— Защото е в салона — изсмя се Андреас. — Пазачът е в салона, ето къде е. Ей там, виждате ли светлината, която се процежда изпод вратата? Точно както ви казвах. Там е пазачът. Като всички съботи вечер от шибания си живот.
Докато говореха, Еви разби ключалката на лечебницата и тримата тихо се вмъкнаха вътре. Облаците си играеха с луната като малки неуморими кученца, хвърляха сенки по двора и отблясъци по прозорците.
Напълниха си джобовете с болкоуспокояващи и други медикаменти от първа необходимост, които не трябваше да се смесват с алкохол, нито да се превишава предписаната доза. Понякога това беше по-добре от нищо. Друг път беше най-доброто, което можеха да използват през някои месеци на скръбен глад, или пък служеше за разменна монета — Дани Кларанс ги спукваше, добавяше малко спийд, правеше желатинови капсули и ги продаваше в кутии от по десет на хора, които работеха на пазара за дискове и гълтаха каквото и да е, толкова тъпи и суетни бяха.
Изпразниха няколко чекмеджета, после се отправиха в полумрака към кабинета на медицинската сестра, като пътем задигаха по нещо дребно.
Тук размениха доволни погледи, защото всичко вървеше както трябва. Бяха се навели, Мишел носеше пола и Андреас се загледа в краката й, в светлите й памучни гащички, та трябваше да го разтърсят, за да продължи нататък.
Стигнаха до фоайето. Домакинството беше в дясното крило, след конферентната зала. Еви беше изчислил, че сумата, която смятаха да свият — минималния оборот от няколко хиляди евро, — бе по-малка дори от таксата, изисквана от учениците за един срок, но този вид разсъждение не тежеше на кантара. Нямаха нужда да се сърдят на когото и да било, за да правят това, което правеха.
Касата, която не беше много по-голяма от кутия за обувки и имаше смешна алуминиева ключалка, бе прибрана в метален шкаф, чиято врата се нагъна като акордеон, когато Еви я отвори с лоста — истински боклук, какъвто продават в големите магазини.
Вътре имаше малко повече от хиляда и двеста евро. Слаба работа. Но Еви се чувстваше щастлив, че държи тези пари, че ги усеща в ръката си, защото те не падаха от небето, нито излизаха от чантата на майка му, а по някакъв начин ги беше спечелил с труд — с радост щеше да ги даде на Габи Гарлич и това го изпълваше със задоволство.
— Дали да не наминем към Анаис? — предложи Мишел, докато Еви тикаше парите в джоба си.
Като се обърна към нея, Еви срещна погледа на Андреас, който проблесна злобно.
Разбиването на апартамента на Делакоста можеше да им навлече сериозни неприятности, но възбудата им нарасна — ето нещо, което им харесваше, нещо рядко, което нищо не можеше да замести.
Като почти се блъскаха, те излязоха на двора, където небето беше съвсем потъмняло. Вятърът се въртеше в мрака, черният силует на сградите се открояваше в гробовната светлина на внезапно падналата, но все още лека мъгла. Мишел ги помоли да поспрат, за да си завърже обувките. Огледаха фасадата, зад която се намираше апартаментът на Анаис и семейството й, надникнаха и в гимнастическия салон.
Винаги беше интересно да се види как се справят старите.
Купонът се вихреше зад една въртяща се врата, която гледаше към баскетболно игрище, изцяло финансирано от реномирана марка очила и от плодовите сокове „Тропикана“. Вдясно се намираха съблекалните и душовете. Вляво някакъв закръглен тип беше опънал жена по чорапогащи и блуза. Друг един, и той по-скоро дебел и леко плешив, беше клекнал отдолу и я лижеше с плам. Почти до тях видяха пазача с две към шейсетгодишни жени — тримата се валяха върху мокета, подарен от родителския комитет, грухтяха, пъшкаха, кефеха се, наричаха се с какви ли не имена и се чуваше как лактите и коленете им се плъзгат по синята материя, която лъщеше от течностите им, докато в това време от тоалетната излязоха други трима, хванали се под ръка, доста пияни, и се присъединиха към групата.
Във въздуха се носеше неприятна миризма или по-скоро особено неприятна смесица от миризми. Еви и приятелите му стояха до вратата, в сянката на един кон с гривни, и затаиха дъх, когато един тип със стон изхвърли семето си право в косата на някаква жена, която се поколеба, после се закикоти.
След пет минути Мишел ги задърпа за ръкавите.
