Не можеше да повярва, че стотици пъти е срещал това момиче, без да му обърне внимание, без да прозре потенциала й, ума й, интереса й към литературата. Кое бе замъглявало мозъка му?
Вярно, че тя само минаваше през дневната и веднага изчезваше в стаята на Лиза, но колко други имаха тази привилегия? Как е могъл да бъде толкова безразличен, толкова сляп в собствения си дом? Толкова непроницателен? Не беше ли това оскърбление към паметта на Лиза, към сърцето й, интелекта й — нима можеше да се съмнява, че добре подбира приятелите си?
Докато продължаваше да се самоукорява — но все така изпълнен със сладка еуфория, — забеляза през живия плет Жорж Кроз, който прекосяваше градината си ниско приведен и със скок проникваше в къщата си.
Обективно погледнато, вече нямаше сили да напише роман. От време на време му се искаше, в съзнанието му се появяваше искрица надежда, желанието да пише буквално избухваше в гърдите му, но знаеше, че вече няма сили — както нямаше сили да оправи жена си, ако му хрумнеше, — защото беше прекалено разсипан, прекалено изстискан. Последните му коктейли от джин, сулутекс и транксен несъмнено датираха отпреди десетина години, но формата така и не се върна.
Добре. Няма смисъл да посипва раната със сол. Няма смисъл да се оплаква. Няма смисъл да се разкайва. Един козодой излетя от градината на семейство Кроз и се издигна в бледата нощ с продължително грачене. Вътре, в слабо осветения салон, Жорж Кроз вървеше напред-назад с телефон на ухото.
Питаше се дали само наркотикът беше виновен, дали не беше писал прекалено много за киното и телевизията. Кое всъщност бе прогонило дарбата, изцедило силите му, размекнало мозъка му, унищожило волята му, изтръгнало от ръцете му единствения му талант? Дали когато прекалено дълго работиш под възможностите си, необратимо деградираш?
Наля си още вино и си обеща да направи опит да пише, щом намери малко време. Искаше да е наясно. Да снесе две-три страници и да види какво ще се получи. Не за киното, нито за телевизията, а за идеята, за душата или за това, което бе останало от нея. Можеше да открие, че е мъртъв, че е само празна обвивка, че се е изчерпал като писател — все едно, искаше да знае. Да знае дали все още струва нещо. Да знае, че е още жив през тази странна октомврийска нощ, когато лятото не желаеше да напусне небето, да знае, че е оцелял.
Отскочи назад, когато видя пъпчивото лице на Жорж Кроз зад прозореца. „Какъв ужас — каза си Ришар, докато съседът му блъскаше с ръка по стъклото. — Каква гадория“ — помисли си той за червеникавите гнойни пъпки, които покриваха лицето на човека. После отвори вратата.
— Жорж, влизай. Какво става?
Очилата на Жорж бяха леко кривнати, посребрените му коси залепнали за челото. Дишаше дрезгаво, под мишниците му имаше петна от пот. Носеше шорти и белите му космати крака трепереха.
Двайсет секунди по-късно двамата мъже излязоха от къщата, прекосиха градината и се затичаха към гората.
Андреас бе паднал лошо — по гръб от десетина метра височина, — но беше толкова друсан, че изобщо не се обезпокои от факта, че не може да помръдне и малкото си пръстче. Лекарите все още не се произнасяха категорично, но се тревожеха за гръбначния му стълб. Разглеждаха рентгеновите снимки и ги обсъждаха помежду си. Не казваха какви са заключенията им.
Наближаваше ваканцията за Вси светии. Андреас си служеше с ръцете, но краката му оставаха неподвижни. При мисълта, че ще се окаже във властта на майка си и Брижит, слаб и беззащитен, заяви, че ще се побърка и ще се хвърли с инвалидната си количка от някоя скала. Но за късмет ваканцията промени нещата — Еви и Мишел можеха да идват сутрин и да си тръгват вечер. Нямаше училище, нямаше извинения. Можеха да му посветят цялото си свободно време. И дори да спят в стаята му.
