Гадателката

— Не се получи нищо свястно. — Тя прекъсна, за да отпие от чая. — Според известните сведения за Джоун тя и този мъж са се срещали в продължение на около месец.

— За да правят секс ли?

— Като се има предвид характеристиката на Джоун, не е трудно да се направи и такова заключение.

Не ми беше лесно да асимилирам всичко това.

— Кога е видяна за последен път Джоун Фаулър?

— Известна ни е свидетелка, която може да потвърди, че Джоун е била в апартамента си рано вечерта в събота. Джоун е отклонила покана за вечеря. От консултантката по обноски. Казала й, че има ангажимент, но не е споделила с кого.

— Значи е изчезнала по някое време през нощта на съботата. Също като Наталия.

— Изглежда, че е така.

Сведох глава. Бях объркан.

— Известно ли е нещо друго?

Тя погледна встрани, но после пак се обърна към мен:

— Има и друго. Но е необичайно. — В тъмните й очи се четеше нещо, но не можах да разбера дали беше съчувствие или безразличие. — Няма да е зле, ако се подготвите.

— За какво да се подготвя?

— За нещо доста особено. Оставен е нарочен знак за авторство.

Дъхът ми секна. Убийците оставят такъв знак, изнасилвачите — много рядко. А похитителите на хора… Нямах представа.

— Знак за авторство ли? Какъв?

— Както вече казах, колата на Джоун е била намерена изоставена. — Надникна в записките. — В района на „Северен залив“. На двеста или триста метра от мястото, където е намерена камката на вашата съпруга.

— Знак за авторство. — Обърнах се с лице към нея. — В колата ли е намерено нещо?

— Да.

Погледна ме спокойно в очите и ми подаде друга снимка. Цветна. На средно голямо ауди, тъмносиньо или черно, спряло на фона на разрушените сгради в „Северен залив“. Само че в прозореца на колата се забелязваше силует на човек, седящ зад волана… Не само силует, виждаше се лицето.

— Доколкото си спомням, казахте, че в колата не е имало никой. Кой е това?

— Какво е това? — поправи ме тя. — Това е чучело, капитане. Кукла. В естествени човешки размери.

Вторачих се в нея като онемял. Единственото, което ми мина през ума и успях да кажа, беше:

— Кукла за секс ли е?

— Не, поне според външния й вид. Направена е от латекс, с възрижава коса като на Джоун. Кожено палто. Американско бельо, от това на Джоун Фаулър.

— Боже мой — казах аз. Стоях неподвижно, но в главата ми всичко се въртеше. Агент Кънингам, изглежда, бе доловила това и искаше да ми даде време да се съвзема. Нямаше как да отгатна.

Каквато и да е била причината, тя се впусна във формално описание, което сякаш четеше от каталог:

— По моя преценка производственото й предназначение е да служи за манекен в някоя витрина за скъпо облекло. Краката, ръцете и вратът са добре очертани. Има следи от поправени повреди, но едно такова нещо би струвало като ново над петстотин долара. — Подаде ми последната снимка. Удивително, потресаващо реалистично лице. Бледо, дори съзнателно направено по-бледо от нормалното. Очите бяха нарисувани мъртвешки затворени.

Гледах снимката втрещено, а сърцето ми щеше да се пръсне.

— Що за човек…

— До този момент не знаем нищо — отвърна тя с твърд глас. — Трябва да се потрудим по въпроса.

Поех дълбоко въздух, но той влезе неохотно в дробовете ми.

— Добре де… Имаме това, но няма и следа от труп.

— Засега.

— Искате да кажете, че е само въпрос на време ли?

— Не знам. Все още не ни е ясно с какво точно си имаме работа. — Тя вдигна чашата с чай и ми я подаде. — Пийте.

Взех я, отпих и попитах:

— Намира ли ви се една цигара?

— Не би трябвало да се издавам, че имам.

— Ще запазя тайната ви.

Подаде ми една цигара и огънче. Но за себе си не запали.

— И какви са резултатите от следствената експертиза на този манекен?

— Бих казала, че е бил старателно почистен преди боядисването. Няма никакви косми и власинки. Лакът за нокти е същият като на Джоун. Американски, „Макс фактор черна роза“. Вероятно е взет от чантата на Джоун. Боята е обикновена водоразтворима емулсия. Най-полезната информация засяга самия латекс. Все още се работи по нея. Може да ни насочи към производителя. И ако имаме късмет, от него към дистрибутора, а от дистрибутора към търсения от нас човек.

— Всичко това от нашите следователи ли научихте? — Не можех да го повярвам.

— Изпратихме мостри в Хелзинки — намръщи се пренебрежително тя. — Задвижихме нещата още преди да напусна Москва.

Дръпнах от цигарата и попитах:

— А самата кола разкри ли нещо полезно за нас?

— Нея нямаше как да транспортираме. Има много пръстови отпечатъци, проверката на които ще отнеме почти цял месец според отдела по убийствата на пето районно управление.

— Нещо друго?

— Върху едната страна на колата е било повърнато. Хляб и алкохол. Тежко му е било на нашия похитител.

Представих си го до спрялата кола, вече приключил с работата. И в този момент идва отвратителното облекчение, поривът да повърне, както е застанал подпрян с една ръка на покрива на аудито.

— Добре ли сте? — попита тя.

— Не. Безкрайно далече съм от добре. Стоя заключен в участъковата килия, а през това време жена ми по всяка вероятност е в лапите на сексманиак.

— Седнете. — Тя се пресегна и настойчиво натисна рамото ми. Посочи към цигарата. — Дръпнете си.

Смукнах дълбоко от цигарата. Удари ме в главата като чорап, натъпкан с топъл памук.

— Това е трева — казах аз.

— Е, и?

— Нищо. Трябва да изляза оттук.

— Свидетелят на Паско ще представлява ли проблем? Ако може да бъде елиминиран, адвокат Грандов твърди, че ще ви освободи до сутринта.

— Свидетелят на Паско може да бъде купен с литър фалшива водка. Но има нещо друго — отговорих аз. — Версията на Паско е, че Наталия е кръшкала. А аз съм заподозрян като ревнивия съпруг…

Забелязах, че ме чакаше да продължа. Дръпнах силно от цигарата. Главата ми се замая от тревата. Но димът опиваше и успокояваше. Мисленето ми все повече заприличваше на бавна разходка в кръг.

— Ходих в кабинета на Наталия — добавих. — Сигурно знаете това.

— Четох доклада на Паско.

— Опаковката с презервативи… Беше нарочно подхвърлена.

— Той казва, че не е така.