Гадателката

че му е весело.

— За бога, аз говоря за Наталия.

За момент тя остана като вкаменена на седалката, гледайки право напред и както се досетих по-късно, двоумейки се дали да ми каже. После извърна бавно глава към мен. — Константин, всеки хирург в „Лермонтов“, който излиза по спешни повиквания заради произшествия, носи със себе си опаковка презервативи.

— Какво?

— Има хроничен дефицит на стерилни хирургически пликчета. Често на местопроизшествието използваме гумичките, за да опаковаме я откъснат пръст, я счупена костица или парче от ухо… — Тя бръкна в джоба си и извади опаковка презервативи „Дюрекс“. Размаха ги пред очите ми. — А много отдавна не съм правила секс с мъж.

— Хм. — Продължих да стоя на мястото си още няколко дълги секунди. Най-после нещо успокояващо, поне в този аспект. В един момент осъзнах, че се гледаме напрегнато в очите. Чувствах как думите ми напират. — Толкова много си говорихме за нея, Фаня, а ти нито веднъж не попита има ли надежда за нея. Направи ли ти впечатление?

Тя вдигна уморено рамене и запали мотора.

— Не е чак толкова неочаквано. При теб нещата са по-различни. Тя все още е нещо твое, което можеш да загубиш или да намериш. А аз така или иначе я изгубих. По-лошо, никога не съм я имала.

По бузите й се стичаха сълзи, но дали за Наталия или заради самата нея, нямам представа.

Вървях по коридорите на „Лермонтов“, закопчавайки палтото си, и за щастие не срещнах нито един познат. Не съм сигурен, че бих го забелязал дори да бях срещнал. Не мога да си обясня облекчението, което чувствах. От момента, в който Фаня извади онази опаковка с презервативите от джоба си, ми олекваше все повече. Друг мъж не е имало. Никакъв мъж не я е натискал върху бюрото в кабинета й. Омразните сцени в този кабинет, които се мъчех да пропъдя от въображението си, бяха изчезнали до една. Е, добре, скъпи приятелки, ще кажете, че съм жалък. Ще кажете, че разсъждавам като отявлен дискриминатор по отношение на вас. Аз пък трябва да ви кажа, че не давам пет пари. Ама от време на време се увличала по жени… Даже може би и по Джоун Фаулър… Не бе изключено Джоун Фаулър да е била в колата й, а по-късно и в кабинета в онзи ден. Ами… Не знам защо, но ми беше по-лесно да преглътна това. Подобна конкуренция ми се виждаше поне два пъти по-безобидна.

Може би защото чувствах това, което твърдеше Фаня: аз все още бях гравитационният център в живота на Наталия.

Качих се в колата. Мракът вече се беше вдигнал. Пред мен имаше само един проблем — страшен, но един — да намеря Наталия и да я прибера невредима вкъщи.

И, разбира се, вече бях направил една крачка напред. Онова, което Фаня ми каза току-що, го потвърждаваше. Мъжът, който се бе обадил на Данилова, не бе говорил измислици. Той знаеше нещо, което дори аз не знаех. Той беше похитителят на Наталия. И изпитваше нужда — без значение дали от наглост или колебания — да разговаря с нас за похищението.

Потанин се оказа прав, че той непременно ще ни се обади.

22.

Трябва да поспиш малко, Константин — казах си. Набий си в главата, че не можеш да направиш нищо повече — и го повярвай. Подготви се утре да тръгнеш по поредната следа. Само че нямах голямо желание да приключа този ден. Сутринта бях изпълнен с толкова надежди. С вяра, че днешният ден ще даде някакъв отговор.

Стоях до прозореца и гледах към пристанището. Редки снежинки се спускаха бавно покрай стъклото. На оттатъшния бряг на реката комплекс „Северен залив“ беше тъмен и притихнал. В Града на порока, отдалечен на десетина километра по замръзналото езеро, блестяха весели светлини, а мъглата над него бе озарена в червено.