Еви и Мишел бяха поклатили глави. Как да кажеш „не“ на човек, който може да остане парализиран до края на живота си, който ви наблюдава критично над гипсовата си яка, а под очите му жълтеят шафранени петна, човек, който едва не бе умрял, след като се бе сгромолясал от колибата по вина на едно прерязано стъпало! Как да го изоставиш?
Усещаше се, че времето скоро ще се развали, но хубавите дни все още продължаваха. Дани Кларанс, който го бе намерил безжизнен и бе вдигнал тревога, дойде да го види, да попита как е и предсказа дъжд след пет-шест дни.
Брижит заяви, че това краставо куче — една сутрин, вместо да коси тревата, за което го бяха повикали, Дани Кларанс се бе качил на едно дърво да ги гледа, нея и Каролин, — че това краставо куче нищо не разбира, и му поръча да направи беседка, нещо просто, лека структура от тек, в която Андреас да може да си почива, да приема приятелите си и да диша чист въздух, докато се възстанови напълно. Дани Кларанс обеща да се заеме веднага.
Каролин взимаше по малко лексомил, за да издържи, и правеше йога — упражнения сутрин и вечер. Гореше тамян и пръскаше стаята си с етерично масло. Трудно понасяше вида на сина си в инвалидна количка, още повече, че той не й даваше да се приближава или крещеше, ако се опиташе да го погали.
Два дни бяха минали, откакто Дани се бе навел над него под червения дъб с мисълта, че това е пак някаква тяхна мрачна измишльотина или резултат от неудачно посещение на аптечката на родителите, или от търговията с някой кофти дилър. Два дни, през които Анаис се бе въртяла наоколо и почесвала по главата.
Пчели бръмчаха под туите, недалеч оттам пчели бръмчаха и около чашкодряна и Дани опъваше брезент вместо покрив под критичния поглед на Брижит, която му държеше стълбата. През това време Еви и Анаис бяха сгънали стола на Андреас и се опитваха да го приберат в багажника на субаруто. Да се разкарат от дома при първа възможност си беше девизът им, главната им цел. Андреас се поуспокояваше само на известно разстояние от къщата. В момента гледаше майка си, която за трети път благодареше на Анаис.
— Хората са такива егоисти — въздъхна Каролин. — Още веднъж благодаря, Анаис.
Трябваше да я чуеш, за да повярваш.
— Ама че скапана кола — изсмя се Андреас.
Обаче беше дръпнал ръката на Мишел под одеялото — бяха завили краката му като че ли можеха да хванат хрема или пък бяха уродливи — и тя му правеше чекия по криволичещия из гората път сред замайващото ухание на мимозите, които бликаха от канавките и блещукаха, сякаш някой бе хвърлил там жълтици с шепи.
Анаис караше с дискретна усмивка. От време на време хвърляше поглед на Еви.
Уведоми ги, че предишната вечер се е вмъкнала в учителската стая — нещо, което те високо оцениха. Биваше си го номера. С оценки над средните ви оставяха на мира. Ако не беше толкова досадна, Анаис щеше да е готина.
Беше направила това с най-добри намерения.
Плати и сметката — бяха в „Козеи“, единственото прилично заведение в музикален и визуален смисъл, бар, в който сервираха на малолетни — и прекара с тях голяма част от следобеда.
Но при всеки удобен случай се обръщаше към Еви.
Сподели с него, че има много време за убиване.
Че редовно ходи на гроба на Лиза.
— И съм единствената.
Не можеше да търпи Габи Гарлич.
Не знам защо, но имах неприятното усещане, че всичко това ще свърши лошо. Докато се прибираха, по небето плъзнаха дълги огнени езици, които се разпростряха по целия хълм.
— Това момиче е истинска антика — обяви Андреас, когато тя си тръгна. — Би била страхотна във филм от шейсетте с плитки на главата.
— Какво толкова ми пише на челото? — промърмори Еви. — Да не би да пише
Постояха малко пред къщата с присвити очи, загледани в блестящото субару, което се спускаше по хълма. Тънка като тръстика и с момчешка прическа, Мишел се поклащаше от крак на крак и също следеше с
