опасни, задвижени от сродната енергия вътре във Вселената, а можеха да срещнат Благодетелните. Но какъв смисъл има да говорим, така или иначе сблъсъкът вече е неизбежен; жалко, че военните все още пренебрегват опасноста и продължават да търсят врага там, където не е. — Анита въздъхна тъжно. — Те мислят, че това съм аз, но аз само се опитвах да помогна. — И ти си убедена във всичко това. — Последните и думи, убедителният и тон бяха предизвикали още по-голям интерес у Майкъл; в момента той се повишаваше лавинообразно, особенно след уверенията и в собствената и невиност.
— Да, защото вече не само теорията ми го потвърждава, а и много факти, включително и онова, което се е случило вчера с теб. — Анита продължаваше да се чувства унила, сякаш колкото повече мислеше за съвпаденията на събитията с разработката си, толкова повече оклюмваше; стори и се дори, че Майкъл използва това.
— А ако е свързано с друг разум, — попита внезапно той. Излъчването му беше станало същото като на офицера, когато и съобщи за Унищожителите. Анита почувства гняв.
— Не, не може да е това, — беше категорична тя, възвръщайки си тонуса. — Всички изследвания сочат вътрешни причини и е излишно да търсим връзката отвън. Отрицателните са тук, вътре във Вселената и са толерирани и отгледани от хора като теб и мен. Те задействат падините. Трябва да ти кажа, че напоследък ми се присънват такива странни неща… — Тя млъкна, защото последните думи се изплъзнаха от устата и толкова неочаквано, че дори тя самата се удиви. Мислеше да разкаже всичко на Майкъл, но не толкова внезапно и съвсем не сега. Стана обаче сякаш извън нея. Думите се отрониха сами.
Анита замълча за миг, бавно изяде още една хапка от рибата и колкото да изглеждаше странно продължи, решена да доведе нещата до край, още повече, че Майкъл, който много добре чу за сънищата, я гледаше вече толкова нетърпеливо, че му личеше външно. Това чувство измести уплахата и интереса от последните информации; сега той трескаво търсеше връзката между темата за падините, теорията и сънищата и. Анита начаса усети свръхвъзбудата му. Беше, като при Нуту по-голяма от очакваното. Отново нещо странно.
— Нищо особено на пръв поглед, — започна тя внимателно, — не са нещо значимо, но се повтарят непрекъснато… — после замълча и вече по-категорично отсече; — Всъщност Майкъл, не съм ти казвала, но сънувам почти едно и също всяка нощ от две години насам. И най-странното е; имам усещането, че сънищата съдържат някакво послание от подсъзнанието ми, което аз не разбирам. … Вероятно ще се учудиш, но не се поддават на психо… контрол.
Измина цяла минута преди Майкъл да каже нещо. Въпреки това за нейно учудване не изглеждаше изненедан. Любопитството му не премина в неясно очакване, а по-скоро той анализираше. Сякаш знаеше. Но не… Анита напълно се обърка, следващите му думи говореха за точно обратното, за явно неразбиране. Пък и друго не можеше и да бъде. Затова знаеше само тя и …Нуту. Въпреки това можеше да се закълне, че и Майкъл не беше изненадан. — Ти си в плен на някакви сънища, които те притесняват и не можеш да ги прекратиш, така ли да разбирам нещата, — започна да си изяснява бавно той. Попробва дори да се пошегува. Попита я дали е използвала последния модел на „Сънчо“ — Романтик. Беше неестествено весел, защото тя усети, че той много по-силно се интересуваше от онова, което предстоеше да чуе; беше прекалено напрегнат, за да се забавлява.
Почувства и как собствената и обърканост започва да я дразни:
— Знаеш, че това са глупости, — прекъсна го тя рязко и като остави чашата си, троснато продължи. — Никога не използвам тези апартчета, защото всички знаят, че се отразяват пристрастяващо на психиката. Освен това съм абсолютно убедена, че в сънищата има смисъл. Те не се появяват току-така. Всъщност сам ще разбереш след като ти обясня всичко.
Усети как заедно с думите и го изпълва някакъв неопреодолим интерес. Точно както при Нуту, но с по- голяма потайност. Майкъл криеше нещо, но то едва ли беше във връзка със сънищата, може би беше свързано с падините. Не можеше да разбере. Както и при военните, поведението му беше необяснимо противоречиво.
