Андре каза на Ришар, че ще се хранят само двамата — Еви се беше измъкнал след майка си под предлог, че има важна среща, във всеки случай явно по-важна от пристигането на дядо му.
— Знам, татко, какво да се прави — отвърна Ришар. — Вече не е като някога. Онова време отмина.
— Не знам, може да не ми е работа.
— Не, няма нищо.
— Новата ти готвачка е забележителна. Добре направи, че смени старата.
— След двайсет години. Елиз ни напусна след двайсет години, защото атмосферата в къщата я побъркваше. На първия етаж се чуваха само стенания и ридания, на партера се чуваха само стенания и ридания. Наистина мислех, че всички в тази къща ще полудеят.
— Знай, че с майка ти сме мислили за вас. След погребението Роз известно време беше на прозак. Никой не беше пощаден. Но си казвах, щом не ми се обажда, щом не вдига телефона, значи се държи.
— Честно казано, не съм сигурен, че съм се държал. Не съм сигурен, че и сега се държа.
Андре изгледа сина си с усмивка, но така, сякаш гледаше непознат човек.
— Казваш това, за да ме дразниш, нали? Нали? Я по-добре ми разкажи докъде стигна с новата си книга. Кога ще е готова?
— Книга ли?
Като се нахрани, Андре запали вечната си пура — червено „Зино“, тютюн от Суматра, смес — и подхвана:
— Никога не съм се молил да ставаш писател. Но съм се молил да останеш жив. Молил съм се да имаме ден като днешния, а не да слагаме цветя на гроба ти. С майка ти сме те подкрепяли колкото сме могли.
Ришар изчисли, че след осем месеца раздяла и за по-малко от час всякакъв разговор с баща му се превръща в катастрофа. Прехапа си вътрешността на бузите — знаеше, че му липсва търпение. Самото присъствие на възрастния човек го вбесяваше.
Освен ако не беше от адреналина. От напрежението, създавано от възможността всеки момент да се разрази битка.
От петнайсет години насам проклетата веранда беше всеки ден пред очите му. Не познаваше човек, на когото да се е случвало подобно нещо. Да ти натресат веранда — структура от бетон, стъкло и стомана на две нива — беше върхът на тиранията, която родителите бяха способни да упражняват върху потомството си, при това толкова по-пълно, колкото по-зле вървяха нещата. Никой от познатите му не се бе събуждал една прекрасна сутрин пред подобен спектакъл. Все едно, че Андре и Роз се бяха приземили в градината с ракета.
Свръхдозата в Берлин се оказа достатъчна, за да го вкара в пътя. Страхът от смъртта бе достатъчно силен. Но да сложи край на хероина го подтикна и отвращението, което му вдъхваше собствената му покорност, слабата му съпротива, неспособността му да ги постави на мястото им, малодушието му пред работата, която трябваше да свърши.
Затова пък Андре беше много горд, много доволен от верандата и от стаята над нея. Подлагаше ги на оглед при всяко свое посещение, наблюдаваше ги как стареят, решаваше, ако сметнеше, че е необходимо, да направи някои дребни ремонти, например да запуши някоя пукнатина или да смени някоя летва от паркета, или да пребоядиса стените.
По този начин се чувстваше донякъде независим, когато гостуваше на сина си. Нещастната веранда, която не бе особено добре приета, се оказа страхотна идея, интелигентен, практичен и оригинален подарък — по онова време Ришар съвсем бе превъртял, тъпчеше се с метадон, а Лор не желаеше да говори за нищо, така че и двамата се оказаха неспособни да го оценят.
Пристроената веранда чудесно се вписа в къщата и трябваше да си забележително неискрен, за да не го признаеш, но Андре знаеше, че по някои въпроси разбирателството му с Ришар вече бе невъзможно.
Все едно, трябваше наистина да крещиш, за да те чуят в другата стая — още повече че стаите бяха разположени на двата края, имаха врати от масивно дърво и бяха обточени с каучукови ленти. Така никой не пречеше на никого. Само при това изрично условие Андре и Роз идваха да се видят с децата си.
