подвизи на майка си. Имаше си други грижи. Връщаше се от езерото и се чувстваше така ужасно напрегнат, че си бе прехапал вътрешността на бузите — прекоси гората и измина трите километра в тръс, почти без да усети.
Баща му и майка му бяха в градината с Ерик Дюнкала и Джудит Беверини. Проследиха го с очи, изпълнени с онази подозрителна тревога, която често проявяваха към него. Почувства се като в зоологическа градина. Понякога се питаше дали родителите правят нещо друго, освен да съзаклятничат зад гърба на децата си. Дали не прекарват цялото си време в шпиониране и критикуване, в обясняване, дуднене и всяческо досаждане. Питаше се дали това не е нещо като болест, от която се заразяват с възрастта, дали страданието не е единственото нещо, което са способни да предават.
Затова безцеремонно се прибра в стаята си и внимателно я заключи.
И вдигна очи.
Никога не бе виждал нещо по-прекрасно.
За пореден път се убеждаваше. Не беше сънувал. Свали уокмена си, прибра косите си зад ушите и заобиколи леглото, за да се настани в креслото на колелца, където бе прекарал нощта.
Докато го бе нямало, тя беше избутала чаршафа, който я покриваше, но не това бе причината за изумлението му, макар да не бе съвсем сляп и да виждаше, че има страхотно тяло. Дори да навлечеше домашно плетена рокля или да се натикаше в скафандър, пак щеше да я намира за съвършена, за фантастична.
През нощта не беше мигнал. Гледаше я как заспива, как се отпуска встрани, изтощена от тревата, която бе пушила, но въпреки всичко грациозна, лека, свежа. Късите й коси блестяха като коприна, сияеха. Като видя, че е дълбоко заспала, той я съблече, зави я с чаршафа, после грижливо сгъна дрехите й.
Изпитваше огромно облекчение. Най-после. Най-после се отпускаше, след осем месеца. Даваше си сметка каква тежест бе притискала гърдите му и сгърчвала мускулите му. А се оказа достатъчно да я гледа как спи. Достатъчно да е до нея, за да не иска нищо повече.
Всяка сутрин се събуждаше призори стреснат, но сега може би вече нямаше да е така. Много пъти през нощта биваше обземан от еуфория, от тиха безтегловност и усещаше, че нещата могат да вървят по-добре, че могат да се оправят, ако продължават в тази посока.
Възползва се от лунните лъчи и я снима с мобилния си телефон. После разпечати снимката и я окачи над бюрото си. Човек трябваше да види това, за да го повярва. Искаше му се да говори за светлината, която излъчваше тази снимка в полумрака — дълго я бе съзерцавал с кръстосани на тила ръце.
Самият той нищо не бе взимал, дори трева не бе пушил. Габи Гарлич напълно му стигаше. И това не беше образ. Охотно признаваше, че тя го замайва, че упражнява върху него определена власт, влияние, сравнимо с онова, което Лиза бе имала над него.
За да прекараш нощта в съзерцаване на спящо момиче, трябва или да си тъп, или да си попаднал на нещо по-особено. На някой наистина различен.
Еви не се съмняваше, че се случва нещо странно. Че тя притежава мощта на лавина, която расте с всяка изминала минута и скоро ще достигне идеалните си размери. Виждаше я как наближава с ужас и спокойствие, с решимост и тръпка.
Отпусна се назад, хвърли поглед към градината и видя, че майка му излиза. Ерик я следваше по петите, а тя се отдалечаваше по алеята, като вървеше бързо и силно полюшваше ханша си. С шал на главата и големи черни очила. Изглеждаше малко скапана, откакто я бе чул да излага на показ сексуалността си. Изглеждаше напрегната.
По-рано сутринта не би повярвал, че ще излезе от стаята си. Ришар бе стоял известно време в коридора пред вратата й, но не получи отговор относно здравето на жена си, нито дали е добре, нито какво се е случило, нито нищо.