— Да, ще ги чуя, разбира се — гласът му звучеше смутено, дори учудено от реакцията и, но съзнанието му издаваше огромно любопитство. — А появяват ли се, когато съм с теб, — попита нетърпеливо той. — Никога не си ми споменавала досега за тях. — Беше обхванат от такова желание да я изслуша, че остави кърпата встрани от себе си и се зае да я наблюдава. А от рибите от Сарочи не беше останало нищо. — Всеки път, когато затворя очи, независимо дали с мене има някой или не, — продължи играта Анита. Беше късно да прекъсва, единствено разказът и щеше да извади наяве повече информация — Досега не исках да те занимавам с подобни неща, но напоследък тези сънища ме тревожат много. Пък и има още нещо. — Анита го по гледна твърде изпитателно; Майкъл беше станал целия зрение и слух, всичко в него подсказваше концентрацията му. Едва ли бе предполагал в каква посока ще тръгне разговорът им, но не беше учуден. Само напрегнат и нетърпелив, сякаш отдавна чакаше този момент и се боеше да не го изтърве. От друга страна обаче това беше невъзможно, Анита сигурно си внушаваше. Знаеше, че той беше единственият човек, който можеше да и помогне, искреността му не подлежеше на съмнение, въпреки тази необяснима тайнственост и любопитство. Познаваха се отдавна, повече от осем години, много преди Анита да започне да се занимава с проблемите на бъдещето. Все още не знаеше защо мъж като него се беше влюбил в нея, но досега никога не бяха имали проблеми.
Той беше малко по-възрастен от нея, на 34 г., основната особеност на Майкъл беше, че рядко се задържаше на някоя планета. Животът му от малък беше минал на междугалактическите лайнери, тъй като и майка му и баща му служеха на такъв, а по-късно и той бе станал един от най-добрите пилоти на флота. Беше известен сред широката публика с няколкото си поредни победи на състезанията за Формула 1. Оттогава Лъчезарни беше най-ухажвания галактически лайнер, а снимката на капитана му редовно се появяваше във всевъзможни развлекателни емисии. Познаваха го твърде добре. Стана още по-популярен и когато и Анита започна да се появява по новините във връзка с падините. Заедно бяха известна двойка.
От друга страна този начин на живот, който не всеки можеше да възприеме харесваше на Анита и Майкъл; досега те нямаха никакви противоречия. Виждаха се сравнително рядко, но когато бяха заедно оставаха за дълго. Така и двамата имаха възможност да се отдадат, както на връзката си, така и на любимите професии. Разбираха се чудесно. До преди няколко години Майкъл редовно посещаваше Анита на родната Хирон, оставаше в семейството и по няколко седмици, след което отлиташе отново някъде със спешна задача. Когато имаше възможност Анита се качваше на лайнера и придружаваше екипажа в дългите му кръстосвания из звездните светове. Познаваше Лъчезарни перфектно. Всъщност отношенията им леко се усложниха, когато тя се премести в Центъра, в Алтея, и работата просто я затрупа. Оттогава — вече две години тя откриваше странно напрежение у Майкъл, което днес достигна своя връх. На пръв поглед той беше винаги жизнерадостен и любвеобилен; тя така и не разбра дали лъже в нещо и защо това раздвоение беше толкова необяснимо. Любовта, която Майкъл в действителност излъчваше, не се съчетаваше с прикритата му тайнственост. Нито работата, нито здравето му оправдаваха особеното му поведение, освен ако тя не се лъжеше и не си внушаваше тези нови моменти в излъчването му. Помисли си, че ако е докрай откровена с него, може би щеше да разкрие загадката. Верятно той улавяше нейната раздвоеност, породена от тези сънища, от тревогата и за бъдещето и за хората, които постоянно я следяха кой знае откога. Да трябваше да му каже и да го освободи от терзанията му. Беше забравила, че той също усещаше като нея… — Имам чувството, че непрекъснато ме следят, — каза Анита и го погледна право в очите, — дори и в момента. Убедена съм, че винаги има някой, който ме следва като сянка. Сигурно това е във връзка с падините. Може би наистина мислят, че аз имам нещо общо с тях.
Както очакаше Майкъл и този път не се учуди, а само спокойно се огледа. Анита отдавна беше забелязала странната двойка в другия край на терасата. Макар и дискретно те не сваляха очи от тях, не говореха оживено, не поръчваха много, не забелязваха залеза и имаха вид на хора, които всеки момент са готови да си тръгнат. Където и да отидеше Анита съзираше такива хора, поединично или по двойки — те винаги се въртяха около нея, следяха аеромобила и, къщата, появяваха се на всички места, където ходеше, знаеха всичките и познанства и срещи. А тя не разполагаше с информаиия за тях. Майкъл можеше да и помогне, но преди всичко трябваше да се увери, че преследвачите съществуват. Той го направи, без да се смути; Анита не на шега се озадачи, макар и да го очакваше. Но път назад вече нямаше, пък и тя му вярваше и го обичаше и само бъдещето можеше да покаже истината.
— В първия момент това не може да се долови, продължи тя, след като се увери, че той е забелязал
