Гадателката

дума?

— Рой, за бога…

— Наталия е. Познавам по гласа ти. Искаш ли някой да бъде смазан от бой? Повярвай ми, все още мога да си уреждам услуги в родния град, въпреки че няма как да мина през площад „Обединение“, без да обявят награда за главата ми.

— Вярвам ти, Рой, но работата не е такава. — Задържах слушалката далеч от ухото си за момент, но решителността ми сякаш се срина. Рой Ролкин в момента бе може би последният човек, пред когото бих искал да откровенича. Но той беше единственият, който се обади. Никой не би могъл да ме набеди, че съм силна, затворена личност. След няколко минути вече му бях разказал всичко.

Само че Рой наистина не е като другите ми приятели. Аз тотално ненавиждам разбиранията му и въпреки това се оказва, че откликвам на някои страни в неговия характер. Колкото и да е подъл и циничен самохвалко, в същото време той е способен да изслушва с проницателно и съчувствено ухо.

— Мисля, че си прав да се притесняваш, Костя — каза той, когато свърших с обясненията. — Тук има нещо странно. Не мърдай от къщи двадесетина минути, докато се обадя тук-там. Намери си някой мач по телевизията. Днес е неделя, Мурманск сигурно играят някъде. Винаги са способни да те разсмеят.

— Виж, Рой, ако смяташ да се обаждаш по болниците…

— Та да ми се обади някоя цицореста администраторка, която е прекалено заета, за да си говорим ли? Разчитай на мен, Костя. Нали сме стари приятели?

Седях и бавно отпивах бира направо от кутията в продължение на десет-петнадесет минути. Имах чувството, че съм оставил всичко в ръцете на Рой. Не можех да измисля никакво полезно действие, освен да чакам повторното му обаждане. Когато позвъни отново, аз буквално грабнах слушалката.

— Какво установи?

— Цялата картина — отговори Рой бавно. — Получих я директно от извора.

— От кого?

— Кмета. Осопов.

— Познаваш ли го?

— Знам, че винаги прекарва неделните следобеди с племенницата си. В кревата в хотел, „Дар Николай“. Обадих му се там. Казах му, че много държа да проведе няколко спешни разговора по телефона. Трябваше му малко време да се осъзнае, но в крайна сметка разбра за какво става дума.

— Сигурно му е било приятно.

— Нямаше начин да не разбере намека ми. Тя е на четиринадесет години, да те вземат мътните.

— И какво ти отговори?

— Снощи не е имало повиквания на спешни медицински екипи за нещо сериозно в района на град Мурманск. Обаче е имало… Слушаш ли ме, Костя? Имало е мобилизация на областно ниво заради никеловите мини в Трелов, където са били затрупани двадесет и шест миньори. От срутването са били спасени две дузини работници, всеки от които е имал в различна степен нужда от медицинска помощ. Много от тях са били за хирургическа намеса. Устроили са спешна операционна под земята. Медицинската служба на мината е поискала лекари от няколко болници в града. Дори са се обаждали директно на по-известните хирурзи. Схващаш ли? Струва ми се, че това е отговорът на твоя проблем, Костя. Твоята мила Наталия не може да ти се обади, понеже се скъсва от работа… Понеже работи под земята.

Почувствах огромно облекчение.

— Рой, ако можеше да дойдеш тук, без да те арестуват на летището…

— Щеше да лепнеш една яка целувка по високомерно вдигнатите ми устни.

— Бих предпочел да приключим с това, Рой. Но ти дължа много благодарности.

— Слушай, Костя, приятел в нужда… Ти ги разбираш тези работи — каза той тихо и затвори телефона.

Изхвърлих бирената кутия, отворих си бутилка шотландско малцово уиски „Гленморанги“, което пазех за специален случай, и превключих на футболния мач. На полувремето сините от Мурманск губеха само с четири на нула от „Ротор“ — Волгоград. Това не беше съкрушително зле. Отпих голяма и успокояваща глътка от уискито. Даже бях убеден, че сините имат шанс.

5.

Събудих се в полунощ и апартаментът отново беше празен. По телевизията даваха някакъв сериал от миналия век. Заглавието му беше „Отмъстители“. Безупречно облечен англичанин с бомбе стоеше подпрян на чадъра си, докато красиво и атлетично момиче спукваше от бой двама агенти, естествено руски. Когато се появи трети руснак, англичанинът повдигна бомбето си за поздрав, а в същото време красивото момиче му натресе ритник, за който сигурно биха отсъдили фаул дори в мач по бой в кал със завързани очи. Прозях се и с нестабилна походка отидох да изключа телевизора. Бутилката на масичката беше опразнена до горния ръб на оранжевия етикет. Нима бях изпил толкова много „Гленморанги“? Отидох, прозявайки се, в антрето, където се намираше телефонният секретар. По това време Наталия сигурно вече бе излязла от никеловата мина.

Спрях се до вратата. Там, където със сигурност очаквах да зърна мигащата зелена светлина на апарата, имаше само малко тъмно прозорче.

Знаете как се чувства човек в такива случаи, братлета. Събуждането в полунощ с четвърт бутилка малцово уиски в стомаха е кофти момент за всеки мъж. Вече изобщо не бях убеден в теорията на Рой за отсъствието на Наталия. Думите на врачката отново изплуваха коварно в паметта ми и ме засипаха с тревога. А снощното проклятие на стареца пред сградата на Градския съвет сякаш само потвърждаваше думите на беззъбата жена в палатката.

Направих това, което трябваше да направя три часа по-рано. Обадих се в бърза медицинска помощ, обезпечаваща района около река Трелов, където бе станало произшествието в мината. Благодарение на ранга и поста си успях да пробия до директора на службата.

— Критичното положение в мина Трелов бе отстранено преди два часа — отговори ми гласът на директора. — Сега само разчистваме.

— Господин директор. — Стараех се гласът ми да звучи спокойно. — Имаше ли необходимост да търсите помощта на хирургически екипи, които не работят във вашия район?

— В един период изглеждаше, че ще ни се наложи да го направим.

— Но не сте?

— Не. Остана само като резервен вариант. Съпругата ви щеше да е една от първите, които бих повикал.

— Но не сте се обаждали на Наталия?

— Не, инспекторе. Не съм.

Слязох в гаража, качих се на колата и подкарах през сипещата се гъста завеса от сняг право към централното управление на милицията на площад „Обединение“. Бях милиционер, но не бях постъпил като такъв. Пропилях безценни часове в пиене и спане. Всеки милиционер знае, че при изчезване на човек е изключително важно това обстоятелство да се разгласи възможно най-широко и във възможно най-ранния момент.

А това означаваше да се обърна към Службата за издирване на изчезнали лица в Мурманск. Вече беше почти два часът в понеделник сутринта. Единствено чрез капитан Борис Паско бих могъл да разпространя портрета на Наталия и номера на нейната камка достатъчно бързо, преди… Преди какво? Не намерих словесен израз. Нито пък образ. Вместо това потръпнах от страх. Достатъчно бързо. Не можех да завърша тази мисъл.

Не за първи път в рамките на служебните ми задължения се сблъсквах с капитан Паско от Централното градско управление на милицията. Преди време той беше заместник на Рой Ролкин в Чека — вече разпуснатата тайна служба на милицията. Не го харесвах. Нямах му доверие. Но той беше човекът, на когото трябваше да дам официално заявление.