че го е дала в пансион, защото по този начин, обясни тя, не се бяха намразили напълно.
— И като си помислиш, че ако сега беше тук, пред мен, само след минута щеше да ме побърка — прибави тя усмихнато. — Всъщност ние всички сме чудовища, не е ли така?
Ришар отново подаде чашата си и се запита на висок глас дали не трябва да предупредят Габи Гарлич за враждебността на Анаис, но Александра справедливо отбеляза, че не е тяхна работа да се месят в конфликта им, особено, когато конфликтът не е от вчера.
Докато вървеше към дома си, Ришар не мислеше за Патрик и за Лиза, а за двете момичета, мислеше за това, което са правили заедно Лиза и Габи, и го намираше за по-скоро учудващо. Доста дивата сексуалност, на която се отдаваха тримата — и която отвращаваше Анаис. Опитваше се да си представи Лиза, да я извика в съзнанието си, но не успяваше да види ясен образ. Ужасно беше да усеща, че Лиза все повече избледнява и че може би накрая съвсем ще изчезне. Това беше изключително, безкрайно тъжно. А това, че не беше отгатнал какви отношения поддържа дъщеря му с онова момиче, беше безкрайно потискащо и още по-тъжно.
Тази мисъл изчерпи и последните му сили.
Въпреки това се отправи към другия край на градината, където баща му приветства пристигането му с вдигната чаша.
Бяха преместили там шезлонгите, масата, чадъра и столовете.
— Благодаря за компанията — изсмя се Андре. — Благодаря, че ме изостави в пустата къща.
— Остави го на мира — намеси се Роз.
— Да, но той знае, че не обичам да се чувствам излишен. Ако сме нежелани, няма смисъл да висим тук.
Ришар не му обърна внимание. Приближи се до майка си, която му протегна ръка, и обясни, че е имало проблем с младите, нищо сериозно, обичайните бъркотии, но се е налагало да отсъства.
— Ама разбира се, не се тревожи — отвърна тя. — Баща ти толкова лесно кипва. Характерът му не се подобрява с възрастта.
Роз си бе правила лифтинг.
— Във всеки случай синът ти е по-добре възпитан от теб — заяви Андре. — Помогна ми да преместя всичко тук. Добро момче имаш. А, какво ще кажеш? Тук е по-добре, нали?
За рождения си ден Андреас направи няколко крачки с помощта на бастун, който бе принадлежал на Франк Запа. Брижит се бе сдобила с него на един търг след оспорвано състезание с някакъв тип от Минесота. През този ветровит следобед тя се опита да обясни на две дузини тийнейджъри от „Брийанмон“, че Франк Запа е гений, въпреки че името му не им говореше нищо. Те бързаха да се натъпчат на бюфета, а късметлиите — да се намляскат.
Откакто разбра, че синът й ще остане инвалид, Каролин изпадна в депресия. В края на този наситен със светлини и сенки следобед тя наблюдаваше Андреас с обич и лека еуфория, дължаща се на двете хапчета золофт, които бе погълнала малко по-рано.
Вятърът духаше и въртеше листата. Всички мълчаха, загледани в Андреас, който гримасничеше в инвалидната си количка.
Възползва се от едно затишие, от една тишина между два пристъпа на вятъра, за да тръгне. Вярно е, че ставаше дума за упражнение, които цели два дни беше правил с кинезитерапевта си, но Каролин затвори очи и затаи дъх, докато той се изправяше, като се кривеше като фавн. Чуха се ръкопляскания.
— Хайде стига — подхвърли той, превит над бастуна си, блед и леко залитащ.
После, сякаш ходеше по въже, се придвижи до внушителния бюфет, подреден под измайсторената от Дани Кларанс пергола, откъдето, след тежката тишина, която бе настъпила, докато преодоляваше няколкото метра, обяви, че барът е отворен. Викове, подсвирквания, свалени и размахани или хвърлени във въздуха шапки приветстваха мрачното му изпълнение.
