Тя завъртя рамене, подсмръкна, после повтори, че се била възползвала от лунната светлина. Разказа им, че при вида на едни снимки била побесняла и изпитала страхотен гняв към Патрик, ужасна потребност да му го върне където и да се намира и че искала да разруши гроба му, да го изравни със земята. И че докато удряла с чука, ликувала.
— Не се безпокой. Ще изпратя фактурата на баща ти — обеща Александра.
Ришар си представяше как Анаис се вихри на лунната светлина, как жестикулира и крещи, застанала върху плочата на Патрик Сторер в цялото си величие, виждаше я как блъска с чука — БАНГ! БАНГ! ПРАС! — без да сдържа яростта си. Но той винаги бе знаел, че й хлопа дъската.
Във всеки случай, тогава се била прибрала у дома и я свил стомахът. Превивала се на леглото си цялата сутрин и дори не можела да се погрижи за братчето си, което търчало наоколо с пяна на уста.
Ришар въздъхна.
— Не очаквай да ти съчувстваме, Анаис.
Тя сведе поглед. Те може и да се подиграваха с чувствата й, но тя беше важно действащо лице, беше в центъра на история, в която бяха замесени немалко хора — история, на която все още можеше да дърпа конците, история, чийто край още не беше написан, доколкото знаеше. Обичаше тези хора и в същото време ги ненавиждаше. Обичаше компанията им, обичаше да бъде в къщите им, да бъде с тях, но в същото време не се чувстваше комфортно.
Пред мълчанието на това огромно момиче, което деформираше канапето — по света се развяваха един милиард шишковци, които съсипваха мебелите, пълнеха самолетите, накланяха корабите и дишаха два пъти повече въздух от останалите, — Ришар и Александра размениха озадачени погледи.
— А снимките, Анаис, прословутите снимки, може ли да ги видим? Ще ни ги покажеш ли?
Ришар потисна прозявката си. Често казано, трудно беше да се заинтересуваш от живота им, да обърнеш внимание на малката им вселена, на невероятните им каши. Ако не бяха снимки, щеше да е друго, все едно какво, всичко, което им минеше през главата и им попаднеше в ръцете. Понякога изсипваха лопата счупени стъкла в панталона си. Или падаха от дърветата. Или се хвърляха от моста. Или се давеха. Или унищожаваха гробове. Въображението им нямаше спирачка, нямаше граница. Но все някак трябваше да се оправят с това, си казваше Ришар, като търпеливо протягаше ръка на Анаис и се опитваше да се държи насърчително, дори приятелски и с разбиране. Все някак трябваше да се оправят с това.
Широките прозорци вече изсъхваха, водата се изпаряваше на блестящи гирлянди, на светли ивици, съставени от прозрачни перли. Благодарение на Смитс, на безупречния глас на Морисей, Ришар и Александра се почувстваха много близки. Беше приятен момент на единение. Музиката нахлуваше в тях, плъзгаше се като змия около ос, с главата надолу, продупчваше им сърцето от край до край и лицата им засияваха в странна усмивка, странна усмивка на съучастничество разцъфтяваше на устните им. Първите албуми на Лу Рийд им бяха въздействали по същия начин.
За малко да забравят за Анаис и тъпите й снимки. Започваха леко да поклащат бедра, да тактуват с крак. Каквото и да са измислили тези хлапета, нужно ли беше да замесват и родителите? Струваше ли си? Наистина ли трябваше да слязат на земята, за да изслушат разказа за приключенията им, за неразбориите им, за жестоките им разочарования?
— Еви ги намери в нещата на Патрик — обяви Анаис с глух глас и хвърли върху масата десетина снимки. — Мисля, че не сте знаели как точно стоят нещата. Съжалявам, ако ще се шокирате.
Ришар усмихнато взе снимките и каза, преди да ги е погледнал:
— И защо да се шокираме, Анаис? Да няма екскременти?