Тя често укоряваше сина си, че е затворен, че носи маска, но самата тя не служеше за пример в това отношение — впрочем тя не служеше за пример и в много други отношения, казваше си той.
Междувременно Габи се къпеше в златиста светлина — светлинен сноп, проникващ през дупка в листата на дърветата. Това е почти прекалено, казваше си той, мълчаливо наведен към нея, за да я разгледа още по-отблизо, да я усети, да чуе дъха й.
През нощта, докато тя спеше, дълго бе размишлявал за сексуалните отношения, които бе поддържала с Лиза без всякакъв свян, и макар те да бяха помрачили последните месеци, прекарани със сестра му, сега ги виждаше в друга светлина.
Лиза му беше обяснила, че триъгълникът им с Патрик Сторер им е отворил вратите към сексуално разцъфтяване, което не можело да се разбере отстрани. Все едно, че му говореше на китайски в онзи момент. На чист мандарински отпреди десет века. Обикновено Андреас и той мастурбираха пред сайтове за лесбийки.
Но през нощта всичко това отлетя, всичко това бе осъдено, обявено за глупост, за невежество, пометено със силата на волята, с помощта на неумолима решимост и на зазоряване в съзнанието му не бе останала никаква резерва, а в сърцето му никакво съмнение относно възвишените чувства, подтикнали двете момичета да се чукат.
И така бе по-добре. Положението ставаше по-ясно. Ставаше кристално ясно. Мислеше си дори че ако Лиза беше там, тя би одобрила, би одобрила и приветствала новата конфигурация. Както я познаваше, Лиза щеше изцяло да го подкрепи, щеше незабавно да му даде благословията си.
Когато тя отвори очи, той й даде време да се разсъни. Тя се надигна и се подпря на лакът.
Беше учудена да го види там. Заяви, че сигурно е прекалила с дозата, и му се усмихна. После като че ли осъзна, че е гола и че е в легло.
— Ние… правихме ли нещо?
Еви сведе поглед и побърза да отговори, че не. Добави, че е спал в креслото. Тя намери това за идиотско.
— Заради… проблема ти ли?
Не. Раната била зараснала. Вече дори не се сещал за нея. Тя изпадна в недоумение. Обяви, че не познавала много момчета, които не биха злоупотребили със ситуацията.
Иначе била спала супер добре. Било гениално да спиш сред гората.
Той събра кураж и й каза
После без никаква пауза извади от джоба си пликчетата с прах, за които бе платил хубава сумичка на Дани Кларанс, подаде й ги и обяви, свивайки рамене:
— Това е всичко за момента.
— Еви, взимал ли си пари от чантата ми?
Чакаха Андре и Роз Трендел, които Ришар бе отишъл да посрещне на летището. Времето се беше поразвалило, големи ярко бели облаци плуваха от изток на запад като ракети, изстреляни от силен вятър, но все още беше приятно топло.
Ред бе на стрелицията да украси къщата, да внесе нотка на радост в упражнението, което се състоеше в настаняване и няколкодневно съжителство с Андре и Роз.
Като се изключат снимките, Лор беше кисела и въпросът, зададен на сина й, едва ли щеше да породи доброто настроение, с което се опитваха да посрещнат родителите на Ришар.
Позволи си една чаша, защото нямаше друг изход. Наистина нямаше. При сегашните обстоятелства се чувстваше абсолютно неспособна да приеме свекъра и свекървата си без чаша. Не би имала и половината от силата, необходима, за да се покаже просто любезна.
Дали не трябваше да си сипе още една, за да изясни нещата с Еви? Щеше да й дойде в повече, разбира се, освен ако не искаше да изпелтечи текста си или да се просне върху кабелите, или да захърка в съблекалнята в средата на следобеда.
Погледна сина си — беше се настанил на канапето така, че раменете му бяха на същото ниво като подлакътниците — и си даде сметка, че той не й обръща никакво внимание. Взираше се право пред себе си с отсъстващ вид. Лор го замери с една възглавница.
Точно когато в ушите му звучеше
