръзко обсъждайки състоянието на света. Американците това, китайците онова и курсът на борсата това, и парниковият ефект онова. И техното това, и спинът онова.
От сексуална гледна точка бяха стъпили на доста разбунена територия и големият, увеличеният брой всякакви чифтосвания в областта беше най-доброто доказателство. Млади и стари, животни и човеци, мъже и жени, всеки сякаш жадуваше за повече удоволствие, стремеше се да получи повече, да се възползва от този излишък от светлина, който не беше много обичаен за нашата област, с две думи, всеки искаше да получи своето парче от тортата.
Зимите понякога бяха толкова дълги, толкова мъртвешки, толкова изтощителни, толкова гадни. Трудно е да се определи с точност влиянието върху нормалните умове на средна температура от двайсет и осем градуса през октомври с всичките цветове и ухания на есента.
Да вземем Марлен Арамантис — благонравна жена, в която няма нищо екстравагантно. Кой демон я подтикваше да се върти около Еви при всеки удобен случай, да стиска ръцете му, невинно да го докосва с върха на гърдите си, да го моли да я намаже с плажно масло?
Да вземем Александра Сторер. Тя едва-едва се съвземаше от самоубийството на сина си, но разговаряше с Ришар, без да си дава труд да обуе поне едни гащи. Дали това беше просто начин да покаже, че не е еснафка?
Да вземем Дани Кларанс, който обикаляше из гората, разхождаше се нощем и живееше сам в колиба сред изтравничетата.
Да вземем всички онези мъже, които разхлабваха връзките си в края на следобеда и започваха да гледат разсеяно, ако им хрумнеше нещастната идея да отворят прозореца и да пуснат вътре отровата, накисната в захарта на въздуха.
Да вземем всички онези жени, които ги очакваха. Не бяха малко. От топлия въздух кожата им овлажняваше. Понякога си раздаваха ветрила. Една вечер шефът на едно водещо предприятие бе включил система
Тази сутрин на езерото Анаис се бе пльоснала като същински тюлен на малкия плаж — три на петдесет метра, поддържан от града, който експлоатираше магазинчето за напитки и управляваше наемането на лодки, — пронизван от първите слънчеви лъчи. Зъбите й тракаха от студ, но единственият начин да избяга от срама, единственият начин да остане сама бе да дойде тук призори.
И каквото и да си мислят, Анаис беше застрахована от околната тръпка не повече от курветата, които посещаваха ръководеното от баща й училище. Няма съмнение, че навлизаше в живота с четирийсет килограма в повече, но това не й пречеше да изпитва същите спазми вътре в тялото си.
И значи тя трепереше, не спираше да трепери, въпреки че се бе изсушила. По бузите й се стичаха сълзи. От устата й излизаха стенания. Сива, тъжна и злокобна нота се процеждаше между зъбите й, докато очите й свирепо се взираха в повърхността на езерото, което щеше мрачно да блещука, докато утрото напълно не настъпеше.
Нямаше нужда друг да й казва, че с живота й е свършено. Нямаше нужда да ходи при врачка, за да разбере, че никога няма да срещне втора Лиза. Случваше се да пусне някоя и друга сълза вследствие на тази ужасяваща констатация.
Знаеше също, че е напълно побъркана. Луда за връзване, ако не престанеше, но нямаше причина, нямаше нито една основателна причина да сложи край на странните си реакции, на нездравото си поведение. Нито тя, нито някой друг бе в състояние да й посочи такава причина.
Толкова малко й бе останало от Лиза. И с всеки изминал ден оставаше по-малко — времето го унищожаваше. Примигна с очи към слънцето, което се подаваше иззад короните на дърветата, и изтри сълзите си с юмруци. Цялата тази тъга, която се превръщаше в подсмърчане, каква тъпотия, каква жалка тъпотия, казваше си тя.
В известен смисъл вярваше в хомеопатията, вярваше в паметта на водата. Мислеше, че в езерото има милиарди молекули, които са били в контакт с тялото на Лиза, и по това можеше прекрасно да се измери степента на лудостта й. Наоколо почти се разнасяше сексуален парфюм — подобен на леката мъгла призори, на лекия воал, който покриваше водната повърхност, когато тя пристигаше тук мълчалива и бледа, — въпреки че ставаше дума за чиста обич.