Тя явно не разбра шегата. Горкото момиче. И той започна да разглежда снимките, а Александра се доближи до него и го хвана под ръка.
На снимките Лиза и Габи бяха в едно легло. Голи. Човек би казал, че са тичали с километри, освен, ако климатикът не е бил развален, но това беше единственото донякъде подозрително нещо, подсказващо какво са правили, та са толкова потни. Иначе трябваше да имаш извратен ум, за да видиш нещо лошо, тъй като телата не бяха преплетени, позите не бяха чувствени, плътта не се предлагаше като навсякъде, дори по стените на града и в автобусите.
С ъгъла на окото си Анаис дебнеше реакциите им, но реакциите се бавеха.
Навън моравата блестеше като ковчеже за бижута.
— Не предполагах, че Лиза е била толкова хубава — въздъхна Александра.
Ришар поклати глава.
Анаис изпита леко съмнение.
— Предполагам, че не е приятно да се види това — заяви тя. — Искам да кажа, да имате доказателства.
Ришар пое дълбоко дъх.
— Надявам се, че е успяла да се възползва от краткия си престой в света на живите — въздъхна той. — И Патрик също, разбира се. Желая им го от цялото си сърце.
Анаис се беше изправила и пристъпваше от крак на крак, пъхнала ръце в джобовете си.
— И как точно да се възползва? — изрече тя през зъби.
— Какво казваш? — попита Ришар. — Говори по-високо, не те чух.
— Казах
— Но за какво говори тя? — обади се Александра.
— Добре де, не ви ли смущава това, че момичета спят заедно? Само толкова ли имате да кажете?
Ришар я изгледа и потърка брадичката си.
— Хм — каза той, — работата май става по-сложна.
Когато Ришар тръгна към къщи, почти се бе стъмнило. Отвъд гората, зад дълбоките градини, на дъното на малки океани от опитомена зеленина вече проблясваха светлини в прозорците, пред вратите, в стаите, а небето придобиваше бледолилав оттенък. Миришеше на мокра пръст, дънерите на дърветата бяха черни и лъскави.
Ришар спокойно вървеше пеш с ръце в джобовете, с изправени рамене и вдигната глава. Знаеше, разбира се, за пълната, непоколебима и, общо взето, смешна привързаност на Анаис към Лиза, но никога не я беше обхващал в цялата й широта. Анаис Делакоста беше наполовина луда за връзване, ето кое беше сигурно, ето кое беше кристално ясно, казваше си той.
Александра я намираше за ужасяваща. Беше я проследила с поглед, когато си тръгна, и бе казала на Ришар примирено:
— Това поколение направо ме плаши. Толкова са… толкова са ретроградни. Толкова са ретроградни понякога, че направо ме плашат.
— Тази смесица от простодушие и бруталност… Може да се напише книга по темата. А и това целомъдрие. От мухата слон направи. Ама не, наистина, какви глупости наговори. Отначало мислех, че се шегува. Казвах си:
— А това са нашите деца. Би трябвало да сме
После Александра сви рамене и забърка две чаши джин с мартини. Поговориха за Лор и снимките й, за родителите на Ришар и Александра спомена между другото, че напоследък се чувства сама и че ако Ришар иска, може да идва да я вижда, дори да остане за през нощта, ако желае. Той отговори, че ще запомни поканата.
— Нямам вина, че синът ми е чукал дъщеря ти.
— По дяволите, Александра, какви ги говориш?
— Извинявай, не ми обръщай внимание. Не исках да бъда вулгарна.
— Няма нищо. Но още веднъж ти казвам, това ни най-малко не ме смущава. Разстройвах се, когато беше по-малка и я заглеждаха. Това трудно понасях. Но то беше доста отдавна. Лиза много се промени.
Добре беше да говорят за Лиза въпреки всичко. И да споменават Патрик. Александра не съжаляваше,
