Гадателката

клетката в съда е показвал снимки на голи тела, точейки лиги над тях без никакво притеснение, и е изразявал гръмко сексуалното си желание към присъстващите в съдебната зала жени.

В края на раздела за него имаше две страници със снимки, повечето на десет-четиринадесетгодишни деца и може би половин дузина млади жени малко над двадесетте. Елена Руп беше русокосо дете с дребно личице, повече приличаше на Лука, отколкото на тъмнокосия Саша, с малко събрани очи заради съсредоточаването в обектива на фотоапарата.

Седях на дивана и прелиствах с палец книгата. Елена Руп била излязла от къщи, за да прекара вечерта с приятелка от училище. Повече не се върнала. Някъде между гарата в Новочеркаск, където живеела, и близкия голям град Ростов на Дон, където отивала, тя е била отвлечена.

Трупът й не е намерен. Но е включена в списъка на жертвите на Чикатило по много основателна и убедителна причина: семейство Руп — майката на жертвата, самата Елена и по-малкият й брат,

Лука, са живеели на долния етаж под апартамента на Андрей Чикатило и жена му!

Тази мисъл ме удари в стомаха като добре прицелен ритник с ботуш. Лука Руп е живял в един жилищен блок с Чикатило. Бил е на десет или единадесет години. Преживял е целия кошмар — страданието по отвлечената сестра… болката да приемеш в крайна сметка, че тя е била жестоко убита.

Изчаках мисълта да се уталожи. Той е познавал Чикатило. И въпреки това не бе споменал нищо пред нас, съучениците му в прогимназията. Никога не се бе похвалил, както обикновено правят децата, с факта, че е бил в епицентъра на нещо, придобило огромна известност в цялата държава. Дори днес, когато обясняваше преселването си от Ростов в Мурманск, той говореше за трагичен случай в семейството, за смъртта, а не за отвличането и убийството на сестра му Елена.

Опитвах се да овладея възбудата си. Значи какво говореше всичко това? Естествено, не беше основание да се посочи с пръст Руп и да бъде обвинен за сегашния случай. И все пак ми беше невъзможно да преценя как да реагирам. Обстоятелството, че Лука Руп е познавал и е живял в един вход със сериен убиец, нямащ конкуренция вероятно в целия свят, накара цялото ми същество да се бунтува по начин, който нито мога да опиша, нито да обясня. По гърба ми като ледени пръсти лазеха студени тръпки. Чувствах се объркан и дълбоко потресен може би защото всеки от нас, дори служителите на реда, живее в реалност, където подобен непредвиден скок в царството на ужаса винаги е толкова невероятен и нежелан в нашето въображение, че предпочитаме да не го допускаме в мислите си, да не го свързваме с конкретен човек.

Но в случая с Лука Руп това беше невъзможно. Аз познавах момчето, на което само няколко месеца преди да пристигне в Мурманск, се е наложило да се сблъска с една особеност на човешките същества; ужасяваща и невероятна, в лицето на висок и сърдечен съсед, който му е казвал „Добро утро, Лука“, срещайки го на стълбището, или го е питал за резултатите от съботните мачове.

Може би именно заради това се чувствах толкова объркан. А действително ли причината беше тази, или фактът, че не можех да се отърся от асоциативната мисъл за вината на Лука Руп?

Иззвъняването на телефона така ме стресна, че изпуснах книгата на пода. Обаждаше се Аби Кънингам.

— Ела в моргата на „Лермонтов“ по най-бързия начин — каза тя. — Намерили са трупа на Джоун Фаулър.

Слязох по стълбите към подземието на „Лермонтов“, където се намираше моргата, и там спрях като парализиран. В такива места миризмата на разлагаща се плът веднага те лъхва и те обгръща като меко и топло одеяло, което се впива в теб любвеобилно. Голата истина е, че имаме големи затруднения с поддръжката на всякакво оборудване. Вентилаторите не работят всеки ден, така че не е чудно, ако вчерашен труп атакува обонянието ти. Вратите на хладилните камери вече не могат да се затварят плътно. Веднъж, когато бях тук, от тях започна да се стича и да капе на пода зеленикава течност от разлагащи се трупове.

