Гадателката

— Та какво друго ще каже, за бога?

— Добре де, възможно е да е била подхвърлена нарочно.

— От Паско или от някой друг — казах отчаяно. — Нямам представа.

Тя вдигна поглед.

— Все пак съм длъжна да ви попитам, инспекторе… — В очите й личеше неудобството. — Не съществува ли такова съмнение? Въпросът ми е, дали е възможно да имаме работа с мъж, който излиза веднъж или два пъти с някоя жена, за да спечели доверието й, а после… я завежда някъде насила? Възможно ли е случаят да е такъв?

Запазих самообладание.

— Такъв човек би ли отвлякъл две жени в една и съща нощ?

— Добре, да предположим, че става дума за двама мъже. Удовлетворяват нагона си, работейки заедно. Рядкост е, но не е непознато. През хиляда деветстотин деветдесет и девета година двама братовчеди в Лос Анджелис…

Вдигнах ръка да я прекъсна.

— Вероятно съпругата ви е имала изобилие от възможности за забежки — работа на смени, спешни повиквания извън болницата по всяко време…

— Дявол да го вземе, Дронски сигурно ви е разказал какво представлява Наталия — прекъснах я брутално.

Лицето й не трепна.

— Това е нещо, което един мъж винаги усеща — продължих аз.

— Ако Наталия е имала нещо извън… — Спрях и поех дълбоко дъх.

— Не може да е имала, не е в характера й. Разбирате ли ме?

Тя допи чая си и стана.

— Нещо, което един мъж винаги усеща, а? Е, може би.

Усетих, че кипвам:

— Ясно ви е за какво говоря.

Тя обаче не отстъпи:

— Не се ровя в живота ви, капитане. Поне не ей така, за удоволствие. Но повярвайте на човек, който вече е минал по този път. Това не е нещо, което един мъж винаги усеща. — Отдалечи се. — Ще се върна преди разсъмване. — Отиде до вратата и затропа по нея. После се обърна пак към мен, докато чакаше ключовете на старшината да изтракат в ключалката. Мисля, че искаше, тръгвайки си, да промени тона, да намали напрежението. — А… забравих да ви предам — добави тя, докато вратата се отваряше. — Дронски държеше да ви кажа, че В. И. Ленин ви изпраща най-добри пожелания. — Веждите й се повдигнаха въпросително.

Погледнах я в очите. В. И. Ленин е котарак. Живее в кабинета на Дронски в Москва. На цвят е като тъмен мармалад и има особен черен кичур под муцунката, който обясняваше достатъчно сполучливо името му, но не го правеше по-приятен за гледане от бюрото. Има си един коронен номер — да вдига лапа за поздрав или сбогуване, заради който Дронски много го обича. Не и аз. Такива котешки трикове не могат да ме съблазнят, приятели. Нямам нищо против В. И. Ленин да си стои в Москва. Или да приеме назначение като кабинетен котарак в някое затрупано с лед управление в Норилск. Може би агент Кънингам не знаеше това. Опитах се да й обясня, без да изглеждам груб:

— В. И. Ленин е котка. Кабинетният котарак на Дронски.

— Запознахме се в Москва. — Тя кимна одобрително. — Наистина е сладък. — Вдигна длан и разтвори пръстите си за поздрав като В. И. Ленин. — Всичко добро.

Агент Кънингам излезе в коридора и старшината затвори вратата след нея. Аз останах с вдигнати встрани ръце. С върховете на пръстите си докосвах едновременно двете стени, дори напипвах издълбаните в боядисания метал имена и дати.

Сигурно не мислите, че една малка килия със стол, койка, мивка и един стоящ прав едър мъж може да бъде празно място. Обаче е.

Няма нищо по-празно, приятели.

12.

Час по-късно бях с белезници на ръцете. По настояване на Паско. Тежък шинел, милиционерска ушанка и дебели ръкавици ме бранеха от ледения вятър. Вряскаща музика, женски писъци и гневни гръмки гласове на пияни мъже — всички звуци и миризми в Града на порока ме заляха като невидима вълна. Но аз бях с белезници, докато ме водеха превит през вътрешния двор, образуван между фургоните, и ме натикваха в първия от двата чакащи микробуса за борба с безредици. Иля Дронски седеше на задната седалка.

Не бях го виждал от три месеца.

— Дронски… — С дрънчащи белезници протегнах ръка, за да стисна неговата. Той изсумтя и ме придърпа в здрава прегръдка. Дронски не обича да приказва много. Пусна ме и седна, без да сваля дланите си от рамената ми.

— Ще те избавим от това положение, шефе. Ще я намерим.

Опитах мрачна усмивка, но не се получи. Устните ми се бяха сковали, не се подчиниха. Преглътнах тежко и бързо обърнах поглед към Паско, който вървеше през двора, запътен към микробуса.

— Да използваме, докато не е дошъл — казах припряно. — Какво следва оттук нататък?

— Отиваме на магистралата. На кръстовище тридесет и три.

— На мястото, където са намерили шала й?

— Ходих там направо от летището. Има още работа за вършене на това място. Може би ще намерим още нещо. Напомних на Паско, че не е изключено там да е извършено престъпление. Беше пренебрегнал задължението си да остави двама души на пост при кръстовището.

— И сега какво?

— Настоях да вземем група хора и да огледаме от двете страни на пътя. Казах, че и ти трябва да присъстваш. Не бива да пропускаме възможността за евентуални самопризнания на местопрестъплението.

Този път успях да се усмихна. Търсенето на самопризнания на мястото, където е извършено престъплението, е любим метод на руските криминалисти. Презумпцията е, че връщането на убиеца там предизвиква у него неудържимо желание да разкаже всичко.

Паско беше в градоносно настроение, ругаеше, че не го оставят да се наспи като хората от два и половина в неделя през нощта, когато го събудих. Метна се на предната седалка и изръмжа на шофьора да тръгва. Потеглихме бавно по пищната главна улица на Града на порока, като шофьорът поглеждаше често в огледалото да се увери, че другият микробус ни следва.

Виелицата беше отслабнала до откъслечни и кратки, но свирепи пориви на вятъра, които вдигаха пред фаровете завихрени стълбове от ситен сняг, приличащи на призраци от Дисни. При кръстовище 33 двата микробуса спряха бавно встрани от пътя и десетте милиционери с кирки и лопати слязоха от машината зад нас. Мен ме конвоираше нашият шофьор, въоръжен с древен „Калашников“ АК–47, за да се предотврати крайно невероятната случка да хукна отчаяно с окованите си ръце през безкрайните заснежени полета от двете страни на пътя.

Дронски пое ръководството на хората.

— Шалът е намерен на онзи стълб в обезопасителната ивица между двете платна — каза той. — Тук сме заради предположението, че е станало някакво произшествие. Истинско или инсценирано. Искам да разчистите пресния сняг край пътя на тридесет метра в двете посоки.

— Шалът може да е прелетял километри във виелица като онази в събота през нощта — възрази Паско.

Дронски кимна в съгласие с тази възможност и отвърна:

— Само че аз не вярвам да е станало така. На него е висяла сребърна щипка.

Потръпнах. Бях й подарил тази щипка, когато я назначиха в „Лермонтов“.

Хората бяха разчиствали снега по-малко от десет минути, когато викът на един от тях накара Паско и