Гадателката

аргументирано обвинение от това.

В мен кипеше отчаяние.

— Аз не изграждам обвинение, дяволите да те вземат — просъсках в лицето му. — Опитвам се да стигна до Наталия, преди тя да свърши… — посочих мъртвото тяло на масата — ето така.

Патологоанатомът влезе преди Дронски да успее да каже още нещо. Беше ниска, набита жена с едър бюст, чиито гънки преливаха в гънките на голям, издут корем.

— Доктор Зоя Саматова — представи се тя енергично. Кимна на Лени и той рязко дръпна зеления чаршаф с бързо, танцувално движение и едно напевно „Да-дааа“.

— За бога, Лени. — Погледнах го злобно и след това наведох очи към трупа.

Не, не претендирам да съм от онези мъже, които остават безразлични в присъствието на смъртта, приятели. В Русия смъртта е с превързани очи. Хавлиена лента с името на жертвата, написано върху нея с наклонен наляво почерк, закриваше очите, но нямаше как да скрие и подпухналото синкаво-сиво лице, плътно прибраната назад червеникава коса, отеклите ръце и крака. Прилоша ми. Що за човек може да го е сторил — продължавах да разсъждавам, но успявах да свържа този ужас пред мен единствено с Лука Руп. Той имаше достъп до манекените и в общи линии отговаряше на описанието на мъжа, посещавал лекциите на Джоун Фаулър. Беше самотник, живял без жена още от пубертета, и е имал контакт с отвличания и убийства. Контакт от първа ръка чрез най-прочутия сериен убиец в Русия. Закрих лицето си с длан. Не можех да си позволя заради Наталия да чакам повдигане на аргументирано обвинение.

Аби бе дошла при нас. Приближи се плътно до мен и прошепна:

— Може да изчакаш отвън, ако не се чувстваш съвсем добре.

— Чувствам се като с милион долара в джоба — уверих я аз. Преглътнах жлъчен сок. — Ще остана само за предварителния оглед.

Патоложката се приближи с показалка на червени и бели ивици и гласът й прозвуча с характерната за професията й монотонност:

— Трупът очевидно е на млада жена в началото на тридесетте. Висока метър и шестдесет и пет и… — прекъсна и ме погледна студено — тегло приживе около петдесет и шест килограма. Причината за смъртта ще бъде установена с точност по-късно. Но почти сигурно е… — тя докосна с показалката гърлото — че е удушена с примка.

Морава следа от въжена примка опасваше шията, а над нея лицето беше подпухнало. Мъчех се да се съсредоточа, но в съзнанието ми непрекъснато изплуваше образът на Лука Руп.

Доктор Саматова се измести и застана, опряла върха на показалката под брадичката си.

— Заслужаващо особено внимание обстоятелство е, че тялото е било измито отвън и… отвътре с маркуч. В момента правим тестове, но вероятно трябва да отпишете надеждите за ДНК материал. Ако е имало сперма, тя почти със сигурност е отмита от струята.

— Колко пъти ви се е случвало да имате работа с измит по този начин труп, доктор Саматова? — попита Аби.

— Никога. Но миенето не е било изцяло сполучливо. В устата и ноздрите например се е задържал черен прах, който лесно може да се идентифицира като коксов. В ямката на лявата подмишница има следи от същия прах.

— Използват ли се още въглища или кокс за отопление, Константин? — попита Аби.

Истинско облекчение беше, че ми даде повод да се обърна към нея и да не гледам към масата.

— Вече много рядко. Почти навсякъде се премина на мазут и газ.

— В такъв случай къде можем да открием кокс?

— Където има много стар парен котел. На тридесет-четиридесет години или повече. Или на кораб, разбира се. Все още може да има някой овехтял малък параход, който използва кокс. Но само толкова.

Затворих за момент очи, а монотонните гласове край мен продължиха:

— Има известни данни за употреба на сънотворно, вероятно „Проптекнол“, но това ще можем да потвърдим по-късно. Въпреки приспивателното има следи от връзване по китките и глезените. — Когато отворих очи, доктор Саматова докосваше с показалката си съответните части на тялото. — Както и кореспондиращи натъртвания на колената… — Показалката почукна звучно. — Това навежда на мисълта, че жертвата е била принудена да стои продължително на колене. Сериозни охлузвания във вагината — последва небрежен замах на показалката над корема и дискретно почукване по обраслия с червеникави косми пубис — говорят за жестоко проникване на предмети с твърдостта на дърво, метал или корава пластмаса. Няма следи от семенна течност по вече споменатата причина.

Жестоко проникване на предмети с твърдостта на дърво, метал… Нищо в гласа на патоложката не намекваше колко е страдала Джоун Фаулър, колко пъти звярът се е възползвал от нея. Жестоко проникване… Но всичко това беше оставено на нашето въображение, не на Саматова.

— Ако обърнем трупа… — Тя изчака Лени и един санитар да обърнат тялото по корем. — Ако обърнем трупа, ще видим странични и диагонални белези, които почти със сигурност са следи от камшик, вероятно кожен, дори може би с разклонени езичета и метални връхчета накрая. Бита е с камшика няколко пъти с промеждутъци от време.

Продължих да гледам как отново обръщат тялото по гръб. За мен тя все още беше човешко същество. Но не и за Лени и неговия помощник. Не и за патоложката. За мен тя продължаваше да е жена, приятелка на Наталия, жена, която е била зверски бита, изнасилвана, умъртвена… А Наталия още се намираше в ръцете на същия този човек.

Патоложката даде знак на Лени да включи електрическата резачка, която лежеше на една помощна масичка. Запътих се към вратата. Чух гласа й зад себе си:

— По трупа почти нямаше чужди тела или материи. Все пак се намери нещо, което може да бъде от полза.

Спрях и се обърнах. Дронски и Аби обличаха престилки.

— На двете колена имаше малки количества съсирена кръв, остатък от по-голямото отмито количество. Но не е само това.

Зачакахме напрегнато. Тя вдигна червено-бялата показалка нагоре.

— В съсирената кръв на дясното коляно имаше два залепнали косъма.

— Които не са нейни? — попита Аби, вдигайки поглед от връзките на престилката, които завързваше.

— Нито пък негови — отговори патоложката. Наслаждаваше се на краткото напрежение. — Всъщност изобщо не са човешки.

— Какво? — възкликна Аби.

— Животински. — Доктор Саматова изчака това да улегне в главите ни. — Къси, прави, твърди косми. Сиви. Вероятно кучешки…

— Или от вълк — казах неволно.

Останах с впечатление, че групата около масата ме гледаше неодобрително. Предпочетох да не обяснявам.

— Възможно е — сви рамене Саматова. — Куче или вълк, защо не? — Кимна на Лени да включи захранването на инструмента. — Да се залавяме за работа.

Вече крачех към вратата, когато чух свистенето на машинката. Но изведнъж отвращението от това, което се случваше с другото човешко същество на масата, или поне доскорошното човешко същество, вече не доминираше в съзнанието ми. Една мисъл ме бе погълнала и засенчваше всичко останало, докато изкачвах стълбището почти без да виждам: „Куче или вълк — бе казала Саматова. — Защо не?“

23.

Бях загасил фаровете предварително. На около двеста метра от хеликоптерния хангар намалих скоростта на фиата и завих встрани от пътя по малка утъпкана алея, която ме отведе в гората. След минути стигнах до място, намиращо се точно над огромното прихлупено съоръжение. Лунната светлина образуваше тъмни стъпала от сенки по склона и ефектът й върху приличащия на тръба хангар го правеше още по-чудат,