Гадателката

да заспя тази нощ.

Но докато пъхах пръста си в халката на бирената кутия, отново се замислих за паметта и загадките й. Един от онези необясними електрически заряди изпусна искра и направи дъга от едно кътче в мозъка ми към друго. И връзката се получи.

Руп. Нещо бе прещракало за хилядна от секундата в тази посока. Опитах се да насиля мислите си в посока три-четири секунди назад. Искрата бе проблеснала ярко за миг, преди връзката да се разпадне.

Отхапах няколко пъти от сандвича, но беше много влажен и не ми хареса. Уискито постепенно притъпяваше сетивата ми. Опитах бирата и после обърнах още едно уиски. Седейки пред загасения телевизор и отпивайки от бирата, аз се мъчех да си пробия път назад във времето. Руп. Бях зърнал нещо за частица от секундата, но моят патешки ум го беше изпуснал. Предадох се пред блуждаещите електрически токове на спомените за кратките две години съвместен живот с Наталия. До мига, в който я видях за последен път в събота вечерта, когато губернаторът ме покани в библиотеката си и аз я погледнах, а тя ми отвърна с кратко повдигане на вежди — толкова чистосърдечно, многозначително, окуражаващо. Не, не е възможно да е крояла планове да избяга от мен само десет минути по-късно — нито заради Джоун Фаулър, нито заради когото и да е. Никога.

Седях на дивана, пиех бира и изобщо не виждах развръзката на тази злополучна история… Двеста войници претърсваха „Северен залив“ дори в момента, в бившия женски манастир бе настанен извънреден щаб с предостатъчно персонал. Иля Дронски — човекът, на когото можех да разчитам най-много, бе пристигнал от Москва. Той и заемаща висока длъжност във ФБР агентка ръководеха издирването на Наталия. Можех ли реално да направя нещо, което те не биха могли?

Бях в сънен унес, когато иззвъня мобилният ми телефон. Беше Дронски.

— Шефе, преди малко звъннах на местния архив за Колска област.

Въздъхнах тежко:

— Можех да ти спестя усилието, Дронски. Изгубихме сградата на архива при последната бомбардировка през гражданската война. Всички престъпления и нарушения на обществения ред в града се намират под хиляди тонове калпав бетон от най-добро съветско качество. Все някой ден ще ги изровим.

— Не е необходимо, шефе. Реших да направя справка за твоя приятел Лука. Брат му Саша спомена, че някога е бил учител, и реших, че от Министерството на образованието в Москва могат да ни кажат какво е довело до края на кариерата му на това поприще.

Тук вече се разсъних и разтрих очи.

— И?

— Лука Руп е преподавал в девическа гимназия тук, в „Максим Горки“. Уволнен е през две хиляди и девета година за посегателство над седемнадесетгодишно момиче.

— Сексуално посегателство ли?

— Не е съвсем безспорно. Пляскал я е с хилка за тенис на маса. По дупето и бедрата. В досието му е записано „пристъп на ярост“.

— Какво е провокирало това посегателство?

— Почти няма подробности. Като се има предвид духът на времето в онези години, мисля, че би могло изцяло да му се размине, ако просто е заявил, че му е направила нагло предложение. Вместо това обаче той е заявил, че я е наказал заради начина й на живот.

— Какво по-конкретно е имал предвид?

— Обвинил е момичето в безразборни полови връзки.

— Моля?

— Нали си спомняш съветските времена. Така наричаха уличниците. За нея се е говорело, че има безразборни полови контакти — поясни той.

— Проучванията на общественото мнение показват, че проституцията е най-предпочитаният професионален избор сред гимназистките в Русия. Това момиче сигурно просто е усъвършенствало уменията си. Значи на него му се е разминало?

— Ненапълно. Освободен е, без да му бъде предявено обвинение, но инцидентът е вписан в досието му и той е изгубил работата си. Какво мислиш за това, шефе?

Отпих от бирата. Не бях много сигурен, че може да означава нещо съществено.

