показал в истинската си мощ и не беше разкрил с един замах истината за света. Дълго време трябваше на малкия Съвършен да проумее, че това нямаше да доведе до никъде.
— Човекът сам е бил длъжен да се въздигне до величието на същността си, обясняваше тогава учителя му от Трептение на Светлината, — а Великият Творец е можел единствено да загатва за себе. По силата на Закона Той е прониквал навътре без да заповядва и налага; обгръщал е всичко с нежност и любов без да управлява и ограничава, показвайки им истините чрез сърцето.
— Изглежда обаче не са били готови за това, — промърмори детето на съвършените, чудата му сестра. — Нищо не са разбрали от саможертвата му. Даже са я забравили.
Тогава Вибриращ Възход и другите малки Съвършени за първи път бяха почувствали какво беше истински осъзната саможертва. Саможертва, която някой ден щеше да бъде поискана и от тях — бъдещите Творци на живот. Бяха проследили с възхита как Великият дух, въпреки тъмнината и болката, помогаше безотказно на всеки там долу, как тихо и без натрапеност разнасяше Светлината си навред, показвайки на хората как всеки от тях може да стане Съвършен.
И всички запомниха добре посланието до хората, което те трябваше за осмислят и прилагат, а Съвършените да почувстват и развиват още и още по безкрая на Спиралата: „ …и ние сме длъжни да полагаме душите си за братята“, гласеше абсолютния закон. Така накрая Великият Творец със собствената си жертва беше доказал, че законът за Обичта към света е в сила, дори и за ниските нива на Първата Спирала. Тогава той, изпълнил мисията си докрай беше разкрил новия път напред, път, който хората по- късно нарекоха Любов. — Сега, мислеше си като си припомняше този епизод от детството си Вибиращ Възход, беше настъпило времето за неговата саможертва. Спиралата беше пред Завъртване, но хората не бяха готови. Те, за съжаление, както беше почувствала още като малка Излъчваща Светлина, не бяха усвоили идеята за Общността на Светлината и за бъдещето си величие на Светли Съвършени. И за това виновни бяха те, старите Съвършени. Те, чрез страха си и недостатъчната си пожертвователност, се бяха провалили пред Великия Дух, въплътил се тогава на Земята в човек, и бяха изпуснали хората. Затова сега трябваше да възстановят прекъсната връзка с Великите учители и като разшифроват посланието им до Анита Бел да помогнат на хората.
Всъщност Вибриращ Възход знаеше, че в момент на криза и пробив в Светлината двете преплетени половини на огромната Двойна Спирала винаги се изправяха една срещу друга и невероятния синхрон на собствената си борба постигаха единството, което раждаше новото начало. И сега, Вибриращ Възход предчувстваше страшния сблъсък. Предстоеше да се издигнат нови ментални Съвършени — хората, и Мракът не можеше да допусне това. Щеше на всяка цена, с цялата си злоба и желание за власт да се съпротивлява, да нахлуе в Кълбото и да се опита да го обсеби. А Вибриращ Възход трябваше да го спре. Затова веднага след раговора с майка си той се насочи към Земята и успя да разпознае излъчването на един от Унищожителните Манаси — Андрей. Усети и, че Разрушителят заподозря нещо; беше силен. — А дали тази сила не се дължеше и на постоянна връзка със същински Тъмни, попита се веднага Вибриращ Възход. Никога преди Манасите не бяха усещали присъствието на Съвършените в полетата си и май нещата бяха много по- заплетени, отколкото той си мислеше — Затова и Прехвърлянето трябваше да се състои незабавно, мина като светкавица през ума му и решението за бъдещето.
6 глава
Едното от слънцата вече клонеше към залез и показваше началото на вечерта, въпреки че имаше още много време, докато тъмнината изцяло обгърнеше Вавилон. Вторият Близнак щеше да извърви още доста път по небосклона, преди да стигне края си на Запад. Щеше да огрява меко, без блясък чак до късно вечерта. Тези последователни залези на Двойното Светило бяха едно от най-хубавите неща на Алтея. Слънцата винаги грееха по-дълго над материка и затова океанът, намиращ се в другата половина на планетата, винаги беше по-студен и бурен. Пак по тази причина дните бяха винаги по-продължителни от нощите, като това ставаше за сметка на вечерите, които бяха дълги и отморяващи. Всеки ден точно по пладне, малката Алтея, поради разликата в релефа на двете половини намаляваше скоростта си на въртене и това, макар в нищожна степен, довеждаше до забавяне на залеза на единия Близнак. Отишъл на запад, Схорн бързо потъваше зад хоризонта пръв, като оставяше Небус още дълги часове сам да стопля градовете. Неговата светлината макар и по-слаба, осветяваше достатъчно повърхността, създавайки неповторимо впечатление за настъпването на много светла и мека нощ. Такива бяха забележителните вечери на Алтея.
