отхвърлен.
— Искрено се надявам, че и след месец ще имате желание да ми благодарите — прекъсна ме тя. — Вие навлизате в политическия живот на Кола, скъпи Константин. Много ножове ще търсят начин да се забият в широк гръб като вашия. — Тя прокара длан по гърба ми.
— Гледайте на мен като на приятел. Няма да намерите още много сред придворните.
— Госпожо Баданова — изхриптях с извинителен тон. — Аз отказах. — Посочих към кабинета на губернатора. — Не приех длъжността. Или поне ясно заявих, че не съм човекът, когото търси вашият съпруг. Така или иначе той ще потърси друг.
На лицето й се появи широка изненадана усмивка.
— Наистина ли?
— Наистина.
— Съжалявам, Константин, защото тази длъжност би означавала широки перспективи пред вас. Сигурна съм, че ви е направил изкушаващо предложение, нали? Възможно е, доколкото познавам мъжа си, да е отправил и някой леко заплашителен намек относно бъдещето ви, ако откажете. Затова съм още по- впечатлена.
Не беше забелязала скованото ми поведение. Наведе поглед.
— Понякога е нужна истинска смелост, за да кажеш не. — Тя сви в юмрук дясната си длан с усмивка.
Мария Баданова не отговаряше на общоприетата представа за съпруга на висш представител на държавната власт.
3.
Чак когато слизах надолу с асансьора, ми дойде наум, че Наталия сигурно е взела фиата. И наистина, още щом излязох от сградата на градската управа и поех първия удар на вцепеняващия студ, аз установих, че пред мен е спряла служебна кола, а шофьорът й, униформен старшина, стоеше до отворената врата и чакаше да се кача.
Както бях настанен на задната седалка в големия луксозен мерцедес и ярките светлини по булевард „Пушкин“ се нижеха равномерно покрай нас, лесно можех да си представя, че се намирам в някой западноевропейски град. Проститутките тук бяха възприели тактиката на амстердамските витрини. Прекалено студено е, поне до юли, за да обикалят по улиците. Пред баровете и ресторантите гъмжеше от паркирани мерцедеси и тук-там дори ролс-ройси. По витрините на магазини с френски и италиански имена беше пълно с лъскаво изобилие от изглеждащи като живи манекени, облечени в главозамайващо скъпи дрехи. Групички от чуждестранни бизнесмени и придружаващите ги униформени ескорти от милиционери, които ги охраняваха от евентуални грабежи, се местеха от бар в бар, за да оценят напитките и момичетата.
Седейки в колата, аз за миг станах част от този свят. Това, което ми напомни, че се движа в Мурманск, а не в Хелзинки или Осло, бяха не толкова проститутките по витрините, колкото рециклираните американски кабриолети от петдесетте години на миналия век, минаващи бавно покрай нас — розови, лилави или електрикови, с отворени покриви независимо от жестокия студ. Пътниците в тях, обикновено петима или шестима мъже, бяха облечени в характерните черни шуби от кожа и гърмяха с тапи от шампанско по краката на разхождащите се момичета. Тези мъже бяха мутри, наемани дори и от почтени фирми в ролята на „юридически отдел“ с цел да изискат дължими плащания или доставки на стоки. При липсата на приложим закон за договорите колелата на руската търговия не биха се въртели без тях.
Просперитет
Пет минути след като напуснахме булевард, „Душкин“, ни връхлетя прогнозираната от метеорологичната служба виелица, придвижваща се със злокобна бързина към града. Снежни шквалове се сипеха върху колата от всички посоки. Поривите на вятъра разтърсваха надвисналите над пътя рамена на уличните лампи. Голям лист ламарина се откъсна от една ограда на ъгъла и го проследих как полетя във въздуха, спусна се рязко надолу и се приземи на пътя като разбиващ се самолет.