Отдалечиха се. Поне можеха да са спокойни.
На партера имаше гараж и две стаи с архиви, досиета на ученици и всякакви други документи, както и велосипедите на семейство Делакоста, надуваемият басейн, който малкият им син вече не ползваше, палатки, раници, спални чували, очукани алуминиеви манерки.
Тъй като не рискуваха да привлекат вниманието на пазача, двете момчета не се церемониха много — въоръжени с лоста, те изкъртиха ключалката както се вади зъб и металът издаде зловещ пукот. После се промъкнаха на стълбището.
Андреас съжаляваше, че не е могъл да се позабавлява за тяхна сметка. Мишел сви рамене. Беше ред на Еви и вратата на Делакоста се отвори пред тях.
В салона нямаше нищо интересно. Беше безвкусно мебелиран, телевизорът датираше от края на двайсети век, както и халогенните лампи от позлатен метал и креслата, покрити с дългокосместа синтетична материя. Банята и кенефът бяха съвсем мижави и толкова тесни, че тримата се спогледаха въпросително, но четирите чаши и четирите четки за зъби си бяха подредени на поставката,
Стаята на брата на Анаис, хиперактивния брат, миришеше на малко момче и на препарат против комари. На леглото завивката беше свита на топка. В спалнята на родителите също беше на топка, но натикана в калъф „Ралф Лорен“ на колониални мотиви и в леко избелели индийски цветове.
На вратата на Анаис в другия край на коридора висеше знак за забранено влизане, който разкриваше умствената възраст на горкото момиче. Мокетът пред прага имаше вид на газен от стадо. Анаис бе заключила вратата си.
Дюшекът й бе поставен направо на пода и това изглеждаше най-мъдрото решение — освен, ако не сметнеше за необходимо да предизвика дявола и да издъни матрака заедно с летвите посред нощ, — а столът пред бюрото й разполагаше със солидни колелца, които явно не бяха фабрично производство. Общо взето, Анаис миришеше доста силно, но странно, стаята изобщо не вонеше.
Всъщност ухаеше на жасмин. В което нямаше нищо чудно, тъй като Лиза беше луда по жасмина, а Анаис — луда по Лиза. Откриха жасминов тамян, жасминов парфюм, жасминов сапун в чекмеджетата на скрина и на рафтовете в гардероба сред безформените й дрехи.
Приятно им бе да ровят из тази стая, намираха го за забавно, за справедливо, намираха, че е ред на това момиче, което им досаждаше, което ги преследваше, което Андреас сочеше като главен виновник за инвалидността си, защото всъщност Анаис трябваше да падне, а не той, нали така? — намираха, че е неин ред да почувства какво значи някой да си пъха носа в работите ти.
Гащите й им взеха акъла. Запревиваха се от смях. От прозореца се виждаше вътрешността на гимнастическия салон, осветеното баскетболно игрище — пусто, пустите скамейки — купонът течеше отдолу, и цялата картина пораждаше доста объркващо, доста хипнотично чувство за празнота, ако не и нещо повече. Чуваше се скърцането на стария ветропоказател — крилата жена с тромпет, потръпването на старата липа до гаража, хлопането на един от капаците на прозореца на библиотеката.
Всичко се развиваше добре до момента, в който откриха резервите на Анаис.
Без сянка от колебание запушиха, продължавайки да разглеждат личните вещи на Анаис и да вдъхват мириса на жасмин, който се засили, след като разровиха навсякъде. Тогава присъствието на Лиза стана обсебващо, усещаше се от всички страни. Попаднаха например на една снимка на класа. Или на билети за концерт, които дебеланата свято пазеше. На съобщения, които Лиза беше оставяла на телефонния секретар и които Анаис беше събрала на една касета. На бележки, изписани с Лизиния почерк и съхранени в найлонови пликчета — дати и часове на срещи, номера на телефони, кодове за достъп — все неща напълно лишени от интерес. Еви клатеше глава, с което искаше да каже, че според него Анаис съвсем е мръднала, но беше неспособен да пророни и дума.
Андреас протегна ръка и я сложи на рамото на Еви. Дебел пласт от белезникав дим висеше под тавана. Мишел прехапа устни. Не обичаше кой знае колко Лиза — не беше забравила, че веднъж Лиза я беше оплюла пред момчетата, — но и тя изпадаше в плен на емоцията, на могъщата, заразителна емоция, която скоро щеше да ги обземе.
Понякога, когато събитията и обстоятелствата го позволяваха, Еви се отдаваше на илюзията и на
