Дронски да отидат при него. Последвах ги и аз. Когато стигнах там, видях, че само на метри от пътя няколко малки дръвчета са повалени. Двама мъже с метли от брезови клонки размитаха пухкавия сняг между пречупените дръвчета и пътя.
Наблюдавахме как се разкриват следи от гуми, буксували върху леда отдолу. Автомобил бе излязъл от пътя и бе минал през счупените дръвчета. Когато милиционерите донесоха още фенери, забелязах пръснати в снега пластмасови парченца от оранжев мигач.
Превитата ниска фигура на Дронски, увита в шуба и с гумени ботуши, се отдалечи от Паско и бавно дойде при мен. Извади цигари и ми предложи една. Отказах с поклащане на глава.
— Какви заключения си вадиш от това?
— Камион — отвърна той. — Немного голям. Даже микробус може би. С вериги върху добри, нови гуми. И въпреки това се е движел достатъчно бързо, за да се хлъзне извън пътя.
— Кога?
Той сви рамене под дебелата шуба.
— Сигурно е било през събота през нощта. Следите от гумите са сравнително пресни. А една катастрофа в непосредствена близост до мястото, където е намерен шалът на Наталия…? Бих казал, че със сигурност е било в събота през нощта, шефе.
Той се върна при сектора от крайпътния банкет, където шест-седем милиционери метяха снега с широк замах на импровизираните брезови метли. След всеки две-три замахвалия с метлите те подпираха дръжките им на гърдите си и удряха ръкавиците си една в друга, за да стоплят дланите под тях. Паско се бе върнал в микробуса и седеше вътре. Беше пуснал радиото и до мен достигаше някаква сълзлива мелодия отпреди тридесет години. Станция „Носталгия“. Не пускаха, „Бийтълс“ или „Ролинг стоунс“. Какво оставаше за Дюк Елингтън. Мариса пееше лигави хитове от съветската ера: „Подари ми любов, щъркел мой мил, пернат приятелю.“
Колкото повече хората размитаха снега, картината ставаше по-ясна. Под колелата е била поставена настилка, за да могат да зацепят, когато шофьорът е потеглял назад към шосето. Имаше заровени натрошени клонки от ела, петдесет-шестдесет сантиметра дълги, смачкани от тежестта на автомобила. Дронски вдигна няколко по-големи парчета.
— Значи е имало произшествие — каза той. — Някакъв автомобил е излетял от пътя, може да е имало ранен човек. И Наталия е била повикана. Как? Не знаем с точност нищо повече от факта, че е била извикана по пейджъра. Кой се е обадил? Няма данни. Така че, истинска ли е била катастрофата или инсценирана?
— Да е
— Може би, шефе. Не забравяй, че не разполагаме с никакви данни за приет ранен човек в никоя от болниците в града.
Обзе ме силно притеснение.
— Инсценировка. За да извикат Наталия? Да я подмамят тук, това ли имаш предвид?
Гледаше надолу към ботушите си, облепени със сняг. Или може би към парчетата от натрошени елови клонки в ръцете си.
— Може да е било и съвсем истинска катастрофа. За която обаче по някаква причина не е било съобщено. И примерно някой е минал по това време, може би по насрещното платно, видял е и се е обадил за помощ.
— И Наталия е получила обаждането? — поклатих глава в несъгласие. — Не е възможен такъв вариант, Иля. Обаждането би трябвало да се получи в някое от спешните отделения на болницата. Проверих. Няма такова.
— Освен ако не е бил някой неин познат, който е решил да й се обади директно.
— Защо би го направил, който и да е? Нормално е да се обади в „Лермонтов“. Или в някоя друга болница в този край на града.
— Добре — каза той бавно. — Само че никой не го е направил, така ли е, шефе? Следите от неотдавнашна катастрофа само на метри от мястото, където е намерен шалът на Наталия, потвърждават точно това. Защо?
Вятърът пробиваше през шинелите ни и продължаваше да навява преспите по голите откоси край нас. Загледах се в мъжете, които метяха и копаеха. В това нечовешко време всичко ми изглеждаше като в един документален филм за група лагерници по времето на Сталин, които работеха под ярката светлина на прожекторите в кучешкия студ на лагерите в сибирския Магадан.
— Капитане — каза старшината на Паско, приближавайки се. — Трябва да видите едно нещо.
Обърнахме се към мястото, където двама мъже метяха внимателно, отстранявайки снега от десетки застъпващи се отпечатъци от подметки.
— Толкова много стъпки — каза Дронски почти на себе си. — Малък военен камион. Защо не и микробус?
— Пътниците са слезли да бутат — казах, вглеждайки се в следите.
Дронски сви вежди неодобрително. Посочи с дългия прът в ръката си, докосвайки петата и пръстите на един отпечатък, после на друг и на друг. Трябваше ми много време, докато схвана какво имаше предвид.
— Размерът — казах аз. — Прекалено малки са, за да бъдат на възрастни. Деца…?
— Всичките пътници са били деца — кимна той.
— Цял микробус с деца? По това време? Било е полунощ или по-късно.
— Точно това ни казват тези стъпки, шефе.
— Добре — съгласих се неохотно. — Ще поразсъждаваме за децата по-късно. И така, имало е ранен. Някой в буса е знаел номера на пейджъра на Наталия и й се е обадил, разчитайки, че така ще получи помощ по най-бързия начин. Знаели са, че Наталия няма да се спре пред нищо, ако страда дете.
— Продължавай, шефе.
— И така, тя идва. Оказва помощ на детето. Може би на още няколко. По всичко личи, че не е имало нищо сериозно. Изкарват автомобила на пътя и той потегля господ знае за къде. Напуска местопроизшествието, а Наталия си събира нещата и тръгва обратно към нейната камка… Или пък стои и гледа как микробусът се отдалечава.
— И?
Поех дълбока глътка леден въздух. Главата ми се избистряше. Спомних си за старицата от палатката.
— Не. Ако е била отвлечена на това място, камката й също щеше да е оставена тук.
Дронски присви вежди срещу вятъра.
— А какво ще кажеш за това? Шофьорът на случайно преминаваща кола спира, за да им предложи помощ. Микробусът с децата е изкаран на пътя, но първа потегля Наталия. И онзи, който е спрял, тръгва да я следи. Малко преди града той я засича и я изтиква встрани от пътя.
— Възможно е…
— В такъв случай не става дума за любовник, обърни внимание. Той е непознат. Мъж, който търси жена, шефе. Просто някоя жена.
Но в случая не беше просто някоя жена. Беше Наталия.
Стоях прав, зареял безцелно поглед към равното бяло поле и мъглата от носещи се във въздуха снежни прашинки над него и размишлявах как се вписва отвличането на Джоун Фаулър във всичко това, когато различих сред белотата четвъртит силует на сграда. Дръпнах Дронски за ръката и му я посочих. След няколко секунди взиране я видя и той. Дълга, приличаща на завод сграда на по-малко от шестдесет метра разстояние, в падина, където беше навято огромно количество сняг. До нея вероятно се стигаше по пресичащия магистралата път, образуващ кръстовище 33.
На Паско му олекна, когато разбра, че няма да се втурнем пеш през снега. Взехме единия от микробусите и с него изминахме краткия път встрани от магистралата, който ни отведе до входа на заводски двор. Дронски зави през отворения портал и паркира микробуса далече от преспите, които стигаха до покрива на сградата.