Отдръпнах се от прозореца. Първо един душ. Най-напред, дори преди да си налея нещо за пиене. Не беше необходимо да търся доводи пред себе си за необходимостта от един душ. И знаех, че именно тези дребни, банални решения ме крепяха да не рухна. Съблякох се и окачих пистолета на закачалката. Топлата вода е като мехлем за душата. Има свойството да отпуска дори и най-претоварената психика.

Бях под душа, когато чух шум от движение в апартамента. Увих една хавлия около кръста си и бързо се отправих от банята към мястото, където бях окачил пистолета. Напоследък всички в Русия реагираме така.

Отворих рязко вратата на всекидневната, а там стоеше Аби — права, с две палта, преметнати на едната й ръка, и два куфара на пода до нея. Усмихна се и каза:

— На това му се казва класическа сцена на Кери Грант. Успяваш да изглеждаш едновременно малко глуповат, но и доста чаровен. Прибери си пистолета и си подсуши косата.

Направих каквото ми каза. А откъде, боже мой, знаеше за Кери Грант?

Върнах се след три минути облечен в халат и без пистолет.

— Нали нямаш нищо против да оставя тези неща тук? — попита тя, връщайки се към стила си на агент от ФБР. — Опитах първо със звънеца, но никой не ми отвори.

— Свободната спалня е отсреща. — Вдигнах куфарите й и ги пренесох по коридора. — Не е обзаведена много разкошно.

— Достатъчно е стените да не са окичени с излезлите на мода днес свастики — каза тя, следвайки ме.

— Можеш да бъдеш спокойна. Какво ще кажеш за едно питие?

Тя пусна палтата върху леглото.

— Не, благодаря. Долу ме чака Майлс Бриджър. Може би по-късно, ако не си заспал. — След секунда добави: — Много съм ти задължена, че ме прие да се настаня тук.

Изпратих я до вратата и се върнах в кухнята за бира. На масата имаше бял лист, затиснат с бутилка шотландско уиски. На листа с едри букви бе надраскано на ръка следното: „С безкрайна благодарност от черното маце.“

Направих си сандвич от навлажнен на пара хляб и наденица. Взех кутийка бира и след като се поколебах, бутилката уиски заедно с подходяща чаша. Отидох в хола и сложих всичко на масичката пред дивана. Продължих да стоя прав до нея още около минута.

Правило ли ви е впечатление, че всички големи детективи в западните романи непременно се мъчат с някакви смътни спомени? Къде ли го (или я) е виждал? А, да… чернокосото момиче на снимката от тържественото връчване на дипломите в Оксфордския университет… Високият младеж в средата на снимката с група млади хора около барбекюто в Мартас Винярд… Лицето с белега от сводката на полицейското управление в Лос Анджелис. Ина всичките очите им винаги гледат право в теб… При тези западни детективи става така, че нещо затулва спомена, но съвсем скоро всичко излиза на повърхността с шеметна скорост. Ето така става на Запад.

Седнах на дивана.

Истината е съвсем различна. Човешката памет има много по-фина селективност от която и да е написана до момента компютърна програма, но си има и недостатъци. Информацията може с години да се съхранява на части в различни депа на мозъка ни, без да предполагаме какво ще предизвика електрическата искра, която внезапно ще ги свърже. Казано по друг начин, някои мозъци загряват твърде бавно и имат голям късмет, ако това изобщо стане. Такъв е и моят.

Станах и прослушах телефона за получени съобщения. Имаше две. Рой искаше да му се обадя в някакъв хотел в Хелзинки. А госпожа Баданова се интересуваше дали има нещо ново по случая. Изтрих съобщението на Рой, без изобщо да му обърна внимание.

Що се отнася до госпожа Баданова — съзнавах, че трябва да й се обадя, но ми липсваше достатъчно воля или може би сила.

Седнах тежко на дивана. Подчинявайки се на моментното си хрумване, което ми се стори почти гениално, аз взех оставеното от Аби уиски и обърнах на екс три чашки. Това беше единствената ми надежда