стена.
След това всичко изчезна, за да се появи в съвсем друга част на океана. По-късно хората разбраха, че скутерите бяха олекнали и се бяха дематериализирали в следствие на ужасното вихрово ускорение около тях, създадено от обстрелвания на тази дълбочина под вакум огромен поток фотони. Екипажът беше преместен за част от секундата в друга произволна точка на океана и още преди да се осъзнае се люшкаше в съвсем други води. В първия момент дори не бяха разбрали какво се беше случило. За промяната в местоположението ги осведомиха бордовите компютри, не след дълго данните им се потвърдиха и от два минаващи кораба, които ги приютиха. Цяло щастие беше, че се озоваха във водна среда, а не на сушата, защото в противен случай щяха да се разбият.
По-късно въз основа на този огромен експеримент беше създаден и методът за точното програмиране на целите на пространствените скокове. Човекът започна прехода сред звездите.
Всъщност в този миг Анита, както винаги отново си помисли за общността на сънищата, за това, че те само на пръв поглед изглеждаха несвързани, а в действителност отразяваха нещо много по-голямо и съдържателно от самите себе си, нещо, което беше твърде сродно и ги обвързваше зад кадъра на историческата видимост. То беше онова, което Анита не можеше да разбере и което толкова остро я притесняваше. Съноведенията бяха прекалено живи, обсебващи и приканващи към постоянен размисъл.
Току-що се беше събудила окончателно и след спомена за Йортих си припомни изминалата вечер. Беше чудесна, една от най-хубавите, които беше прекарвала с Майкъл. Бяха на вечеря в парка на Селен. Място, отличаващо се със спокойствието, тишината и уюта си; затова посещавано главно от хора, търсещи отмора и усамотение или от влюбени двойки. За тях можеше да се каже, че отговаряха и на двете определения, но най-важното беше, че тук трудно можеше да бъдат следени, изгледът беше широк, просторен, с много малко места за сядане и с рядко мяркащи се посетители. Разбира се, Майкъл предпочиташе много по-диви места и най-много му харесваше да я води в Джунглата, където хората се разхождаха и хапваха сред истинска дива гора от древния период и където нощите се огласяха непрестанно от рева на множество едри животни. Не бяха рядкост срещите с пантери или дори с някой по-голям тигър. Затова на всеки посетител се раздваше парализираш диск, който можеше за част от секундата да предотврати опасността от тези срещи, въпреки че това рядко се налагаше, защото в главите на животните бяха имплантирани мощни контролери, които управляваха поведението им. Независимо от това посещението там бе доста впечатляващо изживяване. Миналата вечер обаче нито на Анита, нито на Майкъл им беше до силни преживявания; затова се оттеглиха сред романтичната обстановка на Лунния Парк. Дори си взеха нови дрехи и аксесоари, за да изключат всяка възможност за проследяване. Там говориха дълго и Анита успя да разкаже на Майкъл, всичко за сънищата, за военните, падините, Манасите и преследвачите си, за съществуването на които се убедиха окончателно, защото те просто не ги оставяха на мира. Напротив, мотивирани от предпазните мерки на двойката, те още по-настойчиво ги преследваха. Майкъл и Анита непрестанно виждаха сенки, които безшумно се прокрадваха около тях, улавяха и непрестанното прищракване на светлините, характерни за апаратите за нощно виждане и съвсем осезателно чувстваха напрежението от чуждото присъствие, долавяха опасността. Все пак големите открити пространства на тази прилична на спътникова повърхност земя затрудняваха максимално директното наблюдение и едва ли някой беше разбрал или дочул нещо от разговора им.
