по въпроса. Никога дотогава не беше знаела как се казва свещеникът, придружавал Колумб в експедицията, нито пък нещо около посрещането му в Испания, а камо ли думите на Исабел. Всичко обаче съвпадаше и беше се случило действително преди повече от двадесет и три хилядолетия, там на Земята, в Старата Галактика.
Подобни аналогии се откриваха и в останалите сънища, съвпадаха имена на незначителни хора, присъствали на големи исторически събития, цялостно се покриваха и множество други дребни моменти, обстоятелства, думи. И кой ли историк, който не се занимаваше по специално с даден период помнеше името или даже бе прочел нещо за жреца на Александър Велики, за свещеника на „Санта Мария“ или за психолога на Вацлав Йортих. Вацлав Йортих — Анита се замисли по-дълбоко, когато това име мина ненадейно през съзнанието и. Знаеше, че то още силно вълнува човечеството, както някога името на Колумб е значело много за земляните. Защото той беше открил именно това, за което говореха още древните преди Христос и на което дължаха величието си хората днес — силата на етера на светлината, обгръщащ като огромна1 пелена цялата Вселена, проникващ в същността на всеки атом, система или звезда, създаден от и подпомагащ движенията на лъчения, звезди и планети.
Именно чрез откриването на този неизчерпаем океан от първична енергия човекът на 22-ри век беше успял да направи първия си скок в хиперпространството, а по-късно да завладее звездите. Оттогава корабите не използваха много гориво, значително олекнаха и разшириха комфорта. Зареждаха само толкова плазма, колкото им беше необходима за задаване координатите на пространствения скок и за осигуряване жизненото пространство и гравитацията в лайнерите. Повече просто не им беше нужна, защото самото преместване се извършваше от тази могъща, безкрайна енергия, носеща и проникваща всичко в космоса. Светлинният етер имаше свойството при синтеза и фокусирането му в огромни релси от енергия да носи лайнерите със скорост близка до тази на светлината, когато те се движеха нормално, а при необходимост и да ги прехвърля чрез завихрянето си около корпусите им за част от мига в други Галактики и системи. Можеше да им осигурява и останалото гориво, но трансформацията на незначително количество от етерната субстанция беше неефективно за нормални операции. Тя беше енергия с огромна мощ, определяща границите на светлинната, гравитационна Вселената и предпазващата я и от това, което беше около нея.
Анита сънуваше началото на този огромен скок в развитието на човека и негово най-грандиозно разширение — потапянето в океана през 2160 г. сл.Хр. на екипа на Вацлав Йортих и откриването там твърде случайно на възможността за разграждане ядрата на фотоните, които се оказаха в последствие и основа на етерната субстанция на всички нива. Те напълно повтаряха структурата на големия атом, състояща се от център и обикалящи сателити, но на практика нямаха нито маса, нито тегло. Бяха чиста енергия, на границата на обективирането и във вещество, а завихрянето и преминаването им в надсветлинна скорост беше само по себе си едно малко приказно чудо. Затова и Анита Бел винаги с възхищение и удоволствие си спомняше картините от това съноведение. Припомни си го с радост и сега. Беше и необходимо особено след съня за Колумб, с който имаха пряка връзка. Бързо си представи Земята и Океана преди повече от двадесет века. В съзнанието и заплуваха така познатите сини, а по-късно и обагрени в златно картини. Дълбоко на 11000 м. под морското ниво, в най-ниската точка на планетата — Земя, в Марианската падина, се строеше поредния подводен град. Планетата до такава степен беше пренаселена и по сушата и под водата, че беше дошло времето на това най-мрачно и пусто място. Налагаше се, защото тогава човекът все още не можеше да населва далечните планетарни светове и трябваше да намира всякакви други начини, за да се разсели. По тази причина и екипът на Йортих отдавна работеше тук по осигуряването на енергийното захранване на селището, а успоредно с това извършваше изследвания относно поведението на светлината в това толкова непривично място. Той и екипът му представляваха интересите на няколко заинтересовани от условията в падината Университета. И именно тогава се случи чудото, което Анита виждаше всеки път и което поради ранната епоха не беше записано с подробности в архивните материали. В съня обаче се виждаше всичко.
Групата от няколкото физика работеше отдавна под града. Всички бяха изморени и нервни, защото имаха сериозни проблеми с включването на слънчевите батерии. Бяха петима, сред които и Йортих; запасите в осигурителните им скафандри за престой на открито вече привършваха. Скоро трябваше да се преберат на закрито, отново без да са постигнали нищо. Бяха отчаяни. Нещата не вървяха добре и по свръзките между четирите отделни скутера се чуваха само откъслечни, ядосани фрази на техниците и операторите.
