би случайно да се е побъркала?
Еви свали слушалките и се протегна с гримаса.
Ами ето, тя като че ли непрекъснато теглела пари. Имала чувството, че търчи от един банкомат на друг. Сякаш чантата й била пробита. И значи искала да знае какво мисли той по въпроса. Дали не използва чантата й? Би ли хвърлил светлина върху този въпрос?
Еви се направи на паднал от небето, на човек, който просто си умира да бъде автоматично подозиран, щом в къщата се случи нещо по-особено. Тя каза: „Не те обвинявам“, а той: „А какво друго правиш?“ Наближаваше пладне, вятърът духаше на пристъпи и издуваше чадърите в топлия въздух.
Дани Кларанс не му правеше подаръци. Нито му даваше нещо на вересия. „Това е най-добрият начин да си останем добри приятели“ — заявяваше той, след като мълчаливо преброеше парите. И несъмнено беше прав от известна гледна точка, но тъй или инак твърдостта му тласкаше Еви към прибързани действия, към акции, предприемани посред бял ден в нарушение на законите на жанра. При положение, че тя никога не проверяваше извлеченията от банковата си сметка и още по-малко броя на тегленията от кредитната й карта. Е, както и да е, това беше положението. Улесненията, от които би се ползвал, ако минеше през Анаис, нямаше да компенсират онова, което дебеланата щеше да му иска в замяна.
— Милото ми момче — каза Лор със сърцераздирателна въздишка. — Имаме толкова неща да си кажем, толкова неща, милото ми момче, а се занимаваме с пари, с някаква тъпа история за пари. Как е възможно? Нищо не разбирам вече.
Еви я предпочиташе, когато се държеше по-хладно. Надяваше се, че историята с чантата ще приключи, когато дойдат другите.
— Уредих си един свободен уикенд. Бихме могли да организираме нещо, какво ще кажеш?
Той се почеса по главата.
Тя нямала нищо специално предвид. Не искала нищо да му налага. Но защо да не отидат на пикник, ако времето е хубаво?
Тези идеи бяха присъщи повече на Роз. Роз винаги измисляше такива неща, туристически посещения, състезания по риболов, ралита. Само че Роз беше жена на
— Пикник ли? Искаш да кажеш да вземем колата? Да направим сандвичи?
— Ами да, нещо такова. Можем много неща да обсъдим с теб. Би могъл да облекчиш товара ми, стига да искаш. Знаеш ли, не мисля, че заслужавам всичко това. Би могъл да ми улесниш живота, стига да искаш.
—
— Гостуването им не ме радва повече, отколкото теб, разбира се. Но трябва все пак у нас да остане искрица човещина, малка искрица алтруизъм. Да не се държим като обикновени животни.
Еви забеляза, че въпреки неприятностите и бедите, които сякаш водеше на отчет, фактът, че отново се прави на актриса, се отразяваше добре на майка му, придаваше й известен блясък, зареждаше я с електричество. Отново да се прави на актриса и да се чука по един или друг начин, да води някакъв полов живот, добър или лош, защото знайно е, че сексът смекчава чертите и придава дълбочина на женските лица, осветява ги отвътре.
Напълно съзнаваше, че майка му е живо същество, но какво променяше това? Ами почти нищо, бих казал, тъй като познавам Еви. Това е положението и никой не може да го промени.
Така или иначе, тя беше дала рано сутринта дълго интервю на едно германско списание и все още сияеше, така че Еви можеше да си представи как е изглеждала, когато е била млада и известна.
— Разбира се, би могъл да си поканиш приятели. Тази прословута Габи например. Всъщност я познаваме толкова малко. Давам си сметка, че не знам на практика нищо за нея. Лиза ми я беше представила, но никога не съм разговаряла с нея. Не знам, изглежда интересна. Това би било удобен случай да се опознаем.
За съжаление нищо не можеше да се направи, освен да се изслушат докрай измишльотините й.
— А? Какво ще кажеш? След като прекарва нощта под покрива ми, бих искала да я познавам по-добре. Освен ако нямаш нещо против.
— Искаш да кажеш, че това е цената, която трябва да платя?
— Не, не искам да кажа, че това е цената, която трябва да платиш. Не ми приписвай неща, които не съм искала да кажа. Не започвай, ако обичаш. Не се дръж така.
Телефонът й иззвъня. Тя го остави да звъни и замислено се загледа навън. Още малко и сълзите щяха да потекат по бузите й.
— Господи — въздъхна тя, — защо всичко е толкова трудно?
Еви не я разбираше. Не разбираше тази жена. И при най-добро желание не успяваше да проследи мисълта й, да схване какво точно иска. Тя сякаш хващаше нещата, после ги пускаше, като някаква жалка анемична цедка. Дали изобщо знаеше какво иска, освен да преследва призраци и да си посипва главата с пепел?
— Можеш ли да ми кажеш, ако ще е така, какъв е смисълът да живеем заедно? Кажи ми. Как става така, че всичко, което трябва да ни сближава, ни разделя?
Еви я погледна невярващо.
— Как искаш да ти отговоря? Защо аз трябва да знам по-добре от теб?
Тя поклати глава и изгълта няколко хапчета.
— Страхотен съпруг ми се падна и страхотни деца — горчиво изрече тя. — В това отношение съм напълно задоволена. Получих повече, отколкото съм желала.
Андре и Роз Трендел се появиха на сцената в началото на следобеда. Скимтящи, пребледнели, измачкани, изтощени, разтреперани от яд, те изскочиха от поршето още преди Ришар да изключи мотора. Самолетът им беше престоял три часа на летището, на слънце и с повредена вентилация, без нищо за ядене и за пиене дори в бизнескласата, защото, видите ли, някакъв тип бил скрил бомба в обувката си.
Роз беше пред припадък. Заведоха я на сянка под кедъра и й връчиха чаша оранжада, докато Андре се опитваше да се свърже със свой познат сенатор и да му се оплаче от лошото отношение на летищните служители, може би дори да му поиска главата на директора на компанията.
Връщаха се от Ню Йорк, където времето било хубаво, и бяха пътували прекалено дълго. Бомбата им беше дошла в повече.
— Да не говорим за тоалетните! — изсъска Андре. — Убийствена смрад. Невъобразима воня. В
Роз го помоли да млъкне. Обикновено тя беше едра жена, но сега се беше спихнала, а ченето й бе увиснало.
Лор съжаляваше, че не може да я посрещне както би трябвало. Искала да й напълни ваната, да си поговори с нея, докато й помага да разопакова багажа си, да й разкаже какво се е случило през последните осем месеца, но трябвало да излиза.
— Наистина ли? — каза Ришар. — Не можеш ли да…
— Снимаме филм, Ришар. Снимките са в разгара си. Длъжни сме да проявяваме известна дисциплинираност. Сигурна съм, че Роз разбира това.
Роз раздвижи ръка, в края, на която висеше дантелена кърпичка. На главата си носеше нещо като тюрбан.
— В течение сме, моля ти се. Питай Андре. Толкова бях щастлива за теб, миличка. Тръгвай, остави ни нас. Тръгвай, ще се видим по-късно.
— Много голям екип, много голям бюджет, нали? — обади се и Андре от полото си „Ралф Лорен“.
Двамата се огледаха и единодушно обявиха, че през нощта може да се извие буря. После занесоха куфарите им в стаята за гости над верандата, която познаваха добре, тъй като я бяха строили преди петнайсетина години, когато синът им Ришар, единственият им син Ришар, преживяваше труден период.
Роз обяви, че за момента не иска да яде, но че, ако не си полегне веднага, ще се строполи на килима.
Джина беше приготвила осо буко.