— Сънищата ти наистина са твърде особенни — беше се съгласил Майкъл, след като изслуша внимателно всичките версии на различните послания. Беше озадачен и много заинтругуван. Анита, както и при Нуту проследи с явна изненада как Майкъл жадно попи цялата информация, до най-малката подробност, и как с времето ставаше все по-неспокоен. Особенно се притесни след разказа за Ясмин и Солаксис Мор, дори започна да се оглежда предпазливо и гласът му стана възможно най-тих. В същото време почувства нейната тревога, породена от същия сън и оттогава се опитваше, както да научи колкото се може повече, така и да и я успокои. И това не беше онова тайнствено и скрито притеснение, което я озадачаваше на Космодрума, а едно ново неприкрито, силно безпокойство. По едно време дори спонтанно я притисна плътно до себе си, сякаш се страхуваше физически за нея и тя усети с цялото си тяло мрачните му мисли на спотаен ужас. Нямаше обяснение затова. Думите на пилота бяха объркани, неубедителни. Той явно не долавяше същността на нещата. Защо се тревожеше тогава толкова, питаше се Анита в недоумение, — защо реагираше само на отделни детайли и то всеки път изпълнен с все повече любопитство и страх, защо имаше раздвоение и неяснота в мислите му. — Тези сънищата вероятно са породени от твоите занимания, — говореше и той в началото, търсейки логично разрешение на проблема. — И всъщност е нормално да сънуваш Александър, Йортих или Колумб, защото в края на краищата те са част от историята, с която ти се занимаваш — ала не беше сигурен в думите си и в следващия момент започваше да търси друга, външна причина за появата на сънищата. Евентуалното странично въздействие го интригуваше истински. — Въпреки това все отнякъде трябва да са се зародили, питаше настойчиво той, — не може да дойдат просто ей така, от нищото, и да бъдат толкова достоверни. Много е странно. Анита не можеше да разбере, защо сънищата го бяха разстроили толкова много, осъзнавайки че той наистина не намира никакъв смисъл в тях, а се притеснява единствено от източника, достоверността и натрапчивата им поява. Нещо, което според нея не беше достатъчно за такава уплаха, защото истинският страх се съдържаше в посланието за бъдещ катаклизъм във Вселената. А може би, мислеше си тя, имаше и нещо друго, за което не знаеше и не можеше да предугади. Не беше забравила тайнствеността, която идваше към съзнанието му отвън и заради която той най-вероятно търсеше произхода на съноведенията. Питаше я постояно за това, а тя му отговаряше едно и също, до момента, в който подсъзнанието и сякаш случайно изтърва нещо. — Не знам нищо, просто нищо1 знам, Майкъл — настояваше тя, изчерпила всички аргументи за искреността си — сънищата просто винаги сами ме намират, където и да се намирам — усети се, но вече беше късно.
— Намират. Предполагаш, че те идват от отнякъде… отвън, — хвана се моментално за думата Майкъл. Анита почувства как той се напрегна и се превърна целия в една концентрирана мисъл. Искаше конкретен отговор, нещо което безкрайно я смущаваше, защото нямаше такъв. Странното предположение, че сънищата сами я откриват наистина беше фраза, изплъзнала се съвсем ненадейно от устата и. Затова не знаеше как да я обясни и реши пак да се остави на случайността. — Да, намират, отговори твърде неопределено тя, — но всъщност не съм сигурна дали това е точната дума, абсолютно нищо не знам за това откъде идват. Казах го просто ей така. Най-вероятно е да се появяват от някаква странна трансформация в начина ми на мислене… въпреки че не се поддават на никакви вътрешни или външни въздействия. Ужасно е, — споделяше честно Анита, като си мислеше, че така ще пренасочи мислите на Майкъл към вътрешните си изживявания и същността на посланието — защото при всеки унес, дори и при най-малкото отпускане на психиката, независимо дали е в аеромобила, пред видеозора, или дори в моменти на усилено мислене, те се появяват. Еднакви силни, запомнящи се. Майкъл обаче настояваше на своето, като същевременно се опитваше да я закриля срещу тази външна опасност. — Точно заради силата на сънищата източникът вероятно е външен. Кой можеше да бъде — питаше неотклонно той и не искаше да разбере, че Анита не можеше да му помогне. Тя не знаеше нищо повече, а и беше убедена в обратната теза.
— Не мисля, че има външна причина, Майкъл — беше категорична и дори обидена тя, и единственото, което предполагам е пак това с което започнах в началото на разговора. Тези видения са свързани с работата ми в Субунивеситета и с теорията ми за мисловните полета. Те са нещо като вътрешо послание, като интутивно прозрение за катас…
— Интуитивно прозрение?
— Да, защото макар и да не мога да открия връзка между отделните сънища, те ми внушават дори всеки сам по себе си по особен, символичен път предстоящия срив във Вселената, който ме вълнува от толкова много време. — И който вече вероятно е започнал в Космоса — възкликна Майкъл, намерил и в това само нови аргументи в полза на идеята за чуждото влияние. — Но това е ужасно опасно, Анита и наистина доказва дейността на сили, стремящи се към унищожаване на цивилизацията ни. — Пилотът беше все по убеден в опасността, която ги дебне отвън. Нещо, което не отхвърляше и Нуту и което породи желанието му да посети Антима. Анита обаче все още не разбираше и двамата. Не можеше да допусне, че някой така арогантно се намесва в съзнанието и и то по време на сън, когато беше най-беззащитна. Затова така твърдо отстояваше теорията си, особенно пред Майкъл, който беше и най-близкия и човек на Алтея и който единствен можеше да и помогне. Беше убедена, че проблема е в нея и искаше да насочи вниманието му към неизяснената същност на посланието. Той обаче не виждаше в сънищата единствено история и предупреждение за набиращия скорост световен катаклизъм, а някакви неясни чужди сили. Затова, колкото