— Има ли още нещо интересно?

— Не. Не забелязах нищо. Много добри отзиви от страна на колегите му. Директорът е имал високо мнение за него. — Направи кратка пауза. — Чуй ме, шефе, не ми се вярва тази следа да ни отведе донякъде…

— Нямаш ли друга идея?

— Хрумна ми нещо, което може по някакъв начин да се окаже брънка от плетеницата. Седях си тук с В. И. Ленин и си мислех за братята Руп. И по-точно за името Руп. Чудех се къде ли съм го чувал.

— И? — попитах, сещайки се отново за онези детективи от Запада.

— Това име в никакъв случай не може да се нарече широко разпространено, мислех си и нещо изведнъж изплува като мехур в главата ми. Ростов на Дон. Андрей Чикатило?

— Да?

— Убиецът от целините. Сещаш ли се?

— Кой не би се сетил? Най-големият сериен убиец за всички времена. Но каква е връзката с Руп?

— Става дума за самото име Руп. Не ми дава мира. Може да е на някой, който е работил по случая. Или на свидетел. Имаш ли подръка някаква справочна литература, шефе?

— Намира се.

— Потърси нещо за Убийствата в степта от хиляда деветстотин осемдесет и втора до хиляда деветстотин и деветдесета. Някъде дълбоко в спомените ми мига голяма червена лампа.

Затворих телефона. В продължение на тридесет години Руп беше името на едно високо, кльощаво момче, което познавах от тридесет и шесто основно училище. Но изведнъж Дронски предизвика искра откъм друг раздел в паметта ми. Системата заработи. Веднага си спомних, че Руп беше фамилията и на едно младо момиче. Надя? Мария? Не… Елена Руп.

Елена Руп. Името на една от над петдесетте жертви на най-прочутия руски сериен убиец. Убиецът от целините, с което прозвище бе известен, заема видно място в историята на руската криминалистика. Той е може би най-щателно документираният уличен убиец от съветския период. Изучавахме неговия случай в милиционерската школа.

Искрата вече гореше и пращеше с пълна сила. В казашките градчета около Ростов на Дон от 1982 година до последните дни на Съветския съюз, когато най-после е бил арестуван след девет години кошмари за местното население, Андрей Чикатило бе убил поне петдесет и две човешки същества, избирайки за жертви безразборно момичета, млади жени, та даже и момчета. Вероятно не бих могъл да си спомня конкретно имената на още една или две от жертвите в страшния списък от Ирини, Вери и Светлани, но по някаква причина бях запомнил името на едно дете, което се казваше Елена Руп — най-вероятно защото преди време в 36-о начално училище познавах момче със същата фамилия.

Седях и чувствах странен недостиг на въздух. Картини от разказа на убиеца от целините Андрей Чикатило нахлуха във въображението ми. Мъгливи силуети на загинали момичета, които е издебвал в продължение на почти десет години по автобусни спирки и гари на електричката — влакчетата, пътуващи към предградията на Ростов и околните градчета. Руският народ, а и целият свят го бяха видели по телевизията през лятото на 1992 как се зъби и ръмжи като див звяр в клетката в ростовската съдебна зала, как подхвърля нецензурни обиди към свидетелите на прокуратурата, предлага на съдията да прави секс с него.

Оставих бирата на масата и станах. Бях си запазил за справка няколко книги с казуси. Извадих от рафта на библиотеката кратка енциклопедия на убийствата в Русия. Казусът с Андрей Чикатило заемаше повече от сто страници — почти една четвърт от цялата книга. Прекарах следващия час в усилия да запаметя колкото мога повече от написаното, взирах се в снимки на този висок, леко прегърбен петдесетгодишен мъж, бивш учител. В някои от позите лицето му беше почти приветливо. Кротък, учтив съсед, към когото хората са се обръщали за съвет и чието присъствие внушавало сигурност. Съвсем не е бил такъв обаче, когато с остригана по затворнически глава е демонстрирал как е клал жертвите си или когато иззад решетките на