Но не само това правеше тази малка планета привлекателна. Разположена в средата на голям звезден куп от Втората Галактика, тя беше центъра на Галактическите светове. Тук, на тази приличаща на курорт, земя се решаваха съдбините на Вселената. Тук беше създаден преди повече от четиристотин години Съвета на Обединените, тук се съхраняваше информацията за всяка човешка стъпка. На нея беше събрано миналото на човека, тук се правеха плановете за неговото бъдеще, одобряваха се проектите за завладяването на неоткритите светове, решаваха се проблемите на вече усвоените пространства, даваше се път за използването на всички нови енергетични източници, анализираше се обстойно всяко събитие в Галактиките. На тази невзрачна по размери, но много красива планета, се раждаха най-грандиозните проекти и идеи за развитието на човешкия свят. Във всеки един момент тук ставаше нещо ново и необикновено. Затова когато човек гледаше хората тук да правят дори най-обикновени неща, имаше чувството, че решават нещо важно и отговорно. Понякога обаче самите участници в събитията на Алтея не осъзнаваха важността на своите решения. Това явно не разбираха мъжът и жената, които се готвеха да обядват на огромната тераса на Космодрума. Те вече половин час наблюдаваха как Близнаците постепенно разделят пътя си и упорито се опитаха да съгласуват менюто си, говорейки си и за много други неща. Майкъл Фрост никога не можеше да се сдържи и поръчваше най-екзотичните и странни ястия, които виждаше в кристалните топки на масата. Обикновено не се ръководеше от вкусовите си предпочитанията, а от емоциите, които получаваше от една необикновена поръчка. Затова дълго време се опитваше да открие най-необичайното ястие от менюто.
— Веднъж бях опитвал една много вкусна риба от Сарочи, — мърмореше той, докато променяше едно след друго изображенията в кристала пред себе си. — Ядохме я преди доста време. Може би си спомняш, мисля, че беше на Алтаир, преди големите квалификации. Доставянето и е рисковано е затова е интересна.
— Едва ли — не се съгласи жената срещу него, като в гласа и се появи типичната за нея иронична нотка. — Спомням си я добре, Майкъл. Накрая, когато я донесоха, се оказа доста малка и направо невзрачна, въпреки цветовете си. Пък и не се отличаваше с някакъв особен вкус, но ти си прав. Сервираха я с особенна тържественост, но не за друго, а защото те познаха. При това погледът и с удовлетворение проследи появата на самодоволно изражение по физиономията на пилота. Думите му го потвърдиха:
— Това може и да е така, — усмихна се той, — но и проблемът с рибата стои точно така, както ти казах, рече пилотът и като спря да разглежда менюто, каза вече много по-сериозно. — Тя наистина е нищожна, но планетата, която обитава е изключително опасна. Намира се до първата от онези падини, чието появяване ти предвиди в разработката си и които след това започнаха да изникват навсякъде във Вселената. Така, че при приближаването до Сарочи корабите рискуват да бъдат подложени на неочаквани изненади, които както видя, наистина са започнали. Пък и там е пълно с военни и изследователи, които проверяват всичко и всички…
— Въпреки това обаче са успели да я доставят, — прекъсна го Анита. Ето я — посочи тя в сферата. Беше открила търсения деликатес, като внимателно следеше думите на Майкъл. Щеше да му каже какво мисли по въпроса с Падините след поръчката.
Триизмерното изображение на блюдото от Сарочи наистина се мъдреше кротко в белезникавата вътрешност на кристала. Трите малки кръгли рибки стояха сред салата от водорасли и преливаха в многоцветието като яркостта им при този малък обем достатъчно ясно показваше, че не са най-големият деликатес, който съществува, но затова пък имаха екзотичен вид, съчетан с живописно име и необичаен произход. Заявката беше дадена.
Всъщност и двамата ужасно искаха да се върнат на прекъсната тема за прословутите падини. Анита продпочиташе да говорят най-вече за тях, защото се беше разтревожила не на шега от произшествието с Майкъл, пък и те я интересуваха заради разработката и заради странността в поведението и на Майкъл, и на