Някога трябваше да излизат в коридора, за да разберат какво става. Роз оставаше скрита зад него. Чуваха само откъслечни думи от кавгата, някоя ругатня, ридания, но когато се прибираха в стаята си над верандата, на която цъфтяха декоративни растения, и двамата бяха убедени, че двойката ще се взриви.
— Кой ще го търпи този наркоман? — питаше се той на висок глас, докато Роз се опитваше да заспи.
Сега, петнайсет години по-късно, Андре гледаше към сина си през дима на пурата с жив, изпитателен поглед, докато пиеше кафето си. Ришар говореше с Александра Сторер близо до туите — несъмнено хубава жена, макар и все още да носеше следите от траура, — а Андре се опитваше да изчисли пораженията, нанесени от смъртта на Лиза, сега, когато най-тежкото беше минало. Ришар и Лор сякаш се бяха попрегърбили, сякаш по лицата им се бяха появили още една-две бръчки.
Андре усмихнато се изправи, за да целуне ръка на Александра Сторер, която си тръгваше, но мислите му бяха другаде. Стотици хора бяха лежали на дивана на Андре Трендел, но едва ли някой бе проявявал повече постоянство и упоритост от Ришар, за да му вгорчи живота.
— Да не си усложняваме живота. Не се обръщай. Не, повярвай ми, ще минем и без него — каза Ришар.
Александра беше седнала зад волана на своята ML 430 Luxury, за да измине петстотинте метра, които разделяха двете къщи. Двамата се вмъкнаха вътре още преди Андре да затвори устата си.
— Сега ще намери Роз и ще й се оплаче, че всички са се измели. Но няма значение. Тръгвай.
Кристална лавина от гривни задрънка по ръцете на Александра, когато започна да обръща колата. В същия миг небето помрачня и едри капки заудряха по предното стъкло. Заваля като из ведро.
— Няма да продължи дълго — промърмори Ришар и се загледа в баща си, който, изненадан от внезапния порой, стоеше насред градината, обърнат към тях и вече мокър до кости. Капките отскачаха от черепа му, около който образуваха белезникав ореол, а раменете му димяха. Тревата в краката му също димеше.
Без да излиза на поройния дъжд, Александра отвори с дистанционното портата от ковано желязо, после вратата на гаража и влязоха на сухо.
Изключи мотора и последва миг на пълна тишина, както всеки път, когато се озовяха сами на място с ограничени размери, но нищо конкретно не се случваше и нищо не предвещаваше, че може да се случи точно този ден.
Не че не им бе минавало през ум, но им липсваше ентусиазъм, не им достигаше енергия, някак си не бяха убедени, не вярваха достатъчно, за да преминат към действие.
За да не я обиди, Ришар твърдеше, че от наркотиците е станал почти импотентен, но това не беше съвсем вярно. Нито съвсем невярно.
Поне бяха приятели. А и двете ужасни еднакви изпитания, които бяха преживели, ги сближаваха.
Когато влязоха в салона — тук преди няколко дни Александра бледнееше при злокобната вест и сега на камината стоеше снимка на Патрик от времето, когато бе носил букли, — дъждът беше спрял и в светлината, която струеше от изчистеното, мамещо небе, трептеше двойна дъга.
Ришар веднага се обърна към нещастното момиче:
— Е, Анаис, какво чувам? Разбила си гроба на Патрик с чук?
В очакване на отговора той запали една от английските си цигари и предложи и на другите. Анаис си взе една. Александра отказа. Прекара ръка пред стереоуредбата, която светна, и пусна Смитс.
— Съжалявам, че постъпих така. Всъщност не съжалявам истински — заяви Анаис.
Ришар благодари на Александра с поглед, защото
— Хубаво, Анаис, тук сме, слушаме те, бихме искали да чуем какво интересно имаш да ни кажеш. Бихме искали да знаем какво ви се върти из главите, на теб и подобните ти.