Накарах старшината да ме остави до входа на подземния гараж под нашия блок. Влязох през решетъчната метална врата и слязох по стръмния наклон към двойната редица паркирани коли. Видях, че моят син фиат вече е вкаран в свободното място, запазено за служебния джип „Камка“, даден на Наталия от болницата. Обикновено правим така, когато сме излезли заедно и тя получи спешно повикване. Закарва колата вкъщи и я сменя с много по-стабилния джип.
Спрях се да проверя дали Наталия е заключила вратите на фиата (беше го направила) и продължих нагоре по тясното бетонно стълбище към входното фоайе на блок „Горшков“. Качих се с асансьора до нашия апартамент на десетия етаж и се прибрах.
Спрях за момент в коридора и се отпуснах в милувката на топлия въздух. Представих си как Наталия се мъчи да работи сред бъркотия от кръв, лед и раздрани ламарини под брулещия вятър и мощната синя светлина от буркана на линейката. В такива тежки метеорологични условия на магистралата между Мурманск и Каневка почти през ден ставаха жестоки катастрофи.
Отблъснах тази мисъл. Не можеше да ми донесе нищо друго освен тревоги и притеснения. Свалих си балтона. Несъзнателно отидох до секцията с книгите. До един ред учебници от висшата милиционерска школа, които вече почти никога не поглеждам. „Мястото на алкохола в криминалната статистика на провинциална Русия“, „Серийните убийства в днешна Русия“. Само че не търсех наръчниците по криминалистика. Зад тях имаше малка астрологическа книжка, която държах скрита. Наталия не би я одобрила. По-скоро би се изсмяла и би ме отказала от нея с плъзване на ръка по предницата на панталона ми. Запрелиствах страниците. Търсех Скорпион. Ето го и него. Роден в студения лунарен месец между октомври и края на ноември, особняк с променливи настроения, обсебен от тайни страсти. Имах чувството, че очите ми ще изпаднат. Твар, подвластна на Плутон, бога на подземния свят. Но чакайте, притежава и философски наклонности, доста често съпътствани от богат житейски опит… Това звучеше по-добре. Значи е от всичко по малко. С великодушието на моята лъвска зодия обикновено гледам отвисоко на такива нещастници.
Оставих книгата и едва тогава забелязах, че зелената лампичка на телефона предупреждава, че има оставени съобщения. Оказаха се три. Едното беше от Фаня, колежка на Наталия, второто се оказа гневна реакция, че е набран грешен номер, а третото — от Рой Ролкин: „Костя, стари приятелю. Как си? Защо е толкова трудно напоследък да се свърже човек с теб?“
Понечих да прекъсна съобщението, но не знам защо не го направих. Останах до телефона и го изслушах с присвити устни. „Още сме приятели, нали? — продължи грапавият глас. — Разбира се, че сме. Нищо не може да промени това обстоятелство. Нищо. Заедно трепехме сьомгата още преди да навършим десет години. Не, не сме приятели, майка ти стара, ние сме братя, кръвни братя и такива ще си останем завинаги…“
Тук вече изключих записа. Тази нощ нямах никакво желание да слушам пияния Рой Ролкин. Водката или някое друго питие, с което се налива в Будапеща, където бе емигрирал, винаги отприщва дълги словоизлияния със спомени от детството и юношеството ни. А сега ясно долових фъфленето в гласа му. Тази нощ той беше много пиян. Изтрих лентата.
Не е зле да ви кажа някои неща за Рой. Според мен сигурно не се чувстваше на върха на щастието, защото напоследък ми звънеше често. Наталия не може да го понася. Затваря му телефона веднага щом го чуе. Ясно ми е защо. Рой е от този тип приятели, каквито повечето хора биха предпочели да нямат. В най- мрачните времена Рой — служител в тайната милиция с определен вкус към зловещите способи на своята професия — успя да се издигне до чин генерал, но в самия край на гражданската война застана зад неподходяща клика във властта. Сега живее като емигрант под фалшиво име и ръководи скромен футболен отбор в Будапеща. А когато е много пиян или носталгията го замъчи прекалено силно, ми звъни по