— При това налягане никога няма да успеем да насочим лъча, — викаше един от операторите, — ако ще и да стоим тук вечно. Аз се прибирам. Това нещо се изкривява всеки път, при това по различен начин. Следва движенията на океана и ще бъде истинска случайност, ако попадне на точното място.
— Да, отслабва, защото слънчевите отражатели на повърхността май наистина не са достатъчно големи, за да постигнат равномерно проникваща скорост на лъча при тази дълбочина. Това е следствието от икономиите…, най-добре е да се прибираме, — съгласи си и друг от екипа.
— Какво ще кажете, шефе — чу се по-свръзката. — Безсмислено е да киснем повече тук. Трябва да се измисли нещо друго или да се откажем. — Не няма, ще направим още един нов експеримент, — каза Йортих, който едва в този момент се намеси в разговора. Досега беше мислил. Бе направил всичко възможно, за да успее насочването, но наистина нищо не се получаваше. Трябваше друго решение. Стандартните методи не помагаха.
— Ще се разпръснем в различни посоки със скутерите около мястото на появата на светлината и когато се появи следващият лъч ще го обстреляме със стена от плазма към желаната посока, предложи той, така ще му предадем допълнително направление и ще го насочим по определния канал. — Ще бъде трудно, защото трябва да се избере подходящия момент, — подвууми се единият техник. — Пък и не се знае как светлината ще реагира на тази мощ, да не говорим за риска. Все пак се намираме във вакум, завихрянето ще е страшно.
— Що се отнася до първото, компютърът на най-застрашения скутер ще го направи, — отговори Йортих. Вече беше взел решение. — При приближаването на лъча, — продължи да обяснява плана си той, — роботът автоматично ще задвижи системата за защита и ще изстреля торпедата с предварително програмираните координати на батериите. — Но ако се изстрелят и останалите разстилащи плазма торпеда, защото и техните роботи са се почувствали застрашени, ще се създаде опасност лъчът наистина да се завихри неопределено и да помете някои от нас. Ускорението може да бъде страшно и да не се постигне и никакво насочване. — Да се надяваме, че няма, — категорично отсече Йортих. — Мисля, че има голяма вероятност само един от нас да направи това и тогава лъчът няма да изкриви вихрово направлението си. Трябва да рискуваме, защото изоставаме със строежа, пък и по-големи отражатели горе няма да се монтират, финанси, нали разбирате. Освен това ще имаме реална възможност да проследим реакцията на светлината при обстрелването и с плазма в условията на вакум. Експериментът си заслужава, защото има предположения, че това може да увеличи скоростта1 и. — В надсветлинна. — Вероятно, въпреки че при това съпротивление под водата, на тази дълбочина това е може би невъзможно, затова по-скоро се надявам поне да я ускори достатъчно, за да насочим лъча към батериите. — Да абсурдно е; може би затова и безопасно, — намеси се вторият от физиците, съгласен вече с предложението на Йортих. — Дори да стане нещо подобно, разясни той аргумента си, — светлината мигом трябва да изчезне от материалния свят поради собственото си ускорение, а това е невъзможно…
Този довод убеди и останалите. — Добре тогава, — съгласиха се те. Беше им омръзнало да се занимават месеци с тези батерии и да работят извън базата всеки ден. Отдавна бяха просрочили вахтата си, безкрайно отлагайки отпуските си. Почувстваха, че идеята наистина е находчива и има голям шанс за успех. Дори, ако лъчът се отклонеше няколко пъти от многократното изхвърляне на плазма вероятността да уцели някои от бързите, предусещащи опасността скутери беше минимална. Разпръснаха се. Не след дълго щеше да се появи новата светлина.
По-късно никой не разбра какво точно стана, включително и Анита. Беше толкова шеметно, че дори в съня бе запомнила единствено появата на огромна цилиндрична стена от плазма, която се образува в един момент между откланяващия се огромен сноп светлина и скутера на самия ръководител екип и психолога му Славомир, който беше имал неблагоразумието в този ден да придружава физиците. Трябваха му факти за необичайното нервно напрежение напоследък. В същия миг плазма беше изтреляна от останалите роботи; както се опасяваха и светлината избухна с невиждана мощ, обградена отвсякъде от огромна стопираща