Предполагаше се, че ще възстанови около шейсет процента от двигателните си способности, може би дори повече, ако вземе рехабилитацията на сериозно. Брижит настояваше на това. И разчиташе много на Мишел и Еви — гледаше ги право в очите, когато им говореше, защото смяташе, че е длъжна да поеме част от отговорността — да, много разчиташе двамата му най-добри приятели да го накарат да прави упражненията, които му бяха предписали и които вече критикуваше.
— После ще бъде твърде късно — твърдеше тя.
Андреас само скърцаше със зъби. Мразеше тази жена повече и отпреди. Рехабилитацията беше истинско изтезание и ако знаеха това, ако знаеха колко го болеше и как плачеше от болка, щяха да разберат защо Брижит толкова настояваше да прави упражненията.
Андреас започваше да я опознава. Понякога рехабилитаторът му причиняваше болка, която го пронизваше право в сърцето и само дето не припадаше.
Бяха се измъкнали през задната част на градината. Високо горе небето беше виолетово синьо и прорязано от седефено бели отвесни облаци — пухкави, блестящи.
Андреас свирепо отказа помощта им, но скоро се просна върху килима от влажни листа и му се наложи, ще не ще, да приеме да продължи до пътя на гърба на Еви.
Сега, когато вече не ги виждаха, той грубо се раздели с кончето си и изръмжа:
— Само не свиквай. Само не придобивай този шибан навик. Вземи си чувството за вина и си го заври знаеш къде.
От дъждовете растителността беше избуяла. Във въздуха се носеше силно ухание на гора. Всяка сутрин машините помитаха падналите листа, всмукваха ги, накълцваха ги, балираха ги, но по клоните все още оставаха достатъчно. Обитателите на хълма се радваха на своите прекрасни дървета и толкова великолепни градини.
Свечеряваше се. Мишел в последния момент я хвана шубето.
Мислеше си, че Делакоста може да се прибере внезапно или че пазачът не купонясва в събота в гимнастическия салон.
— Моля ти се, не говори глупости — нареди й Андреас. — Никой не те кара да идваш.
Гимназията „Брийанмон“ се издигаше в северната част на града, на една стръмна улица. Сградата беше тиха, някак строга, подобна на съседните, строени в края на деветнайсети век къщи, които вечер придобиваха зловещ вид с капандурите и куличките си.
— Не стига, че не искаш да се чукаш, ами и трябва да те теглим като ремарке. Мамка му, това на нищо не прилича!
Мишел му показа среден пръст, Андреас въздъхна. Намираха се пред широка ограда от ковано желязо, настръхнала от високи, ужасно черни стрели. Като не се смята светлината в гимнастическия салон, навсякъде беше тъмно, всички помещения тънеха в мрак.
— Хайде, хайде, приятели, по-спокойно — изсмя се Дани Кларанс. — Няма да обирате банка.
Дани паркира колата малко по-встрани от оградата. Цялата тази история го забавляваше.
Предишната вечер им беше намерил стари ръкавици, фенер и лост. Осигуряваше транспорта. Поемаше наблюдението на околността. И вземаше двайсет процента от прибраната сума.
Истинска кражба, разбира се. Но Дани Кларанс беше най-алчният човек, когото може да срещнете в радиус от километри. Впрочем разправяха, че е богат — но има ли бедни дилъри? — и че спестяванията му са заровени под някаква ела, която държеше под око.
Избуха кукумявка и прелетя над „Брийанмон“, чийто главен двор, покрит със стари павета, блестеше като пързалка под пламналия сърп на луната.
Изчакаха да я закрие облак.
Промъкнаха се през малка врата в оградата, която Дани любезно им отвори с лоста, преди да се отправи към колата си, подсвирквайки си
— Ако научи, майка ми ще ме убие — заяви Мишел.
Тръгнаха в сянката на аркадите, за да заобиколят двора — Андреас куцукаше с двете си патерици, като ту вървеше, ту подтичваше. После спряха и се ослушаха. И тримата наостриха уши, но не се чуваше нищо друго освен шуртенето на фонтана.
Апартаментът на Делакоста беше на първия етаж в една съседна сграда, която не даваше признак на живот, точно както бе предвидил Андреас.