Всичко това правеше тукашната морга едно от любимите ми места. По-голямата част от персонала, убеден съм, бяха смахнати. Лени, с неговите обръщащи се с бялото напред очи, беше шефът. Той си имаше любим номер пред опечалените роднини, които все пак се притесняват за бижутата, останали по пръстите на починалите. Вдигаше подпухналата длан на покойната майка или на любима леля и обясняваше на семейството й, че пръстените може да бъдат свалени, ако наистина настояват. Очите му се обръщаха при самата мисъл. Зъбите му тракваха като сатър върху дръвник и у опечалените не оставаше никакво съмнение. Колкото и бедни или сантиментално настроени да бяха слушателите му, Леонид Юриевич постигаше своето.

Веднага щом семейството си тръгнеше и вратата се затвореше след тях, Лени грабваше сатъра. Подпухналите пръсти се търкулваха върху дъската за рязане. Взимаше този, който му трябва, и смъкваше пръстените. Златна халка за следователя. Нещо по-обикновеничко за старшината. А диамантът — за Лени. Леонид Юриевич имаше дача във Финландия. Говореше се също, че е женен за млада чужденка и си е осигурил финландски паспорт за времето, когато се пенсионира.

Ако ти трябва екзекутор с брадва, не е нужно да търсиш по-далече от Лени. Тази нощ изглеждаше по- луд от всякога. Посрещна ме с безумно самодоволна усмивка, подпрял се с длан на металната маса, върху която под зелен чаршаф с кървави петна ясно се очертаваше фигурата на труп. Опитах се да не поглеждам директно натам. Уж случайно извърнах очи към опиращия в пода ъгъл на чаршафа с предназначените за информация на пералнята инициали на отделението.

Дронски и Аби, които разговаряха тихо в един от ъглите на дългата сутеренна зала, вдигнаха погледи и се приближиха. Аби застана пред мен.

— Съжалявам, Константин — каза тя.

Кимнах, но ми беше трудно да отговоря. Дронски сложи ръка на рамото ми. И двамата знаехме какво означават думите й. Този случай вече бе излязъл от рамките на категорията „отвличане“.

— Значи Гавраил Потанин се оказа прав — казах аз.

— Не за всичко.

— Конкретно за това. Явно е, че имаме работа с убийство. Къде са я намерили?

— На някакво запустяло място в „Северен залив“ — отвърна Дронски. — Група войници, които претърсват района, чули звук от форсиране на мотор пред една от фабриките. Колата потеглила със загасени светлини, така че не могат да я опишат. Офицерът разпоредил да претърсят мястото, където са чули шума от колата. Открили трупа до една ниска ограда. Направен е съвсем нескопосан опит да бъде покрит с тухли и парчета натрошен бетон.

— Трупът наскоро ли е бил оставен там?

— Почти сме сигурни. Ще добием по-ясна представа от медицинската експертиза — каза Аби, — но вероятно е умряла само час преди да бъде намерена.

— Претърсили ли са целия район след това? — Представих си с ужас как Наталия лежи зарязана някъде в онази пустош.

— Пински се зае лично със задачата — заяви категорично Дронски. — Задържал е военните още два часа в района на фабриката. Трупът е само един, шефе.

Придърпах го към себе си и му казах:

— Дронски, Лука Руп е брат на една от жертвите на Чикатило.

— Господи…

— Чакай. Не е само това. Семейство Руп са живели в един блок с Чикатило. Той и жена му са обитавали апартамента над тях. Лука Руп е човек, който е живял с убиец. Може би се е възхищавал от него…

— Момент, шефе. — Върху лицето на Дронски се четеше тревога. Погледна към Аби Кънингам, която взимаше зелена престилка в другия край на залата. — По онова време Лука Руп е бил дете.

— Та нали точно тогава най-много попиваме чуждия пример.

Винаги познавам, когато Дронски е притеснен — а в момента беше точно така.

— Чуй ме, шефе, знам накъде биеш. Разбирам и защо. Но си на погрешен път.

— Откъде си сигурен?

— Не съм сигурен, но ако Лука Руп е човекът, когото търсим, ще трябва да му предявим по-