Гадателката

телефона.

Тази нощ спах много лошо. Не твърдя, че съм имал някакво предчувствие — а може и да съм имал, знам ли. Но когато се събудих някъде след седем, бързо опипах с ръка леглото до себе си и още преди да отворя очи, разбрах, че Наталия я няма.

Станах и сложих кафето да се вари. Подобно нещо се беше случвало и преди, естествено. Поне десет пъти. Среднощно повикване за спешна операция, която продължава и в ранните часове на следващата сутрин.

Нахлузих си дънките и пуловера и слязох до фоайето да взема новия брой на „Колска правда“. Когато стана осем часът, отново бях в апартамента и пиех чай. Апартаментът беше малък, двустаен, и аз седях във всекидневната, чиято врата бях оставил отворена, за да виждам добре антрето. Не исках да пропусна възможността да я зърна още при влизането.

Усещах как стенният часовник отброява всяка секунда, а част от съзнанието ми е ангажирана в очакване ключът на Наталия да щракне в бравата. Прочетох уводната статия за губернатора на Ростовска област, който бил намерен мъртъв в резултат на свръхдоза наркотик. Това означаваше поредните избори. Третите в Ростовска област за две години.

В днешна Русия изборите са нова форма на тирания. Ракетирите (или мафията, както ги наричат на Запад) разбраха, че от демокрацията може да се печели. Да станеш кмет на голям град или още по-добре губернатор на област е по-доходоносно, отколкото да откриеш петролен кладенец. Затова изборите се множат лавинообразно. В тях се води жестока борба, резултатите се оспорват по всякакви поводи. Тук, на Колския полуостров, здравомислещото население избра нашия неутрален губернатор Баданов и има благоразумието да отхвърля всякакви опити да бъде свален. Може да издига роднините си на високи постове, да ползва изобилие от скъпи представителни автомобили и голям екип за лична охрана, но не граби от населението. Така че с това, което успяваме да съберем като приходи от златните и никеловите мини на полуострова, както и от постоянния като самата река Кола приток от наеми в Града на порока, Мурманск се справя не съвсем зле. Държи едно средно положение. И всичко това без никакви избори, откакто Антон Баданов спечели последните в края на гражданската война.

В осем и десет оставих вестника, вдигнах слушалката на телефона и започнах да набирам номера на болница „Лермонтов“, но се спрях по средата, а пръстите ми се отпуснаха върху бутоните като върху клавиши на пиано. Наталия винаги е казвала, че съм прекалено притеснителен.

Оставих слушалката, загледах се в нея, вдигнах я отново и избрах номера. От болницата отговориха почти веднага. Помолих да ме свържат със спешното отделение.

— Обажда се Константин Вадим — казах аз.

— Съпругът на доктор Вадим?

— Същият. Снощното спешно повикване за къде беше?

От другата страна последва продължително мълчание и неприятното усещане в стомаха ми се засили.

— Повикване ли?

— Да, повикване по спешност. Около полунощ. За бога, сигурно имате регистър при вас.

— Повикване по спешен случай — повтори момичето. — Не е имало такова.

— Сигурна ли сте? Нито едно?

— Уличните патрули са довели обичайния брой пияни и бездомни. Главно случаи на измръзване, открити северно от залива.

— И не е имало спешни операции?

— Не. — Чух прелистване на страници. — През тази нощ в хирургическото отделение е било впечатляващо спокойно. Шест-седем случая На счупени крайници при подхлъзвания. Пет битови произшествия, жени с челюсти за наместване, такива неща… Трима простреляни, намерени мъртви. Това е, инспекторе. Спокойна съботна нощ в Мурманск. Поне що се отнася до нас. Не е имало излизания по спешност. Както вече ви казах, спокойна нощ.

— Чуйте ме. Хирургическият екип е бил извикан снощи. Жена ми е получила съобщение по пейджъра.

Отново последва дълга пауза от другата страна на линията.

— Дежурен в хирургията тази нощ е бил доктор Вебер, инспекторе. Рапортът за нощната смяна е пред мен. Подписал го е в шест и половина сутринта със становище „без инциденти“. Не виждам причина доктор Вадим да е викана през нощта.

Аз виждах. Петер Вебер беше почти седемдесетгодишен. Едва ли някой диспечер би поискал от него да снове в мразовитите температури около някой размазан камион на магистралата Мурманск-Каневка, докато се мъчат да разрежат ламарините и извадят шофьора отвътре.

— Добре, благодаря ви — отвърнах на момичето. — Само ми кажете кой е бил дежурният диспечер снощи.

— Нямам представа, инспекторе. Но той така или иначе няма да бъде тук преди шест тази вечер. Смените на диспечерите са от шест до шест.

След като затворих, отидох бавно в кухнята и си направих кафе. Наистина бях пил прекалено много предната нощ. Усещах го по главата си. Измих малката стъклена каничка за кафе. Значи снощният диспечер е знаел, че доктор Вебер не е подходящ за конкретния спешен случай и е решил да повика вместо него Наталия, а после му е било трудно да реши дали да впише обаждането… Налях гореща вода в каничката. Но и преди е имало спешни случаи, които Вебер не е бил в състояние да поема и Наталия с радост го бе замествала. И всичко се вписваше официално. Все пак диспечерът може да е бил нов и да не е знаел това.

Явно така бе станало. Загледах се в бистрата вода в каничката. Бях забравил да сложа кафето.

4

Правилникът повелява неделята да е почивен ден за старшите инспектори, но в него пише какво ли не. Половин час по-късно спрях колата пред еднообразната група от временни канцеларии, подредени като форта на индианска територия и представляващи нашето 18-о районно управление в Града на порока. Изтупвайки краката си от снега, аз се качих по дървените стъпала пред приемната и бутнах люлеещата се врата. Сержант Бубин — едър добродушко, вечно миришещ на пържен лук, тъкмо се освобождаваше от съботната нощна смяна.

— Вкарах ги в трета зала за разпити, шефе — каза Бубин.

— Знаем ли имената им?

Той поклати отрицателно глава:

— Тя нарича момчето Боря. А ми се струва, че той не се обръща към нея с никакво име. Нямат документи естествено. Неустановена възраст. Може би дори не си знаят фамилиите.

— Защо ли им трябва, ако са на улицата примерно от две години. Момичето е почти бебе.

Бубин беше взел необходимите мерки да Не избягат, като ги беше заключил. Когато влязох в голата стая, двете деца играеха с парченца от корава, негодна за ядене бисквита. В правилника се казва и това, че не може да се разпитват деца, ако не присъства и пълнолетна жена. Попитах Бубин дали някоя от работещите в управлението милиционерки е свободна. Той поклати отрицателно глава и каза:

— Обаче насам е тръгнала една доброволка от сиропиталището.

Кимнах и затворих вратата след себе си. Облегнах се на стената и се загледах в децата. Момчето вероятно беше на около девет години, а момичето на шест или даже по-малко. Някак си приличаха повече на деца, отколкото вчера в тъмния търбух на товарния кораб.

Годината е 2017 — сто години след комунистическата революция, която трябваше да донесе на Русия социална справедливост. Според мен постиженията на изминалото столетие тук, в Кола, са очевидни от факта, че сме се превърнали в територия за детски трудови лагери, в печален и жесток детски Гулаг, скрит в затънтения Север.

Бъдат ли уличени в кражба (това се случва най-често, защото искат да ядат) или че няма кой да ги гледа и закриля — което си е евфемизъм за „безпризорни“, — шансът да се спасят от мразовитите и